Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Щирлиц/Исаев (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Майор Вихрь, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Пламен (2018)

Издание:

Автор: Юлиан Семьонов

Заглавие: Майор Вихър

Преводач: Лидия Вълнарова

Година на превод: 1983

Език, от който е преведено: руски

Издание: второ

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: роман

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Теньо Тончев

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Художник: Кремен Бенев

Коректор: Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4155

История

  1. — Добавяне

Закономерност на случайностите

Преди войната при Седой във Варшава живееше брат му, известен в града психиатър. Брат му имаше дъщеря Мария. Когато през трийсет и девета година баща й загина, тя се пресели в Краков. Отначало живееше в дома на Седой, а когато той излезе в нелегалност, Мария си нае квартира. Покойният й баща беше оставил колекция от златни монети и няколко оригинални средновековни гравюри, с които можеше да се преживее. Известно време Мария работи в университета, но след като беше закрит от хитлеристите — според техните планове в Полша можеше да има само първоначални училища, — тя постъпи като преводачка на железопътния възел. Тук се запозна с Игнаций Домбровски, инженер. Сестрата на Игнаций Ирена беше невероятно миловидна. Всички се заглеждаха в нея, особено немците. Веднъж на улицата, когато се връщаше от работа — тя беше медицинска сестра, — с нея се запозна Вацлав Шмит, по майка словак, по баща немец, по длъжност помощник-началник на затвора.

Той ходи подир Ирена две години. Изчервяваше се, въздишаше, вехнеше. Обичаше я. Лелята на Шмит живееше в Лозана, където имаше магазин за обувки. За да извади документи за Ирена и да замине заедно с нея при леля си, му бяха необходими трийсет хиляди марки.

— Тук — не — каза му Ирена. — Сред тия ваши зверове може да има всичко, но не и любов. Тук ние никога няма да бъдем заедно. Заведи ме в Швейцария, където не стрелят и където има планински езера, и там ще ти стана жена.

— Ще те заведа, а ти ще ме захвърлиш.

— Поляците могат да правят всичко, каквото поискат — отвърна Ирена, — не могат само да нарушават дадената дума.

— А пари? Откъде да взема толкова пари?

Когато арестуваха Аня, Седой тръгна по всички свои връзки: по какъвто и да е начин той трябваше да се добере до затвора. Два дена минаха напразно. На сутринта, когато се срещна с племенницата си Мария, тя му каза:

— Знаеш ли, нищо не мога да ти обещая със сигурност, но ще ти уредя среща с него. Доколкото ми е известно, някакъв човек от затвора. Шмит, за да се ожени за Ирена, има нужда от пари. Може би ти ще поговориш с него?

Седой се втурна към връзките си, които познаваха персонала на затвора. Денонощно хората на Седой изясняваха всичко, което можеше да се изясни за Вацлав Шмит.

Четирима от шестимата казаха на Седой:

— Той няма връзки с гестапо. Може да се опита да се поговори с него.

Двамата казаха друго:

— Той е твърде затворен в себе си. Ни такъв, ни инакъв. Потаен неясен. Тъкмо такъв може да излезе гестаповска кукичка. Могат да го държат за примамка.

 

 

— Е? — попита Вихър.

— Ти кажи — отвърна Седой.

— Ще говориш с него ти.

— Разбирам…

— Е?

— Ще рискувам. Трябва да спасим момичето.

 

 

Когато Шмит и Седой останаха в стаята сами, Седой каза:

— Слушайте, Вацлав, аз зная вашата история. Помогнете ми, ще ви помогна и аз.

— Кой сте вие?

— Това не е тема на разговора. Аз съм човек, моята история в някаква степен прилича на вашата. Обичам една жена и тази жена е във вашия затвор. Искам тази жена да бъде с мен, ще идем в планината — там имам родители, а вие ще заминете за Швейцария — там е вашата леля.

Седой запали цигара, пусна кълбо дим към тавана, замижа и отговори:

— Викат й руската радистка.

— Вие сте луд…

— Не съм луд.

— Това е невъзможно.

— Защо?

— Защото ми е скъп животът.

— Вие ще бъдете чист.

— Как?

— Най-напред ми е необходимо вашето съгласие по принцип.

— Това е смешно.

— Добре, да допуснем, че се получи заповед да дадете жена ми за разпит през нощта, когато сте дежурен. Документът остава у вас, а вие…

— Това е невъзможно…

— Вие не ме разбрахте, както трябва. Знам, че имате нужда от пари, за да заминете с Ирена за Швейцария. Не е ли така?

— Да допуснем…

— Аз ви давам тези пари. Давам ви трийсет хиляди… Вие ми давате моята жена.

— Не… Това е невъзможно…

В стаята влезе Ирена — зелени големи очи, дълги до раменете коси, тънка талия. Тя се спря до вратата и каза:

— Да, Вацлав. Не „не“, а „да“.

Шмит се сви на стола, лицето му пламна, започна да пука пръсти.

„Нещастен момък — помисли Седой, — нищо не може да съобрази, целият е вътре.“

— Да — повтори Шмит. Но вашият план не ми е напълно ясен.

— Това е вече друг въпрос — отговори Седой. — Хайде, начертайте ми плана на затвора и ми опишете всичките поляци, които работят там. И графика на вашите дежурства. Аз ще ви подскажа точно как.

— Добре — отвърна Шмит. Вие се борите за вашата любов, аз за моята. Петнадесет хиляди трябва да дадете, когато съставя графика, който искате. Другите петнадесет — когато ви предам рускинята. Нейният номер е 622.

— Чипоноса, с трапчинки по бузите, нали?

— Да. С трапчинки. Радистка.

— Никой не мисли да ви измами, Шмит.

— И аз не мисля да мамя никого…

Ирена, която стоеше до вратата, каза:

— Той е прав, пане, той е прав. Вие се борите за вашата съдба, — той за своята. Тук аз трябва да мълча, иначе той няма да бъде мъж.

 

 

Целият следващ ден Вихър прекара със Седой и Тромпчински. Пътуваха бавно с разбития вандерер на младия Тромпчински по улиците на Краков.

— Ето — каза Тромпчински, — собственик на този магазин е Игнаций Ериховски. Свиня, целува задниците на немците. Портретът на Хитлер е поставил, представете си.

— Хазяинът на новата ми явка също има в стаята портрет на Хитлер — каза Седой, — да се крещи на всеки ъгъл „аз мразя Хитлер“ е проява на лудост. По-добре викай, че го обичаш, но прободи с шило две гуми на колата им — по-голяма ще е ползата.

— В новата ти явка може ли да се настани радиопредавател? — попита Вихър.

— Може. Но няма смисъл.

— Защо?

— Ще го засекат. Близо е до шосето.

— Глупости. С Аня бяхме в гората и там ни засякоха, и то много лесно. Една къща и те ни обкръжиха. А ако бяха къщите десетина, макар и само десетина, не се знае как би свършило всичко.

— Щеше да свърши с това, че щяха да хвърлят във въздуха тия десетина къщи, да разстрелят обитателите им, а ти щеше да седиш в гестапо заедно с Аня — каза Тромпчински. — Вихър, виждате ли този вход?

— Да.

— Това е подземие. Там има кабаре и проститутки. Бях там нощес. Грамадни приходи. Собственикът седи зад една преграда, там е и касата му. Според мен, освен с всичко друго, той спекулира и с медикаменти. С гестапо е свързан от две години. Донася на гестаповците. Целият град мрази този хитлеристки подмазвач. Фашист и спекулант.

— Центърът ни постави задача да го премахнем — каза Седой.

— Нощем е опасно — каза Вихър. — Патрулите ще ни арестуват.

— Да — съгласи се Седой, — нощем сме много уязвими.

— Чакай — каза Вихър, — ами ако бъдем с немска кола? Юзеф, ти можеш ли да вземеш участие в тази работа?

— Собственикът ме познава. Изобщо мнозина ме познават в града.

— Аз мога — каза Седой. — Ако е много необходимо ще ида аз.

— Знаеш ли, ако иде само Степан с нашите момчета, веднага ще ги разберат. За обличане ще ги облечем и Коля ще достави на всички документи чрез своя интендант, само че нашият човек, и в смокинг да е, от километър ще го забележиш.

— Да — каза Седой, — вашите хора са твърде забележими. Никак не умеят да се обличат. А ако се облекат, изведнъж стават като сковани, от километър мога да ги позная.

— Тук има ли банка? — попита Вихър.

— Да.

— По-идеално от това не може да се измисли.

— Те ще разстрелят всички чиновници — каза Седой — за съучастие с бандитите.

— Тогава какво? — попита Вихър. — Да се спрем на кабарето.

— Аз съм за — каза Тромпчински.

— За — каза Седой.

— Юзеф — обърна се Тромпчински към Вихър, — можеш ли да се сдобиеш с два хубави костюма под наем?

— Разбира се.

— Два аз вече купих. Момчетата трябва да се преоблекат. Когато започнах да работя в разузнаването, винаги с яд си спомнях нашите довоенни филми за нелегалните: щом е нелегален, значи, непременно трябва да е с ватенка и скъсани ботуши. Пък и с рубашка. Глупост. Нелегалният трябва да бъде облечен елегантно, не напълно по модата, за да не изглежда конте, но да не е дрипльо: полицията винаги може да арестува дрипльовците, а ще пропусне прилично облечения господин.

На другия ден привечер на явката при Степан заедно с Коля дойдоха и трима избягали от лагера на военнопленниците, включени сега в бойната група. В дванайсет часа на прозореца се почука с установения сигнал: раз, раз, пауза, раз, пауза, раз-раз-раз. Бяха Вихър и Седой.

— Новиков Игор — представи се първият.

— Муравьов Владислав — каза вторият.

— Николаев Евгений — каза третият.

— Седнете, другари, — предложи Вихър. — Ще си поговорим.

След малко Коля донесе костюмите. Момчетата се преоблякоха. Седой скептично поклати глава.

— Новиков е горе-долу подходящ — каза той на Вихър, когато отидоха в другата стая, — а останалите не. В очите им има гняв, ще ги усетят. Там трябва да се играе, там с часове трябва да се чака минутата. Ще се издадат сами. Момчетата трябва да се пазят за диверсии, а тази работа не е за тях, не е по силите им.

— Да… — замислено каза Вихър. — Ти си прав. Ще идем тримата. Ти, Степан и аз. Ще избягаме с колата на Апел. Той има нощен пропуск. Ще отведа момчетата обратно в гората, а оттам ще ги прехвърлим при нашите партизани: така ще бъде по-разумно. „Сокол“ е голям отряд, аз имам връзки с него.

— Добре.