Юлиан Семьонов
Майор Вихър (33)

Ядката на ореха

Трагедията на режима на личната власт се състоеше в това, че единственият апарат, който фиксираше недоволството на народа, изтощен от войната, бомбардировките и глада, беше организацията на Химлер и в известна степен контраразузнаването на Канарис. Хитлер не искаше да види обективната истина. Той търсеше от своето обкръжение и по-специално от Химлер само онези сведения, които биха потвърдили неговата историческа правота. Познавайки характера на Хитлер, който се разправи с най-близкия си приятел Рьом, Химлер не рискуваше да даде на Хитлер обективна информация за настроенията на народа, приспособяваше се към него и му даваше само такава информация, каквато той би желал да получава. Когато веднъж Канарис, през време на един доклад при Хитлер, се осмели в някаква степен да анализира обективно положението на Източния фронт, фюрерът побледня, нахвърли се върху адмирала, хвана го за реверите на сивата куртка и като го дръпна с неочаквана сила към себе си, закрещя:

— Какво искате да кажете, че съм загубил войната, негодник такъв!

Скоро след това Канарис беше отстранен. Сега положението в страната, истинското положение — всеобщо глухо недоволство, умора, песимизъм, крах на вярата в идеалите на националсоциализма, които допреди три години бяха непоклатими — знаеше само един човек: дребният учител по филология, с пенсне и красиви малки ръце, които непрекъснато разтриваше, сякаш му беше студено. Този човек беше Хенрих Химлер, един от ветераните на партията, най-близкото доверено лице на фюрера. Като никой друг, той съвсем ясно разбираше, че райхът се плъзга към пропастта. Затова Химлер не само изчакваше, като наблюдаваше внимателно всички перипетии на генералския антихитлеристки заговор, но и се опитваше да направи свои стъпки за установяване на контакти с определени кръгове на Запада чрез шести отдел на имперското управление на безопасността. Този отдел на СД се занимаваше с въпросите на политическото разузнаване. Химлер знаеше достатъчно добре за оня пазарлък, който се водеше в Берн между представителите на групата на Хардлер и Дълес. Докато в числото на заговорниците не влезе едноръкият герой от африканската битка полковник Щауфенберг, който постави условие да се влезе в контакт с нелегалните комунисти, Химлер чакаше спокойно. И не само чакаше, но и предприемаше свои мерки, които в никакъв случай не се повтаряха с мерките на генералите. Той поддържаше, косвено, разбира се, тяхната дейност, насочена към установяване на контакти с Дълес, защото знаеше, че генералите в разговорите с хората на Дълес говореха за Химлер като за единствена фигура, която може да бъде реален помощник и покровител на преврата. Така поне информираше Химлер неговия агент доктор Лангбен, който беше свързан с генералската опозиция. А Химлер имаше всичкото основание да вярва на Лангбен — агентът, издържал проверката на много години, беше верен човек. Косвено потвърждение, аванс на силите на генералската опозиция (естествено, след като Химлер си изясни точно, че именно той и никой друг, не се издига от генералите като фигура, способна след преврата да удържи Германия в подчинение и в противопоставяне на болшевизма) даде в Стокхолм личният представител на Химлер доктор Керстен. Когато пристигна в Стокхолм през есента на четиридесет и трета година, доктор Керстен влезе в контакт с американския дипломат, който се представи като Абрахам Хюит. След няколко дни на взаимен сондаж Хюит каза на Керстен, че е съгласен да помага за установяване на контакти между Химлер и определени лица в Съединените щати при следните условия: разпускане на нацистката партия и SS провеждане на свободни избори в Германия, освобождаване на всички окупирани територии, наказване на военните престъпници, контрол над военната промишленост на райха.

Керстен предаде всичко това на райхсфюрера от SS. Химлер попита какви ще бъдат гаранциите по отношение на самия него. Ще бъдат ли запазени правата му — не на райхсфюрера от SS и ветерана на партията, а просто на човека Химлер.

Хюит изчакваше, Химлер бързаше. В Стокхолм пристигна със самолет началникът на политическото разузнаване на SS Шеленберг. Той пое върху себе си воденето на преговорите с Хюит. Химлер, който всеки ден получаваше шифровки от Шеленберг, тичаше по фронтовете, нощем пиеше, за да заспи, вървеше много пеша — винаги го е дразнил аристократичният маниер на Канарис да язди всяка сутрин на кон, препрочиташе Гьоте, след това изведнъж преставаше да мисли и седеше с поглед, прикован в една точка, а в главата му беше съвсем пусто. В нея се въртяха само някакви скучни словесни частици — най-вече суфикси и глаголни окончания.

В края на краищата той прие всички предложения на американците, освен едно — не се съгласяваше с точката, която предвиждаше съд над военните престъпници.

— Има само една форма престъпност — казваше той. — Това е углавната престъпност. Войната, както твърдят нашите идеологически противници, е продължение на политиката с други средства. Политикът не може да бъде съден така, както не може да бъде наказан със затвор победеният шахматист.

Приемането на всички тия условия от Химлер потвърдиха на американските разузнавачи, първо, катастрофалното състояние и объркаността на хитлеристкото партийно ръководство, второ, сериозността на генералската опозиция и, трето, наличието на фигурата на Химлер, който ще помогне за осъществяването на преврата, тъй като той приема такива условия, каквито дори консервативният революционер Канарис по време на разговорите си с американските разузнавачи в Цариград не смяташе за възможно да се приемат.

Естествено, всички тия преговори със Запада се водеха от Химлер като „опипване“ на врага; ако фюрерът разбере, Химлер ще успее да го убеди, че всичко това не е нищо друго, освен обикновена в политическото разузнаване игра със заклетия враг.

При това Химлер няколко пъти на срещи при Хитлер много внимателно гледаше в очите ония генерали, чиито антихитлеристки разговори прослушваше на магнетофонен запис в кабинета си. Веднъж генералът, в чиито сини, малко изпъкнали очи се вглеждаше, се смути, изчерви се, побледня и най-сетне мъчително се усмихна.

Химлер притвори очи, едва кимна с глава и също се усмихна. След това Химлер получи сведение, че посредникът на Запада, банкерът Валенберг, казал на идеолога на бунта Хардлер:

— Само не закачайте Химлер! Той няма да ви пречи, ако цялата работа е насочена против Хитлер.

Всичко вървеше добре, докато отделът на гестапо, който се занимаваше с комунистите, не попадна на връзките, които беше установило радикалното звено на опозицията с представители на Германската комунистическа партия. Арестите се извършваха без знанието на Химлер — комунистите биваха арестувани без санкциониране от висшето ръководство. Но бедата се състоеше в това, че обикновените сътрудници на гестапо неочаквано попаднаха на връзката на комунистите, която водеше към левите в генералската опозиция. Тайната, която знаеха в гестапо Химлер, Шеленберг и Керстен, ставаше известна на целия апарат на гестапо. В резултат на случайността страшната сила на апарата заплашваше да смете и създателя на този апарат, човека, който стоеше на трибуните на партийните конгреси на фюрера, ръкопляскаше на речите му, славеше го в своите изказвания същевременно водеше пазарлъци, в които животът на фюрера ставаше гаранция за неговото, на Химлер, благополучие.

Трагедията на личната власт е в отричането на нейната еволюция и логика на развитие, в нежеланието да се преосмислят догмите, да се признае поражението, да се търсят пътища към победата в новите исторически условия, с нови средства и форми. Алтернативата на тази безизходица е само една — бунтът. Химлер вярваше в бунта като средство, което може да запази за него и семейството му, живота, благополучието, свободата. Затова чакаше. Но дотогава, докато апаратът не се оказа посветен във връзките на младото крило на заговорниците с комунистите. Химлер се намери на кръстопът. Химлер се обърка. Слабият човек, дори ако той е олицетворение на могъщество по екраните и снимките, може да вземе правилно решение само ако е в състояние да се посъветва откровено с хората, на които се е доверявал. В хитлеристката машина имаше всичко: ясна съгласуваност между звената на партийния, военния и държавния апарат; прекрасно организирана агитация, демагогски насочена пропаганда, младежки и женски обединения, физкултурни дружества и фарсови спортни празници, красиви паради и репетирани народни волеизявления — всичко това го имаше. Нямаше само едно — нямаше взаимно доверие — бащата се страхуваше от сина, мъжът се страхуваше от жената, майката се страхуваше от дъщерята.

Химлер беше сам в своите съмнения и лутания. Затова външно изглеждаше спокоен, само очите му под пенснето леко угаснаха и ръцете си разтриваше по-често от обикновено.

Развръзката дойде на двадесети юли.

Химлер знаеше много. Не знаеше едно: полковник Щауфенберг на два пъти отложи извършването на покушението срещу Хитлер само защото в главната квартира не бяха нито Гьоринг, нито Химлер. Щауфенберг принадлежеше към лявото крило на опозицията. Той не смяташе, че е възможно унищожаването на хитлеризма, като бъде отстранен само Хитлер. Той ратуваше за унищожаването на хитлеризма като явление.

На 20 юли 1944 година той излетя от военното летище край Берлин, за да пристигне в резиденцията на Хитлер на съвещанието по въпроса за формиране на нови резервни дивизии. Съвещанието започна в 12 часа и 30 минути. Генерал Хойзингер разиграваше свободно върху грамадната карта, разстлана на дългата маса, приблизителната схема на сраженията, които ехтяха на Източния фронт, и правеше точни, сухо формулирани анализи за положението на отделните, най-сложни участъци на голямата битка.

Щауфенберг, загубил по време на похода в Африка ръката и окото си, с което импонираше на фюрера (той особено ценеше физическия израз на проявения героизъм), измъкна под масата винта на английския взривател със закъснител, сложи кожената тъмнокафява чанта с мината, вече готова за взривяване, по-близо до фюрера, стана и с леко наведена глава тихо каза на Кайтел:

— Моля да ме извините, трябва да се свържа с Берлин.

Хитлер само погледна полковника и нещо подобно на усмивка се плъзна по лицето му. Кайтел се намръщи недоволен — той не обичаше да се нарушава редът по време на докладите на оперативните работници от щаба.

— Руснаците — продължаваше да докладва Хойзингер — продължават с големи сили да се движат западно от Двина на север. Предните им части се намират югозападно от Динабург. Ако ние не изтеглим групата армии от Чудското езеро, ще претърпим катастрофа.

Съчетаването на великото и смешното, на трагичното и комичното е в логиката на житейските явления. Хойзингер не каза повече нито една дума: нещо блесна с калаено червен пламък, рухна таванът, полетяха със звън дебелите стъкла на отворените прозорци на лятното бунгало — в бомбата на полковник Щауфенберг стана най-обикновена и закономерна химическа реакция.

Хитлер подскочи от пода сред синия дим и горчиво-солени сажди.

— Новите ми панталони! — се развика той със сърдит, леко пресипнал глас. — Едва вчера ги облякох!

Всичко по-нататък заприлича на трагикомедия, измислена от писател-фантаст, от най-вулгарен тип: пет часа след покушението Хитлер можеше да падне. Но не падна. Ако се опитаме да анализираме провала на заговорниците при опита им да завземат властта, от гледна точка на логиката заслужава да се направят четири бележки: Първо, за националния характер на немците, за които буквата на заповедта е буква на религията. Подготвената заповед „Валкирия“, заповедта, която даваше възможност на армията да вземе властта в свои ръце, не бе издадена. Второ, заговор против диктатора може да бъде осъществен, при условие че участниците в него са готови да дадат живота си в името на своята идея. Далеч не всички участници в генералския заговор бяха така фанатични, както този, против когото те се надигнаха. Трето, професионалните политици вътрешно, но начина на виждане и по формата на чувствата, често се приближават до драматичния актьор. На сцената актьорът изиграва чуждо действие, плаче с чужди сълзи, играе с чужди думи. Политикът трябва да не изиграва действието си, а трябва да го играе точно, за да спечели. И най-сетне, четвърто, в страната, където господстваха партийният и държавният апарат, заговора можеха успешно да осъществят само хора, които познават всички скрити пружини на този апарат. Но на тези хора не беше нужен заговор против Хитлер, те бяха виждащи, фанатични слепци.

Още същия ден, двадесети юли, главните ръководители на заговора бяха разстреляни в двора на Бендлерщрасе, На Бек и Щауфенберг предложиха да се застрелят. Бек се застреля, Щауфенберг отказа.

— Свършват със самоубийство хора, които са виновни в нещо. Аз в нищо не съм виновен пред народа.

Разстреляха го под воя на автомобилни мотори.

Бунтът свърши.

Химлер разбра, че сега, докато Хитлер и Гьоринг са още в Растенбург, в щаба на главнокомандуващия, му остават броени часове, за да унищожи най-влиятелните заговорници, които не можеха да не знаят за неговата, на райхсфюрера, осведоменост по отношение на плановете на превратаджиите. Той трябваше да премахне тези, които можеха да кажат това, още докато есесовските следователи арестуват ядрото на заговорниците. Затова разстрелването на Бек, Щауфенберг и други беше само първата акция — всъщност не толкова организирана от него, колкото успешно поднесена от хората на командира на охраняващия батальон „Велика Германия“ Ремер. Затова няколко военни, на пръв поглед незначителни, но знаещи скритите пружини на преговорите в Берн и Стокхолм бяха разстреляни или принудени да се самоубият с прякото одобрение на Химлер.

Няма по-страшен палач от този, който иска да заличи следите на собствените си престъпления.

След като бяха премахнати някои незначителни на пръв поглед, но много добре осведомени хора, Химлер, предприе широка терористична вълна, като по този начин получаваше индулгенция пред фюрера, в случай че до Хитлер стигнат, макар и трошици правдива информация.

От Канарис райхсфюрерът и се страхуваше, и същевременно съвсем не се страхуваше. Той смяташе, че този умен хитрец ще разбере: мълчанието е залог за спасението му. Тъкмо затова той мъчително дълго обмисляше как да обоснове арестуването на адмирала, и струва ли си изобщо да го арестува, или е по-разумно да го остави под домашен арест. Канарис е изгодна разменна монета в играта с противника. Но Химлер не успя да започне предпазливия разговор с фюрера. Хитлер сам го попита:

— Как се държи този негодник в килията?

— Кой именно? — не разбра Химлер. Негодяите се оказаха много и всеки се държи различно.

— Имам пред вид Канарис.

— Още не са успели да го докарат в затвора — отговори Химлер. — Утре ще ви докладвам подробно за него. Разбира се, интересно е как ще се държи тъкмо този негодник.

И в часа, когато Гьобелс в публичната си реч се смееше: „Това е бунт по телефона!“, началникът на политическото разузнаване на SS Валтер Шеленберг арестуваше бившия началник на абвера адмирал Канарис. Адмиралът се сбогува с любимите си даксита, изтри сълзата си и каза:

— Шеленберг, обичайте кучетата, те никога не изменят.

Нещичко от този калейдоскоп полковник Берг научи през нощта, когато беше повикан от шефа на краковското гестапо. Без да го поглежда, той му подаде перо и снопче хартия.

— Напишете всичко за съвместната ви работа с Канарис и презрения враг на нацията Щауфенберг.

Берг разбра: страшното стана. Сега той трябваше да чака часа си. Досега Канарис беше в немилост, сега е в Моабит. Щауфенберг, с когото се е срещал няколко пъти в Берлин, беше национален герой, сега с враг на нацията.

Берг пишеше автоматически, редовете се нижеха равни, калиграфически точни, както винаги. Пресмяташе дните на срещите си с Канарис и Щауфенберг, но сега мислеше по своя вроден навик, спокойно и математически точно.

„Изглежда, че играта, която започнах с онова момиче, сега, по божия воля, може да се окаже за мен спасителна. Сега трябва да играя с тези хора, а да работя сериозно с нея. Това вероятно е единствената реална възможност да се измъкна от бъркотията, в която попаднах. Само да не ме отстранят от работата в разузнаването. Сега те могат да разформироват офицерите 1-С. Могат във всеки от нас да видят потенциален последовател на Канарис. Те не искат да видят в Канарис патриота, който мечтаеше с цената на живота на фюрера да спаси живота милиони немци. По силата на свой вътрешен цензорски повик те никога няма да си позволят смелостта дори да мислят за това. В това се състои и силата, и трагедията им едновременно. Ако аз започна да работя сериозно с червените, ще си осигуря после алиби. «Националният комитет на свободна Германия» начело с Паулус, разбира се, не е алтернатива за Хитлер, но все пак е вече нещо. Най-глупавото е, разбира се, ако сега ме арестуват. Могат и това да направят. Трябва да се подготви бягството на момичето. Нека избяга. Трябва всичко да се обмисли така, че тя да избяга от СД. Ще помоля да ми помогне неговият сътрудник. Ще му кажа, че в тези трудни за нацията дни армията трябва да бъде подкрепена от проверени партийни кадри. Ще я закарам в радиостанцията и ще я поверя на някой есесовец. А когато той свикне с момичето, ще му подхвърля някоя проститутка и водка. Партийните функционери са толкова измъчени от пуританския морал на Хитлер, който забранява на членовете на партията не само да пият, но дори да пушат — това е грях; а жената да си черви устните е предателство на наемниците на американската плутокрация към интересите на родината, така че, убеден съм, неговият човек ще се подаде на жената и на водката. Между другото, кое преобладава в тези забрани на Хитлер: фанатизмът, завистта към нормалните човешки норми на живот или просто тъпотията? Нима той не разбира, че забраненият плод е сладък? Колкото по-малко са ограниченията във вътрешния живот на държавата, толкова по-трудно е да проникнат вражеската идеология, икономика и политика: няма с какво да примамят хората. Когато на хората им е позволено всичко, в разумни, разбира се, граници — в никакъв случай не бива да се благославя животинското, — тогава аз, като разузнавач, няма какво да правя в такава страна. Само глупавите политици в период на трудности тръгват по пътя на засилването на диктаторските методи за потискане на хората, които мислят иначе, или по пътя на вътрешния либерализъм, враждебен на всяка утилитарност. Умните политици отпускат юздите и в този случай аз, като разузнавач, пак няма какво да правя. Нашите идиоти, които загубиха войната, сега, след избавлението на фюрера, когото господ запази, провеждат терор и народни демонстрации за възхвала на Хитлер за ужас на заговорниците. Тези арести и демонстрации още повече ще наплашат народа. А народ, който е наплашен и не мисли, такъв народ никога никого няма да победи.“

— Тук е всичко — каза Берг. Какви мерзавци, кой би могъл да помисли, че този морски готвач носи в животинското си сърце камъка на неблагодарност към фюрера.

Шефът на гестапо погледна внимателно Берг и попита:

— А какво готвеше Канарис, когато ви канеше на гости?

— Аз бях едва забележима брънка във веригата на военните разузнавачи — отговори Берг. — Мене лично той не е канил нито веднъж. Персонално той канеше отговорните ръководители: Остер, Бамлер, Пикенброк. Мене ме е канил само два пъти: веднъж, когато празнува рождения си ден, петдесетгодишния си юбилей. Тази свиня готвеше чудесно индийски ориз с риба, „индище райстафил“.

— Това у Целендорф ли беше?

— Да. Вероятно това е известно на нашите приятели от централния апарат на гестапо, там винаги е присъствал Хайдрих.

— Как се казва горският пазач на Канарис, спомняте ля си?

— Кой?

— Този, който му е устройвал лов на лисици със знаменца. Тази свиня дори е ловувал по английски, със знаменца. А неговият мазник, горският, му докарваше лисицата напълно изтощена и вашият въшлив моряк преследваше нещастното изплашено животно… Какво зверство и лицемерие… Е, това е от емоциите. Добре, вие сте свободен, полковник. Моля ви да не напускате кабинета си — може да ми потрябвате всяка минута.

— На вашите услуги. Последна молба.

— Нашата обща операция по работата с руската разузнавачка отиде доста далеч. Би ми се искало да ви помоля да включим и някой сътрудник на гестапо. Сега е периодът, когато без непосредствената помощ на гестапо аз не бих могъл да направя нищо.

Шефът на гестапо прибра в сейфа изписаните от Берг листчета, върна се на бюрото си и каза:

— Ще обмисля внимателно думите ви.

А през това време, когато над Германия се разливаха вълните на патриотичните демонстрации, когато край гаулайтерите и партийните босове маршируваха старци и юноши, въоръжени с автомати, когато вървяха колоните на трудовия фронт с лопати и брадви на рамо, когато зрителите ревяха „Хайл Хитлер!“ тъкмо тогава се провеждаше поредното заседание на Европейската консултативна комисия и съветският представител Гусев четеше съгласуваното комюнике за границите на окупираните зони на Германия, за клаузите на безусловната капитулация и че Германия ще бъде управлявана от контролен съвет, съставен от командващите окупационните армии.