Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Щирлиц/Исаев (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Майор Вихрь, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Пламен (2018)

Издание:

Автор: Юлиан Семьонов

Заглавие: Майор Вихър

Преводач: Лидия Вълнарова

Година на превод: 1983

Език, от който е преведено: руски

Издание: второ

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: роман

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Теньо Тончев

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Художник: Кремен Бенев

Коректор: Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4155

История

  1. — Добавяне

Ето ти тебе муха

— Къде са вашите спътници?

— Аз бях хвърлен с парашут, за да изпълня специална задача.

— Ако обичате, разкажете ни подробно за задачите, които са ви поставени от вашето командване.

— Учудва ме начинът, по който водите разпита — каза Вихър и се пресегна към цигарите в плоската металическа кутия. — Или не вярвате на нито една моя дума, или не желаете да ме слушате внимателно. Вече ви казах, че след 15 юни аз трябва да се явявам всеки четвъртък и събота на градския пазар около продавачите на храна за гълъби. Трябва да се движа от фонтана до магазинчето за църковни принадлежности, което се намира в ъгловото здание на покрития пазар. А в неделни дни от един до три около касите на покритата гара…

— Донесете снимките на пазара — помоли след дълга пауза шефът високия си помощник.

Високият погледна внимателно шефа. Той му каза:

— Да, да, боже мой, не помните ли къде са?

Високият излезе от кабинета. След малко подир него излезе и шефът. Миг след това се върна.

— Извинете — каза той, — трябваше да му обясня номерацията на нашите сейфове.

Високият влезе и разхвърли пред Вихър, както добър картоиграч, няколко големи фотографии. Висока катедрала, широк площад, продавачи на храна за гълъби, фонтан.

— Заповядайте — каза шефът — ето ви стария пазар, покажете вашия маршрут.

Вихър грижливо подреди снимките пред себе си, разглежда дълго всяка една от тях, вдига учудено вежди и каза:

— Или снимките ви са калпави, или искате да ме пратите за зелен хайвер. Това не е Краков.

— Вие какво, да не сте бивали по-рано тук?

— Не.

— Откъде знаете, че това не е Краков?

— От това, че съм се подготвял достатъчно сериозно за тази операция. Пробутвате ми фалшиви. Но това е по-скоро наивно, отколкото умно.

— Гюнтер — попита шефът, — нима сте ги объркали?

Високият започна да прехвърля снимките. Разглеждаше внимателно номерата, поставени на гърба на всяка снимка.

— Глупава работа каза той. — Изглежда, това е площадът свети Павел в Братислава. Сега ще донеса Краков.

— Няма смисъл — каза Вихър. В края на краищата мога да ви нарисувам графична карта и вие ще я сверите с истинската.

— Добре, добре — каза шефът и извади малка клечка за зъби. — Да продължим. Само, моля ви, говорете бавно, че на колегата му е трудно да превежда всичко, а аз изоставам от вашето бързане.

— Всеки четвъртък и събота, като се започне от 15 юни, аз трябва да бъда сутрин сред продавачите на храна за гълъби и да питам всеки млад мъж с черно кадифено сако и сиви панталони: „Имате ли хубава храна за пуйки?“ Нашият човек трябва да ми отговори: „Сега храната за пуйки е много скъпа: вероятно имате пред вид пуйчета…“ Ако срещата се състои до касите на гарата, мен ще ме попитат: „Не сте ли виждали насам един инвалид с куче?“ Аз ще отговоря: „Тук имаше един сляп без куче.“ Другият: „Не, оня не е сляп, той е млад момък без крака, на количка.“ Това значи, че този човек ще ми даде явката, връзката и радистите.

— Какво е прозвището на свръзката ви?

— Няма прозвище, трябва да го определя по паролата и отговора.

— Почакайте, нима не ви е известно, че неговото прозвище е Муха?

— Как, как?!

— Бихте могъл да побледнеете — каза високият. — Макар че някои се изчервяват. Но не е важен цветът важна е реакцията.

— Уви, не зная никаква „муха“.

— Нима?

— Да.

— Добре… Не е трудно да се провери. След половин час Муха ще бъде тук.

 

 

„Аз действах правилно — бавно размишляваше Вихър, след като го бяха откарали в мазето в една мъничка студена килия без прозорец. — Друг изход нямах, Вася се спаси в Киев, когато излезе заедно с тяхната охрана в центъра на Киевския пазар «за връзка». Всяка седмица, а и по-често дори, там те устройват хайка. На гарите също. Това е единственият им шанс. Вася се спаси по този начин. Те непременно ще устроят хайка на пазара, защото имат такава инструкция, а немецът живее с инструкции, те са му като родна майка. Явно гестапо няма да съгласува с полицията да отменят хайките на пазарите и гарите. Всяко ведомство си има свои закони, свои инструкции. И това е също мой шанс. Но, Муха… Ако се е провалил, значи, ще започне общ провал. Само преди два дни аз държах радиовръзката с него, той предаде информация до центъра на Бородин. Ако са го хванали веднага след радиосеанса, нима само за три дни се с огънал? Прозвището му знаехме само Бородин и аз. А ключът на кода? Едва ли гестапо е могло да улови нашия код, това е невъзможно. Почти невъзможно. Така е по-точно. Муха не ме познава. Стоп! Той знае само, че при него ще дойде човек със син костюм, с каскет в ръка и с бяла кърпа в другата. Аз съм със син костюм, кърпата сигурно са намерили в чантата. Каскетът… къде ми е каскетът? Те ме докараха без каскет. В чантата също го нямаше. Да. Легнах да спя и подложих каскета под главата си. Не. Под главата ми беше шлиферът. Я си спомни Вихър. — Спомни си по минути какво стана през нощта! Аз тръгнах по пътя, мислех да пренощувам в дола. Хлътнах в някаква дунка, а по-нататък беше блато. Станах, тръгнах обратно и реших да мина по пътя нагоре, мислех си, че там ще е сухо и може да се пренощува. Според мене до мястото, където ме арестуваха, стигнах без каскет. Изглежда, че съм го загубил, когато съм се измъквал от ямата. Каскетът ми е голям и не съм усетил кога е паднал. Това е за хубаво… Как да се държа с Муха, ако човекът, когото ми покажат, е наистина Муха? Макар да не зная истинския Муха, те не могат да подберат подобен типаж. Аз помня снимката. Висок, красив момък, мургав, с изпъкнали скули, с големи сключени вежди…“

Вихър не успя да помисли за всичко, защото го повикаха на разпит не след половин час, както му обещаха, а след петнадесет минути.

— Познавате ли този човек? — попита шефът и показа с очи Муха.

Вихър веднага разбра, че пред него в креслото седи Муха. Скулест, висок, с дебели вежди момък, в модерен плат на рибена кост, костюм с външни джобове високи рамене с подложки, отзад с коланче, от горното джобче се подаваше кърпичка.

— Не, не познавам този човек.

— А вие? — обърна се шефът към Муха.

— Не сме се срещали — отговори не веднага той. — Струва ми се, че не съм го виждал там.

— Кой с трябвало да дойде при вас за връзка и къде? — попита шефът Муха.

— В село Рибин, до църквата.

„Край — спокойно помисли Вихър. — Мръсник, той се е продал…“

— Как е трябвало да бъде облечен?

— Кой?

— Човекът на Бородин.

„Край — помисли отново Вихър. — Напълно се е разложил, щом е казал и за Бородин. Гад, продажна твар… Ами ако и по-рано е бил с тях?“

— В син костюм, с каскет и с бяла кърпичка в лявата ръка.

Шефът намигна на Вихър и каза:

— Съвпада, а? Син костюм, чиста бяла кърпичка в чантата…

Вихър измънка:

— Имах и каскет, когато скачах, кафяв, с червена нишка. Между другото, какъв трябваше да бъде цветът на обувките на тоя, който отиваше да се свърже с вас — попита Вихър.

— За цвета на обувките не ми съобщиха.

— Ами?

— Не, не съобщиха.

— Какво звание имате вие? — попита Вихър.

Той задаваше въпросите много бързо и Муха също тъй бързо му отговаряше.

Високият гестаповец едва успяваше да преведе въпросите и отговорите на своя шеф.

— Нямам звание.

— Тоест?

— Изпратиха ме, защото бях свързан с лвовското нелегално движение, изпълнявах техни поръчения.

— Нещо шикалкавите, драги — каза Вихър. — Не ми е първи ден в разузнаването, но доколкото ми е известно, командването не изпраща в тила цивилни хлапетии. Това първо. Второ, не вярвам на вашите данни за синия костюм и че знаете само за него. Ние винаги сме твърде взискателни в описанието на външните данни на агента или резидента. Например аз зная, че човекът, който ще се срещне с мене, трябва да бъде облечен в кадифено черно сако, сиви панталони, вмъкнати в немски войнишки брезентови ботуши, с широки кончове…

— Шефът каза:

— Миналия път вие не уточнихте детайли относно ботушите.

— Смятам, че имам работа не с начинаещи в контраразузнаването…

Високият и шефът се спогледаха.

— И въпреки това… — каза шефът. — Вашата връзка познава ли ви?

— Вероятно.

— Защо мислите така? Щом Муха не познава ръководителя си, защо „кадифеното сако“ трябва да познава вас?

— Защото „кадифеното сако“ е офицер от Червената армия и се ползува с пълното доверие на началството.

Сега вихър залагаше на това, че ще всее недоверие у гестаповците към Муха. Играеше точно, макар че не му бяха известни всички скрити пружини, които му помагаха в тази сложна, единствено възможна засега игра. Работата се състоеше в това, че се проявяваше старата вражда между военното разузнаване на Канарис и ведомството на Калтенбрунер. А Муха попадна точно в тази бърканица: на него се натъкна по свои канали полковникът от военното разузнаване на абвера Берг. А той, без да знае всички тънкости на тази отколешна вражда между разузнаването на абвера и гестапо, и като смяташе, че немците са единен и строен държавен организъм, дойде в гестапо между срещите си с Берг, който, първо, никога не ходеше в униформа и, второ, говори руски като руснак, защото през трийсет и втора година е завършил химическия факултет на МДУ „Ломоносов“. Разбира се, гестапо узна за срещите на Берг с Муха и затова в перспективните му планове влизаше евентуално компрометиране на този агент с оглед по-късно, при случай, да сложи крак и на Берг — че работи или с предварително подготвен дезинформатор, или с неволен дезинформатор, или пък с безперспективен от оперативна гледна точка човек, който не представлява никакъв интерес.

— И на мене ми доверяваше началството! — обидено каза Муха. Лично Бородин ме изпрати!

— Как е фамилията на Бородин? — попита Вихър спокойно и с усмивка.

— Тоест, как така фамилията? Бородин.

Шефът и високият отново се спогледаха. Вихър се разсмя.

— Драги мой каза той, — разузнавачът не може да има една фамилия.

— Каква е фамилията на полковник Бородин? — обърна се шефът към Вихър.

Преди шест дни при случайна бомбардировка загина полковник Валеев, заместникът на Бородин. Всички нишки, които можеха да доведат до него, бяха прекъснати с неговата смърт, толкова повече че той не ръководеше нито една от резидентурите, а осъществяваше само подготовката, занятията и прехвърлянето на хората в тила. Да назове фамилия, изсмукана от пръстите, не биваше: къде е гаранцията, че гестапо не притежава поне няколко точни фамилии на наши — разузнавачи от щаба? Да смята врага за глупав, означаваше предварително да се обрече на провал.

— Фамилията на Бородин е Валеев, Алексей Петрович. Полковник, възпитаник на генералщабната академия.

— Почакайте в чакалнята — каза шефът на Муха.

Муха излезе. Шефът предложи до Вихър цигарите и запалката си.

„Муха тези дни трябва да бъде с мене — помисли Вихър. — Пази, боже, ако тези дни той се навърта около църквата. Коля или Анушка могат да се срещнат с него…“

— Добре би било, ако вашият „Муха“ дойде с мене на пазара или на гарата.

— А кой е казал, че ще отидете там? — попита шефът.

— Вас ви интересува връзката с кадифето…

— Вярно. Но защо мислите, че не можем да го приберем без вашата помощ?

— Ходили ли сте на гарата, или на Стария пазар? — попита Вихър.

— Ходил съм.

— Идете още веднъж и пребройте колко хора ще срещнете с черно кадифе, сиви панталони и немски войнишки широки ботуши. Предполагам, че когато изпращате хората си при нас, не ги обличате като папагали, а така, че да приличат на хилядите около тях. Не е ли така?

— Защо сте толкова откровен с нас?

— Защото загубих играта.

— Когато губят, вашите хора крещят, ругаят и се силят да плюят в лицето ни.

— С този въпрос искате да ме унизите? Или просто да ме отблъснете?

— Не разбирам — каза шефът и помоли високия: нека обясни подробно какво има пред вид.

— Всичко е много просто — каза Вихър. — Ако мълча, ще бъда ликвидиран след изтезания. Ако говоря, има шанс да загина без изтезания. Ако пък потвърдя показанията си с човека от свръзката на явката: ще бъда необходим във вашата контраигра. Това е всичко. Муха ми трябва само, за да ме застрахова: възможно е той да се е срещал вече с този човек в кадифето, откъде да зная?

— Муха си има свои задачи — каза шефът. Той чака своите гости.

„Значи, той дебне нашите около църквата — разбра Вихър. — Всичко ще реши случаят и само случаят. Каква глупост. Казват, че нямало случайност. А сега аз се надявам само на случайността. В действителност истинската причина да се надявам на случайността лежи в познаването на тяхната психология, но само случаят може да обърне в моя полза тази ми способност. Разбира се, те ще ме пуснат на пазара много рядко те успяват да вербуват наши хора. Това за тях е радостно произшествие. И това, което шефът замислено каза за задачите на Муха, е явен признак за вътрешното му съгласие с моето предложение. Сега ще започне да играе с мене. Аз вече спечелих, остава ми само да се държа разумно.“

— Да променим темата — каза шефът. — Хайде да поговорим за вашия житейски път. Интересува ме всичко за вас от четиридесет и първа година насам.

Вихър беше погребал много хора, свои приятели по борба. Той познаваше нелегалното движение в Днепропетровск и Кривой рог и помнеше имената на ония, които загинаха в гестапо. Значи, шефът може да провери тези имена, като запита в архивата. Много другари на Вихър от фронтовото разузнаване загинаха, но останаха техните прозвища и версии. Вихър реши да потърси помощта на мъртвите приятели. Приятелите, дори и мъртви, са длъжни да спасят живия.

— Както желаете — каза Вихър. — Мога да ви разкажа, или по-добре да го напиша?

— Пишете каза шефът. — Ще се получи хубав материал за контрапропаганда сред червените войски по радиото.

— Първо, с това вие ще ме загубите като ваш възможен агент. Второ, ще погубите близките ми.

— За вашите близки адресите, имената и рождените им дати — ще поговорим по-късно. Ето ви хартия и перо. Моят колега ще ви отведе в тиха стаичка, където никой няма да ви пречи. За съжаление нашите стенографисти не знаят руски и аз съм лишен от възможността да облекча труда ви. До довечера.