Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Щирлиц/Исаев (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Майор Вихрь, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Пламен (2018)

Издание:

Автор: Юлиан Семьонов

Заглавие: Майор Вихър

Преводач: Лидия Вълнарова

Година на превод: 1983

Език, от който е преведено: руски

Издание: второ

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: роман

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Теньо Тончев

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Художник: Кремен Бенев

Коректор: Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4155

История

  1. — Добавяне

Всичко е лошо

Карл замина с офицерите някъде към Закопане. Затова Вихър и Коля решиха да останат да нощуват у Степан: къщата на Крися беше сигурна — в тукашния гарнизон всички знаеха, че стопанката обича войника от вермахта.

Крися сложи на масата голям чайник и паничка с извара и отиде да спи.

— Така — каза Вихър. — Така, братлета.

— Ще съсипят момичето — каза Коля. — Хубав човек е тя.

— Няма ли да се огъне? — попита Степан.

— Не, няма да се огъне — отвърна Вихър.

— Няма да се огъне — повтори коля.

— Сега сме без връзка — каза Вихър, работата ни е спукана. Мисля си дали няма да се наложи да се ходи при нашите за радиостанция. Наистина, Седой обеща да помисли дали няма да можем да предаваме от партизанския лагер.

— От Армия Людова?

— Да, младежките батальони. Струва ми се, че има връзка. Но ще помислим. А сега ето какво… Последната фраза на Бородин беше: „От двайсет и шести, три дена наред…“ На този ден пристигна фон Щирлиц…

— Е? — попита коля.

Вихър дълго мълча, а след това каза, без да гледа Богданов.

— Степан, би ли излязъл в антрето, може да ни подслушва някой.

Богданов се усмихна, вдигна рамене и излезе.

— Какво, не му ли вярваш? — попита коля.

— Защо да не му вярвам… Вярвам му… Ако не му вярвах, не бих дошъл. Просто сега трябва двамата да разсъдим какво значи това.

— Ти как мислиш?

— Щом започна да мисля и веднага стигам до Анюта. Последната седмица живях при нея, при пчеларя Войтех. Тя, знаеш ли, е като песничка — една такава лека, весела, нежна. Стане сутрин — очите й огромни, подути от сън, с ямка на бузата, като бебенце. Знаеш ли, просто физическа болка изпитвам. Един мъж може да бъде измъчван до болка, това не е така страшно. Момичето могат да го изтезават чрез позор. Понякога ми става страшно: на земята живеят хора — всички създадени по един образ и подобие — и не живеят дълго, върви ги разбери толкова затвори са построени, научиха се да се измъчват един други, стрелят се, децата правят нещастни… Каква истина още трябва да се разкаже на всички, че да настъпи братство под това небе?

— Най-напред трябва да бъде обесен Хитлер.

— Знаеш ли, всяка нова жертва сама по себе си прави още по-голям броя на обречените хора: пепелта на Клаас още бие в сърцата.

— Ти какво, драги, да не си против обесването на Хитлер?

— Ти си луд. Не говоря за това. Пък и Хитлер не може да бъде смятан за човек. Хитлер е патология. Ние вече спечелихме войната. Как ще живее светът по-нататък това ми е мисълта. Знаеш ли, аз принадлежа към онази категория хора, за които жертвата не е повод за сълзливо спомняне на миналото, а шок, който те кара да мислиш как ще бъде по-нататък, как ще бъде в онзи свят, за който нашата Анюта сега е обречена на мъки.

— Нещо на миньорно настроение те избива, Вихър?

— Казват, че страданията правят човека коравосърдечен… Не зная… Сигурно не е съвсем така. Страданието преди всичко калява психиката. Човек, който е минал през страданието, става друг, различен от онези, на които се е паднало щастието просто да сеят, да строят или пресмятат. През четиридесет и втора в Кривой рог разстрелях един предател… Беше агент на гестапо. В някакво вестниче пописваше. Да беше само пописвал, а то, играеше и на националист-антихитлерист. Няколко наши лапнаха въдицата и загинаха в затвора. Отидох при него, а той — млад момък, красив, жена му гука край него, ласкава, добра… Назначил среща с три момчета, студенти от патриотичната група: работеха при нас по съобщенията на Совинформбюро. Значи, ако аз не го убия сега, утре три наши момчета ще увиснат в килиите за инквизиции. И знаеш ли кое е страшното: тогава дори не мислех за тия, които беше предал. Мислех за тия, които ще предаде, а видях жена му… Когато излязохме с него, той падна на колене, мучи и само повтаря: „Имам си Льолечка, Льолечка ще остане съвсем сама, пощадете ме заради Льолечка, ще ви се отплатя… Льолечка не е виновна, че мъжът й се оказа слаб.“ След това три нощи не съм спал, непрекъснато лицето му беше пред очите ми.

— Ти я обичаш — тихо каза Коля, — разбрах те, Вихър.

— Не е така. Тя е жена-дете… Ти нямаш деца, не можеш да разбереш това. Добре. Хайде да помислим за есесовеца. Хората на Седой потвърдиха, че той е голяма фигура.

— Явно, този есесовец или трябва да го ликвидираме, или да го задигнем. Такива не бива да се изпускат…

— Сигурно е така. Но има голяма разлика — да го задигнем, или да го ликвидираме. Познаваш ли добре хотел „Французки“?

— Познавам го.

— Там имат ли право да влизат цивилни?

— Аз ще се вмъкна.

— Голям залък лапни, голяма дума не казвай.

— Ще се вмъкна!

— Проследи го един ден самичък. Сега по-нататък. Седой работи за създаване на връзка със затвора.

— Пари ли са нужни?

— Да. Вероятно ще потрябват.

— Ще намерим.

— Чакай. Тъкмо за това исках да си поговорим на четири очи. Ти държиш връзка с интенданта Курт и с бойната група и освен това с част от връзките на Седой. Ако се провалиш ти, ще провалим цялата операция. Ако изобщо ще изземваме, трябва да иде Богданов.

— Сам?

— Защо сам… Ти ще предадеш към него трима от бойната група. При това трябва да се обере или банка или магазин. Ако посегнем на някой склад или аптека ще се издадем при продажбата. Какво ново има от интенданта?

— Предаде ми сведения за складовете… Преместват го в Прага.

— Жалко. Кога?

— Не зная точно.

— Нищо. Докато е още тук, ще го използваме.

— Да повикам ли Степан?

— Да.

Коля излезе в антрето. Степан седеше до вратата и напрегнато се вслушваше в тревожната нощна тишина, особената тишина на окупацията, когато всяка минута очакваш изстрел, вик, смърт.