Хаим Оливер
Оперната война (8)

Сънища и Сашка

… Този млад мъж отсреща, който пристъпва в мрака на оръжейния склад с торба на гръб съм аз, Стьопа. Същото високо чело, същите черни очи, и гърбинката на носа, и мефистофелската уста… Аз, а не друг, крачи сред купищата пушки и картечници, и се насочва към ъгъла, където са сандъците с карабините… За трети път съм вече тук и познавам добре мястото. Отвън долита неспирният тътен на парния чук, а аз, за да успокоя сърцето си, тананикам онази пиянска Шубертова песничка:

Чернокапци вдигат чаши

и се чукат с монахини.

„Всички радости са наши!“ —

пеят ратаи, слугини…

Я гледай, какъв хубав бас съм имал! Защо никой не ми го е казвал досега?… Аха, ето сандъка! Клещите! Раз-два — отварям… Този път ще взема повече — нека се радват момчетата! Напълвам торбата, вдигам я — лека е като перушина — и си тръгвам. Отключвам вратата, излизам, отново заключвам, притичвам покрай стените далеч от караула, ударите на парния чук разтърсват земята, или това е моето сърце?, огньовете на пещите хвърлят пурпурни отблясъци…

С попа черпи се владика

и през пости блажно лапа.

„Пий за царя“, той му вика:

„Пий и за добрия папа!“…

Още стотина крачки и ще изляза на улицата, където вече ме чакат… Но какъв е този крясък? Тия гласове? Тия изстрели? Хуквам право през двора сред струпаните железни отпадъци, чувалът на гърба ми изведнъж натежава и ме смазва, дулата на карабините се впиват в хълбоците и ми отнемат диханието… Стьопа, милинки мой, дръж се, не се давай, там те чакат другарите, пък и трябва да заминеш за София! И не обръщай внимание на болката. Бягай! Бягай! Зад мен идват викове, стъпки, отново изстрел. Куршумът просвирва край ухото ми. Задъхвам се; още няколко крачки и ще падна, и парният чук ще ме смаже, и пещта ще ме изпепели, но аз все пак се влача напред, и не пускам чувала, и неочаквано пред мен изниква файтонът, някой ме сграбчва за раменете, хвърля ме под гюрука, и последното нещо, което усещам, е миризмата на конска пот…

… Идвам на себе си… Или само тъй ми се струва… Защото това е сън, нали?… И когато поглеждам, пред мен се открива огромният салон на Болшой. На предния ред, зад масичката, седи журито, там е и Учителя, ох, колко се е променил, откакто за първи път пя онази песен! Страхиле, страшна войводо, защо си толкоз посърнал? Дали ти пушка дотегна или ти старост потропа? Прожекторният лъч пада върху мен и аз запявам със страшен бас. Като Германов! Чакай, чакай! Та Германов още не съществува! Ние сме едва в началото на века и трябва да изминат още много десетилетия, докато Германов запее. Ала какво значение има това? Кривоносия насочва пистолета срещу мен, вика „Стой!“, и аз побягвам зад кулисите и оттам — към Арбат, защото иначе няма къде, и сядам на стълбището и чакам… И вече съм пиян, защото отдавна не съм слагал капка водка в устата, и Учителя държи ръката ми, чете в дланта и пее с гласа на Жреца: „Стефан Николаевич Вълков, вие ще заминете за София и ще основете там българска операааа!“ Ехе, има някаква грешка. Аз не съм никакъв певец, аз едва различавам до мажор от фа минор! И все пак — Довиждане, Учителю, в България!

 

 

… И корабът пори вълните, наоколо морето блести и чайките прелитат над главите ни, и всички пътници с нетърпение чакат да зърнат бреговете… Какви ли няма тук! Българи, които се връщат в родината си, руски търговци, скитащи цигани, цариградски турци, небеса, каква смесица от лица, дрехи, шумове и езици! Чудесна сцена от оперен спектакъл. „Садко!“ Такава имаше на фестивала. Фестивала? Ето че пак обърквам времената! Този фестивал се състоя много по-късно, о, много по-късно, чак по времето на Германов, когато се събраха всички опери на България, а сега само пътуваме към белите брегове, аз съм с къса брада и фалшив паспорт, до мен е Сашка, красива и златна като зряло лято, с очи на лятно небе. Сашка? Защо Сашка? Тя също ще се роди много по-късно и ще живее с Ю в онази квартира с похотливите великани, а тази до мен трябва да е Елена, бабата на оня пернат журналист. Елена, най-красивата жена на България! И гледаме двамата оня мъж с големия корем и бастуна в ръка, който е впил очи на изток и дебне хоризонта. И тогава един глас извиква „България!“ и всички се втурват към десния борд, за да видят бялата и прозрачна като облаче земя, и мълчат, а Учителя вдига бастун и го размахва: ей, хора, пристига Славянския славей, посрещнете го достойно! Елена застава до него, не бива, Елено, не бива, но тя не ме слуша, а той е развълнуван, очите му са влажни… Такъв си е той, сантиментален, но сън ли е това? Защото като на сън виждам Кривоносия, единствения, който не гледа към приближаващия бряг, а шари по палубата и като хрътка души тук и там… Елена, закрий ме, това е агентът, оня, който не е престанал да върви по петите ми от онази нощ в Тула… „Корабът пори вълните, насреща е белият бряг, чува се крясъкът на чайките и бумтенето на машините; не, чува се и песен, тиха като магия: «Айде, я слезни, Малино моме, в градина, айде, сбери китка, айде, Малино, трендафил… Айде, накичи, Малино моме, войвода, айде сос съдумдесет, айде, Малино, дружина…».“ И засвирва гъдулка и кавал, и запяват и други… И даже Учителя, и в това майско утро, прилично на блян, тихото и синьо море се оглася от поздрава до родината, Елено моме, да запеем и ние, и нека е сън всичко това, нека, защото гласът ти е толкова звънък, като на Сашка, и нека той пръв стигне заедно с вълните до прозрачните бели брегове, и напук на Кривоносия запявам и аз, и моят страшен глас покрива свирнята на кавала и гъдулката, крясъка на чайките и даже бумтенето на машините… „Айде, накичи, Малино моме, войвода…“. И нека там зад лодката Кривоносия да се взира в мен, аз пея напук на него… Защото всичко е сън…

 

 

… Някой ме блъскаше и щипеше по рамото. Отворих очи. Над мен се бе надвесила Сашка и викаше:

— Ей, събуди се! Какво си се разкрещял така?

Поизправих се, огледах се. Бях в стаичката си, през прозореца проникваше слънцето, будилникът сочеше пладне. Седнах на леглото, главата ми се виеше, но още усещах песента: „Айде, Малино, накичи, моме, войвода…“.

— Сънувах — казах и се засмях, но ми беше криво. — Сънувах, че пея. И с какъв глас само, майко мила!

— А аз звъня от петнайсет минути и като не отвори, влязох през мазето. Гледам те — въртиш се като трескав, надаваш диви звуци, хриптиш. Тогава те събудих.

— Не биваше!

— Защо? Щеше да се задушиш.

— Защото тъкмо сънувах новата глава на книгата си: „Завръщането на Балкански и Стьопа в България“. Всичко вървеше така гладко, а сега, на, ще я забравя и няма да узная продължението.

— Че как да не го узнаеш? Нали си го знаеш? От разказите на Дед, от папките ти, от историческите факти…

Въздъхнах драматично:

— Абе фактите са си факти, а сънищата — сънища. На сън всичко изглежда по-красиво, по-вълнуващо…

— Но невярно.

— Да, често пъти невярно, дори фантастично, какъвто фантастичен беше и моят сън.

— Без мен ли пътува в миналото? — попита тя мнително.

— С тебе, в образа на баба Елена… Но на двайсет години.

— Е, това е вече по-добре… Кога се върна от Стара Загора?

— Късно снощи. Бях труп. Легнах без да вечерям и както виждаш — спал съм дванайсет часа. Фестивалът ме съсипа.

— Разкажи!

— Най-напред ела при мен! — И я привлякох към себе си. — Закопнях… — Тя се отдръпна:

— Луд ли си? Сега е обед, трябва да бягам в стола.

Тя пак бе строгата, принципна мраморна статуя.

— Зарежи стола! — рекох. — Ще обядваме после в клуба.

— И да пропаднат купоните, така ли?

Какво можех да възразя на тази чисто студентска логика?… На нейно място обаче Ю веднага би накъсала купоните… И би хвърлила кимоното…

Този предателски образ така ненадейно се наби в главата ми, че се изчервих като варен рак. Сашка сякаш отгатна мисълта ми, защото извади от чантата си един плик:

— Това е от Ю. Покана за абсолвентския празничен концерт. Много държи да присъствуваш. И те моли да напишеш няколко реда във вестника.

Спомних си Ю — сред хилещите се голи великани, малка Чо Чо Сан във виолетово кимоно, което открива като бърза завеска белите й бедра…

— Ще видя — рекох небрежно.

— Как така — ще видиш! — разсърди се не на шега Сашка. — Ще отидеш и ще пишеш. Това е много важно за Ю. Нали знаеш, естрадните певици се нуждаят от реклама.

Не усетих ирония в тия думи и затова попитах:

— А за кога е твоят конкурс?

— Не четеш ли вестници? Вече знам състава на журито. Свирепи зверове има в него, чак от Щатите и Канада. А конкуренцията е още по-страшна. Явяват се седем сопрани, една от Япония, една от Куба…

— А ти не се ли нуждаеш от малко реклама? — попитах шеговито, макар че в думите ми имаше и доза истина.

Очите й веднага потъмняха:

— Да не си посмял!

— Добре, добре, не се сърди! Само ми кажи, кои са в журито от наша страна. Председател май че е Соколов, а? Може да поприказвам с него, да устроим едно отделно прослушване, просто за консултация…

— Не! — отсече тя. Едва не се разрева. А бе красива, красива в тънката синя рокля с бели точки.

Ядосах се:

— Казваш „не“! А ако те изхвърлят след втория кръг? Като нищо се озоваваш в Стара Загора, а както ти е известно за мен място в провинциалната преса едва ли ще се намери.

— Това си е моя работа — каза тя по-меко и добави: — Написа ли втората глава?

— Да! — Не ми се говореше.

— Дай!

Подхвърлих й папката и влязох в банята.

И докато се къпех и бръснех, аз си представях коя сцена чете в момента, как реагира на нея, какво мисли за музикалните пасажи и това ме смущаваше — порязах се. Когато се явих пред нея с памуче на бузата, тя скочи.

— Слушай, Стьопа, трябва да науча песента за Стария войвода. Откъде я имаш?

— От Дед, от кого друг. Имам я дори на лента, но записът е късен, когато Дед не беше вече големият Стьопа Вълков, а само ректор на Консерваторията.

— Искам да я чуя.

— Сега съм гладен. Друг път.

Тя се приближи до мен, обгърна ме с изваяните сякаш от Праксител бели ръце и гальовно изрече:

— Сърдиш ли се? — Целуна ме. Дъхаше на зряло лято.

Можех ли да й се сърдя? Бях нейн роб. Порових сред купищата ролки, намерих записа. Гласът почти го нямаше, останал бе само художественият замисъл на изпълнението. Сашка мълчаливо изслуша песента, като от време на време си отбелязваше нещо в тефтерчето си, пусна я втори път и накрая деловито нареди:

— А сега ми разкажи третата глава.

— Ах, остави, това бе съновидение, фантазия, глупост, смесица от чути и видени вече неща, салата от фестивални сцени: „Садко“, „Летящият холандец“, „Русалка“, „Червеният мак“…

— И все пак, разкажи! Кога например се връщат Балкански и Стьопа в България?

— Умирам от глад! — изстенах злокобно аз.

Тя отиде в кухнята и се върна с хляб, сирене и домати.

— На! — рече тя. — Не искам да те загубя млад и зелен. — И добави с интонация, на която не можех да устоя: — Хайде, Стьопушка, разкажи ми! Какво стана по-нататък? Кога се връщат?

Изобщо аз съм безхарактерен човек. Въздъхнах като Балкански във „Фауст“, първо действие, сцена първа, и капитулирах:

— Връщат се чак през пролетта на хиляда деветстотин и седма. Те остават в Русия цели две години още.

— Защо?

— Защото Балкански има още ангажименти, а Стьопа — защото се оженва. Да, за баба Елена, най-голямата красавица на България. Благодарение на нея известно време той кротува и успява дори да се поотклони от полицейските преследвания. За твое сведение, тя е дъщеря на бивш министър, един от авторитетните интелектуалци на своето време.

— С какво се връщат?

— С параход. От Одеса за Варна. Със същия кораб пътува и Балкански. През изтеклите две години Стьопа не е изпуснал от очи Учителя и когато узнава, че се връща, а за това пишат и вестниците, той решава да го придружи. Обстановката се усложнява от Кривоносия, който е подушил, че Стьопа е на парахода. Той още не е забравил поражението си в Болшой театър и е решил да си отмъсти.

— Също като на кино. И после?

Тя седеше до мен, зинала, ококорила сини очи. От царствената й външност не бе останал и помен: тя бе едно малко селско девойче, което със затаен дъх слушаше приказката за Пепеляшка и за царския син.

Облегнах се на възглавницата, спуснах клепачи, видях струпаните на десния борд пътници, чух песента за Малина, която трябваше да слезе в градината, за да сбере китка трендафил, видях Балкански, Стьопа и Елена с отправен към прозрачния бряг взор, зърнах Кривоносия, който се спотайваше зад лодката…

— И после, Сашка, ето…