Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
ventcis (2018)
Корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Хаим Оливер

Заглавие: Оперната война

Издание: Първо (не е указано)

Издател: ДИ „Музика“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: Роман

Националност: Българска

Печатница: ДП „Г. Димитров“

Излязла от печат: 30. VII. 1982 г.

Редактор: Михаил Неделчев

Редактор на издателството: Кристина Япова

Художествен редактор: Григорий Зинченко

Технически редактор: Лорет Прижибиловска

Рецензент: Михаил Хаджимишев; Розалия Бикс; Атанас Ценев

Художник: Ганка Янчева

Коректор: София Овчарова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/832

История

  1. — Добавяне

Седемнайсета картина с часовници, императори и танци

Няколко дни след първия злополучен концерт на Стьопа Дванайсетте разбойника се събраха у Гюлеви, за да направят равносметка на военните действия. Както обикновено бяха насядали около масата, както обикновено Гюлева се бе погрижила за вино и мезета. Но сега в средата на масата вместо ваза цветя се мъдреше дълбоко бакърено санче, пълно с банкноти и монети. Казака бъркаше в него, вадеше десетачета или двайсетачета, броеше ги бавно и акуратно, правеше ги на пачки и ги редеше пред себе си.

Всички напрегнато наблюдаваха свещенодействието и заедно с Казака мълчаливо движеха устни: двайсет и седем, двайсет и осем, двайсет и девет… Той бръкна за последен път, обра ситните монети от дъното на санчето, преброи и тях, и накрая тържествено провъзгласи:

— Всичко две хиляди сто трийсет и два лева и петдесет и три стотинки.

Обща въздишка посрещна цифрата. Стьопа язвително рече:

— Колкото да пукнем от глад!

Още не беше свалил превръзката от челото и ако не беше силно подутата буза, щеше да има героичен вид. Но беше по-скоро смешен. Той помълча и добави:

— Майната им!

Гюлев прихна:

— Приятели! — викна той тънко. — Зет ми е научил вече български.

Никой друг не се засмя — твърде лоши бяха новините, твърде малко парите. Кампанията в пресата продължаваше, брошурата на Балкански се бавеше, Славейков не отстъпваше. А и нападението над градинското увеселение очевидно целеше не само да нанесе пряк удар върху ючбунарската партийна организация, но и да предупреди Дружбата, че нейните противници няма да понасят намесата й в политическите борби в лицето на червения агент Стефан Вълков. Що се отнася до мизерните две хиляди лева, те, Ю, бяха събрани с големи усилия чрез доброволни вноски и заеми от малкото привърженици на Дружбата и от двата концерта, които Балкански и Вера дадоха в Пловдив.

Разбрал, че шегата му е неуместна, Гюлев с виновен вид мина в кабинета си и след малко се върна със свитъче банкноти.

— Тук са петстотин — рече той. — За сега повече не мога…

Никой не му благодари: отдавна вече този белокос математик, астроном и астролог беше станал редовен член на Дружбата и макар че не умееше нито да пее, нито да свири, беше неин основен и необходим стълб.

Маестро разсеяно извади портфейла си, измъкна с нервните си пръсти всички банкноти, които бяха в него, и със срамежлив жест, сякаш не даваше, а взимаше, ги остави до парите на Гюлев. И само каза:

— Днес взех заплата.

— Но, Маестро — тъжно се обади Стьопа, — какво ще папкаш до края на месеца?

— Не се безпокой, Стьопа, имам вкъщи цяла торба боб…

Веднага след това, без всякакви приказки, огромният капитан Николаев претършува всичките си джобове, откри тук и там няколко смачкани банкноти и шепа монети, и с движение на милионер, който залага състояние на игралната маса, хвърли всичко в санчето.

По-нататък нещата продължиха някак от само себе си. Най-напред Казака дълго въртя златния си пръстен, докато го измъкне от показалеца си, и ловко го метна в бакъра, където звънко издрънча. След това Вера свали малките си обеци, които носеше още преди да замине за Виена. След това Елена донесе сребърната си гривна, която бе получила подарък за двайсетгодишнината си. След това Балкански извади от една луксозна кутийка десетина медала, сребърни и златни, всички награди, с които е бил удостояван в продължение на трийсетте си тежки, артистични години, и ги изсипа в санчето.

— Какво правите, Учителю! — болезнено изстена Стьопа.

— За какво ми са? — рече Учителя, без да успее да прикрие болката си. — Така поне ще свършат работа, да?

Тогава Стьопа сърдито изтича до стаята си и се яви, наметнат с новичката си шуба.

— Сибирска е — рече той. — Тук вече не ми е нужна, топло е. — И покри с нея санчето.

Върху шубата бяха хвърлени още една венчална халка, три наполеона и дори една копринена рокля, гордостта на Гюлева, ушита специално за нея от първата модистка на Париж.

Последен остана Батов. Не, той, макар че имаше миша муцуна, не беше скъперник, той чисто и просто не знаеше — има ли право да участвува в това събиране на средства, което беше ни повече, ни по-малко племенно ритуално жертвоприношение. Беше ли той от това племе? Въпреки това откачи верижката от илика на жилетката си и заедно с часовника я положи върху шубата. Беше златна луковична, останала мераз от баща му…

И внезапно Стьопа се изправи, заобиколи масата и заплашително протегна дългите си ръце към него. Батов се посви — какво ли го е прихванало този луд дявол с подуто лице? Но дяволът сграбчи момъка, вдигна го високо, целуна го звучна три пъти и попски пропя:

— Веселин Батов, от днес ти си истински Разбойник, амиииин!

Останалите въодушевено изръкопляскаха, Гюлев извика: „Да живеят Дванайсетте разбойника!“, Николаев добави: „Ура!“, всички закрещяха „Урааа!“ и с това мрачното настроение излетя. Не, тия хора не можеха да бъдат дълго време тъжни, те бяха музиканти.

— Е? — попита Стьопа. — Колко стават?

— Мисля, че надхвърляме четирите хиляди… стига да продадем нещата на добра цена — отговори Казака.

— Четири хиляди?… повтори кисело Стьопа. — Колкото за ноти, пиана и наем за салона…

Маестро се раздвижи:

— Извинете, но аз забравих да ви съобщя нещо важно. Вече имаме зала за репетиции. Директорът на нашето училище ни отпусна гимнастическия салон. Безплатно.

В отговор на това съобщение Стьопа грабна от масата един от ордените и тържествено го закачи на гърдите на композитора:

— Маестро, от признателното поколение, за временно ползуване… докато го продадем… Ако ни осигуриш и костюми, ще ти дам още един… Виж там, питай твоя директор, може би ще се намерят… Защото, ако почнем с „Фауст“, ще ни са нужни шест за главните роли и двайсетина за хористите и хористките.

— Де ги хористките? — засмя се Елена.

— Потърпи до прослушването и ще видиш! — отвърна той и си спомни свежата усмивка на Цвета и нейния златен сукман.

— А балерини намери ли? — попита капитан Николаев. — Младички, с дълги крака и високи гърди?

— Капитане, пак ли почвате? — понамуси се Вера.

— А как иначе? „Фауст“ не може без балет, балетът не може без балерини, а балерини без дълги крака пет пари не струват. Неспа, мосйьо Стьопа?

— Ако не намерим балерини, ще танцуваме ние! — викна Стьопа. — Маестро, музика! Внимание! „Фауст-валс“, действие второ! Раз-два-три, раз-два-три!…

Маестро седна пред рояла и засвири. Стьопа грабна Елена през кръста и заигра. Към тях се присъединиха Балкански с Верка, Николаев с Гюлева. И тъй като стана весело и тясно, отместиха масата и столовете, вдигнаха чергите. Към валсиращите се промушиха Казака, Батов и дори старият Гюлев… И се въртяха, и се опиваха от музиката, и не виждаха, уви, колко са жалки… и мили.

— А после! — завика Стьопа речитативно в трите четвърти на валса — ще дойде ред на „Аида“, на „Трубадур“…

— На „Русалка“, на „Демон“… — продължи в същия ритъм Балкански. — На „Лоенгрин“, на „Фиделио“…

— Да, само че костюми нямаме! — надвика всички Казака с мощния си баритон. — Костюми! Костюми! Костюми! Раз-два-три! Раз-два-три! — И вдигаше крака като първокласна балерина.

Внезапно Балкански се вкамени, огледа се учудено наоколо, задъхан се просна на креслото. Към него изтича Вера:

— Лошо ли ви е, Костя?

— Нищо, нищо…

Другите го наобиколиха, Маестро затвори рояла.

— Мон дйьо, друзя, какво сте се омърлушили, като че умирам? — усмихна се лукаво Балкански. — Ехе, имам още много да живея, да! А вие, знаете що? Невероятно, ще кажете вие, но честно слово: току-що ми се яви Мусоргски и ми подсказа къде ще намерим костюми.

— Аз и без Мусоргски зная къде! — рече Стьопа.

— Къде? — попита Казака.

— В битпазар.

— Ах, не! — възмути се Балкански. — Никога няма да купя дрехи за Фауст и Мефистофел в битпазар… А сега, пишете, пишете! На хубава хартия, на руски!

Бяха свикнали със странностите на Славянския славей и макар че не очакваха особени резултати от неговите връзки със задгробния свят, всички те, с изключение на Стьопа, гледаха с известно страхопочитание на опитите му да влезе в контакт с великите музиканти от миналото. Гюлев пък, който напоследък предпочиташе астрологическите експерименти пред окултистките, полагаше големи усилия да прехвърли мост между астрономията и астрологията, като по цели нощи правеше математически изчисления, способни да сведат движението на звездите и тяхното влияние върху хората до прости статистически формули.

— Да чуем най-напред на български! — рече той и сложи на масата тетрадка и мастило.

— Пажалуста! — Балкански се поизправи и започна да диктува с интонациите на Оберон, всесилния владетел на елфите: „До Негово императорско величество всерусийския цар…“

— Чакай! — прекъсна го Стьопа. — Аз с царски особи работа не искам да имам. Веднъж щяха да ме надупчат с куршуми, втори път да ми пукнат кратуната… и все от тяхно име.

— Молчит и не разсуждат! — сряза го Славея. — Твоята кратуна издържа и на топовни гюлета! — Той си поизчисти гласа и продължи: — И така „Ваше величество, милостиви господарю, най-коленопреклонно си позволяваме да доведем до височайшето Ви знание, че неотдавна в столицата на освободената от великата руска армия страна Болгария бяха положени основите на първата българска оперна трупа, наречена Оперна дружба. Неин ръководител е всеизвестният руски певец от Болшой театър, вашият покорен слуга Константин Балкански. Новият музикален център бе посрещнат радушно от цялата българска общественост и той се радва на подкрепата на най-видните културтрегери в страната. Ала, уви, както всяко начало, така и нашето начало е трудно. Поради липса на традиции в изкуството да се шият театрални костюми, ние се сблъскахме с невъзможността да…“