Хаим Оливер
Оперната война (42)

Двайсет и първа картина с пратка от Москва

Гимнастическият салон на Първа мъжка гимназия.

Подът е прясно пометен, прозорците — лъснати до блясък, уредите — прибрани и покрити с брезент. В дъното, пред шведската стена, нареден в полукръг като за концерт, стои хорът на Дружбата в пълен състав: италианските каменоделци, Петър Райчев, Шопето, Цвета, Дребосъчето, другите девойки и даже Верка Михайлова и Маестро — за подсилване. Пред хористите седят оркестрантите: осем военни и четирима цивилни, с три цигулки, флейта, кларинет и седем медни инструмента.

Още по-напред са солистите: Балкански, Стьопа, Елена и Казака, последният съвсем официален в стария си фрак на театрален директор и с безумната парижка папионка на врата. Впрочем всички до един, включително Шопето, който е захвърлил беневреците, са най-празнично натъкмени, и това им придава сериозност и красота.

Най-отпред, скръстил ръце на гърди и с диригентска палка в десницата, се извисява мощната фигура на капитан Николаев. Той също е в парадна униформа, окичена с всевъзможни орденчета, медали и медалчета, и сега прилича на карикатура на победоносен маршал. Но той пет пари не дава за това — та за кога друг път ще са му нужни тия тенекийки?

А точно в средата на салона се мъдри едно-единствено монументално кресло, почти като царски трон.

На пост пред входа стои Мечо, огромен и важен до заплашителност, чист и закърпен до елегантност, и напрегнато се взира през полуотворената врата навън. От време на време Казака, нетърпелив, се откъсва от солистите, притичва до него, също надзърта към двора, и като не вижда никого, разочаровано се връща на мястото си.

С една дума — тук всичко е готово за тържественото посрещане на високопоставения гост: солистите са се разпели, хористите са глътнали по три сухи сливи за прочистване на гърлото, а целият състав е репетирал през последните три седмици по четири часа дневно!

Балкански поглежда часовника си (единственият в Дружбата, който още не е заложен!) и промърморва недоволно:

— Мон дйьо, колко са неакуратни тук хората! Единайсет и двайсет!

Но точно в този момент Мечо вдига предупредително ръка!

— Иде!

Вълнение. Хористите изпъчват войнствено гърди, оркестрантите вдигат инструменти, диригентът разперва могъщите си ръце, палката му опира чак до висящите от тавана халки.

Мечо разтваря широко вратата. Мощно прогърмява химнът:

Шуми Марица, окървавена,

плаче вдовица, люто ранена…

С достолепна стъпка на човек, свикнал да бъде тачен, в салона влиза един висок, сух мъж със скръбно лице. Мечо любезно му се кланя, след което застава мирно.

Марш, марш, с генерала наш,

в бой да летим и враг да победим…

Оркестърът свири с пълна сила, хорът се дере от ентусиазъм. Стьопа даже, който по принцип е против всякакви шовинистични химни, този път, в името на бъдещето, прави компромис със своята политическа съвест и патриотично зове:

Марш, марш, с генерала наш…

За обща изненада обаче гостът не заема стойката, която се полага при такива случаи, а все тъй с бавни, нерадостни движения се настанява на креслото, премята крак върху крак и впива тъжните си очи в палките на барабаните.

Химнът отзвучава, настъпва тишина. Казака минава напред, покланя се и започва с най-кадифения си баритон:

— Господин главен инспекторе, на мен се падна високата чест да изразя от името на цялата Оперна дружба голямата си радост, че ви виждам в нашата скромна среда. Добре дошли, господин главен инспекторе! Ние дълбоко вярваме, че това първо ваше посещение няма да е последно, че то ще сложи началото на най-тесни връзки между уважаемото министерство, което представлявате, и Оперната дружба…

Главният инспектор, все тъй загледан в барабана, не мърда. Казака смело продължава:

— Съгласно изразеното във вашето писмо желание, което за нас е закон, ние съставихме една кратка програма, която, надяваме се, ще ви даде възможност да се уверите в нашата годност да се заемем с цели оперни спектакли. Ако нямате нищо против, ние можем да почнем. Или бихте желали преди това да ни дадете вашите ценни указания?

Инспекторът не отговаря. Той е като мраморна статуя на мрачен римски сенатор. Казака пък изчаква, разтегнал най-гостоприемна усмивка. Тишината се затяга. Всички чакат. И внезапно статуята оживява и почва да говори. Тя казва:

— Господа! Господин министърът натовари господин началника на управление „Театри, музеи и вечеринки“ да изпълни решението на Народното събрание за отпускането на субсидия на тъй наречената Оперна дружба. Днес обаче господин началникът е много зает, поради което възложи тази важна мисия на мен.

„Костенурката се е уплашила“ — мисли си Казака и гласно произнася:

— Това е голяма чест за нас. Можем ли да почнем?

Инспекторът не отговаря. Той отново втренчва отчаян поглед в барабана, който виси под гърдите на младо ефрейторче.

— Господин главен инспекторе — повтаря Казака, — ще разрешите ли да почнем?

Инспекторът не реагира. Тогава, изкаран от търпение, Казака се навежда над него и почти се провиква:

— Господин главен инспекторе, ние сме готови!

Гостът леко трепва. Той поглежда учудено Казака, сякаш едва сега го открива, и печално изрича:

— Е, господа, ще почнете ли най-после? Аз нямам време за губене. Нека най-напред чуя химна на нашето мило княжество. — И застава мирно.

Казака се споглежда озадачено с капитана и заема мястото си при солистите. Диригентът пък дава знак на оркестрантите да настроят инструментите си. И както обикновено, в продължение на минутка около нотата „ла“ се заплита лека какофония. Най-после всички засвирват в унисон и капитан Николаев вдига високо палка. — В този миг се чува плясък на ръце и гласът на инспектора:

— Достатъчно, благодаря.

Диригентът, учуден, се обръща към него.

— Но, ние…

— Достатъчно! — повтаря гостът. — За мен не е нужно повече!

— Но, извинете, господин главен инспекторе — промърморва Казака, — нали пожелахте да чуете химна за втори път?

— Да, да, ще докладвам — отвръща инспекторът и се упътва към вратата. — Но откровено казано, не съм особено доволен. Предстои ви…

В салона тегне плътна, задушна тишина, наситена с недоумение. Главният инспектор все тъй бавно, с движения на човек, свикнал да бъде тачен и уважаван, продължава да говори, следван по петите от буквално зашеметения Казак:

— … Да, господа, предстои ви още много работа. Хорът ви пее прекалено тихо, да не говорим за солистите. Само военните издържаха изпитанието, тръбите им са хубави. Барабанът също, но трябва да се снабдите и с тупан. Мисля, че първата ви работа, когато получите субсидията, е да си купите по-голям тупан. Хубави тупани правят в село Хайредин, Ловешко. Що се отнася до хармониките и контрапунтите, дължа да подчертая, че вие сте далеч от…

— Но, господин инспекторе! — отчаяно изкрясква Казака. — Вие шегувате ли се с нас?

Тогава гостът го поглежда с въпросително вдигнати вежди, вади от джоба си рогче за глухи, пъха го в ухото си и пита:

— Казахте ли нещо?

 

 

Никога Дванайсетте разбойника не бяха се смели така невъздържано, както тази вечер. Бяха заели обичайните си места при Гюлев, около кръглата маса, Балкански до Вера, Маестро пред рояла, Елена и майка й между кухнята и стаята, и наблюдаваха Стьопа, който за трети път вече пародираше сцената, която се бе разиграла в гимнастическия салон. И всеки път се заливаха от смях и всеки път Казака протестираше:

— Ама, моля ви се, малко тишина! Не мога да броя!

И отново гласно започваше да брои пачките:

— Деветдесет и седем, деветдесет и осем, деветдесет и девет… Десет хиляди! Ох!… Де са сто и петдесет, де са десет хиляди!

— А ти бъди благодарен на глухия и за това! — рече Стьопа. — Ако ни беше наистина чул, нямаше да ни даде и толкова. Трябва час по-скоро да потърсим цигулари и челисти.

— Тупан, Стьопушка, тупан! — поправи го Балкански. — И то непременно голям и от село Хайредин, Ловешко.

Стьопа пъхна палеца на разперената си ръка в ухото и скръбно произнесе:

— Да, ще докладвам на господин министъра… Що се отнася до „хармониките“ и „контрапунтите“…

— Шегата настрана — рече капитан Николаев, — но онзи идиот е прав, ние наистина имаме нужда от тимпани.

— На първо време ще минем и без тимпани — възрази Казака. — Парите са ни нужни за наем, за пиана, за хористите, за костюми…

При последните думи Балкански погледна часовника си, изправи се до прозореца и надникна към улицата.

— Дети мои! — извика той. — Чуйте ме! — И като си придаде познатия израз на библейски пророк, показа бялото на очите си и пропя: — Дети мои, днес следобед ми се яви Мусоргски.

— Пак ли? — попита Стьопа. — И какво рече този път?

— Яви ми се и рече: „Тази вечер точно в осем часа ще получите важна вест.“

— Хайде бе! И на какъв език го рече?

Балкански вдигна по мойсеевски ръце и строго произнесе:

— Не така, момко, не така! Не се глуми с небесните сили, що са решили да ни пратят помощ!… Колко е часът?

Усещайки интересна шега, всички погледнаха стенния часовник: беше осем без две минути. Балкански седна, постави ръце, както се полага при спиритически сеанс, около ръба на масата, затвори очи и забърбори непонятни заклинания. Часовникът удари осем пъти. При последния звън на вратата силно се почука. Масата тайнствено се залюля, Балкански звучно призова:

— Влез, о, пратенико на Мусоргски, влез! Ние те чакаме!

Казака отвори вратата. На прага стоеше Мечо, превит под огромен сандък.

— Тука ли живеят Дванайсетте разбойника? — попита той, задъхан:

— Тук! — отвърна Казака.

— Е, тогава я си вземете тоя армаган. Праща ви го от оня свят господин Месирски.

— Мусоргски, бе! — поправи го Стьопа.

— Така де, Масурски. Хайде, баджанак, давай!

Вкараха сандъка в стаята. „Разбойниците“ го наобиколиха, заопипаха с нетърпеливо страхопочитание, сякаш бе пълен със съкровищата на Али Баба. Само Балкански стоеше настрана, загадъчно усмихнат.

Стьопа донесе тесла и отвори капака. Сетне, със сдържано вълнение, досещайки се вече, бръкна в сандъка. И извади една акуратно сгъната зеленикава дреха, извезана с ширити, украсена със златисти копчета. Бе някаква старинна военна униформа. Отново бръкна, и пак, и пак… Преброиха двайсет униформи, наистина доста оръфани и избелели, но затова пък скътани по войнишки, като за парад.

Под униформите се показаха войнишки калпаци, натъпкани със слама, за да не се сплескат: пак двайсет. А на дъното лежаха двайсет ослепителни, очевидно неотдавна боядисани и лъснати, червени ботуши. Накрая Стьопа напипа голям, бял лист. Разгърна го и зачете, превеждайки на български:

„Братя българи от Софийската оперна дружба.

По заповед на Негово императорско величество ние ви изпращаме 20 (двайсет) броя униформи, които нашият бивш петдесет и пети лейбгвардийски хусарски полк бракува преди осем години. Тъй като поради престъпното войнишко нехайство липсват доста копчета, а такива вече не се намират, защото тия униформи са излезли вече от въоръжение в руската армия, старшина Аркадий Афанасиевич Сухов ви препоръчва да ги замените с други жълти, а може и бели металически бутони…“

Стьопа не можа да продължи — смехът закипя в гърдите му.

— Учителю! — едва изрече той. — Мусоргски е сбъркал театралния си гардеробиер.

Балкански дръпна писмото от ръката му и припряно дочете:

„Ботушите обаче са съвършено здрави, тъй като преди да ви ги изпратим, ние ги дадохме на обущарите за поправка. За съжаление пера за калпаците нямаме, но старшина Аркадий Афанасиевич Сухов е сигурен, че вие в България имате достатъчно птици, от които можете да си подберете най-красиви пера. Да живее дружбата между Русия и България! С най-дълбоко уважение — лейтенант Василий Николаевич Белкин, командир на интендантската рота на лейбгвардейския на Негово величество императора трети хусарски полк.“

Балкански млъкна и плъзна смаян поглед върху приятелите си. После започна да се смее. Отначало тихичко, после все по-силно и по-силно, но това бе повече ридание. Тоя сандък тук, пълен с парцали, беше отговорът на онова верноподаническо писмо, което беше пратил на батушка-царя в Петербург със смирената молба да помогне на Дружбата!… Стьопушка май е прав: всички императори, крале и князе са от един дол дренки…

Стьопа като че усети безмълвния въпрос. И му стана мъчно за атамана. Грабна една униформа, излезе и след малко се върна облечен в нея. Изглеждаше чудесно, а когато заби на калпака перото, което Елена отскубна от дворния петел, заприлича на най-великолепния хусар, когото оперната сцена бе виждала някога. Той измарширува, скочи върху масата, извика:

— Мефистофелес като хусар от петдесет и пети лейбгвардейски полк! Но защо пък не? Щом като така е угодно на Негово императорско величество и дяволът става кавалерист! — С елегантен жест свали калпака, призова: „Доктор Фауст, последвай ме! Отиваме да съблазним невинната Маргарита!“ И запя:

О, излез, сега, любима,

чуй ти моя глас…

Мечо го изгледа изпод вежди и реши, че симпатичният Стьопка, който иначе много обича майтапите, този път окончателно е чалдисал.