Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
ventcis (2018)
Корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Хаим Оливер

Заглавие: Оперната война

Издание: Първо (не е указано)

Издател: ДИ „Музика“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: Роман

Националност: Българска

Печатница: ДП „Г. Димитров“

Излязла от печат: 30. VII. 1982 г.

Редактор: Михаил Неделчев

Редактор на издателството: Кристина Япова

Художествен редактор: Григорий Зинченко

Технически редактор: Лорет Прижибиловска

Рецензент: Михаил Хаджимишев; Розалия Бикс; Атанас Ценев

Художник: Ганка Янчева

Коректор: София Овчарова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/832

История

  1. — Добавяне

Трета картина с евтина водка и светли мечти

Забравил разхлопаното си сърце, Балкански се поозърна: наоколо нямаше никой.

— Какво търсите тук? — прошепна той.

Стьопа чевръсто се изправи и се засмя, и Балкански видя този път отблизо ослепително белите му зъби, силно очертаните чувствени устни, орловия нос. От него се излъчваше такава жизненост и радост от съществуването, че ако не бяха дълбоките сенки под очите, които говореха за умора и безсъние, Балкански би казал, че това е комбинираният Фигаро на Моцарт и Росини, долетял от Севиля, за да изпее с китарата безгрижните си песни.

— Вас търся — отговори кандидат номер три на български.

Сърцето на Балкански отново неравно заби. Той отвори вратата.

— Влезте!

И бързо дръпна вратата зад себе си.

Стьопа се спря на прага и обгърна с поглед стаята. Беше обширна и обзаведена щедро, но с ясните белези на небрежност, очевидно бе отсъствието на женска ръка. Единствено роялът блестеше от чистота. По стените висяха афиши, фотографии, рисунки и картини от безбройните роли на Балкански: Радамес, Ленски, Каварадоси, Алмавива, Фауст, дон Хосе, Герман — типичната домашна декорация на големия тенор в напредналите години. (Такава си имам и вкъщи, на бас!). Цяла една стена бе заета от тежък, натъпкан с книги библиотечен шкаф. До него от голям портрет гледаше Шаляпин с приятелски автограф, а третата стена беше покрита от известния ни вече астрологически календар и зодиачни таблици, и от други, по-нови и непознати ни тайнствени фигури и рисунки от които ти, Сашка, можеш да отгатнеш, че става дума за небесни светила, планетни орбити и хороскопни знаци.

Стьопа плъзна поглед върху фотографиите, кимна на Шаляпин, вдигна учудено вежди край астрологическите пособия и се спря пред централната полица на библиотеката, където бяха наредени десетина томчета с едни и същи златни букви на гърба: К. Балкански.

— Всичко съм прочел — каза тихо той. — Стиховете ви, спомените ви, вашата повест, пиесите, та дори и философските ви книжки, макар че не обичам много-много да философствувам… А от този учебник тук съм се учил и да пея…

Тия думи окончателно обезоръжиха Балкански. Меко попита:

— Вие сте българин, да? — Гостът кимна. — И какво искате от мен?

Стьопа отново блесна с белите си зъби. Изразът на искрящата лукавост го преобрази и Балкански пак си помисли за „Севилския бръснар“.

— Забравихте ме вие, Учителю! — отвърна той с лек укор. — А аз ви помня, макар че тогава бях съвсем дребно хлапе. — И разчленено, многозначително изрече: — Трети март, 1878 година, Петербург!

Балкански го сграбчи за раменете и впи очи в лицето му:

— Чакай, чакай! Ти… да… „Княз Игор“… Българинът от Бесарабия, момченцето с моряшката блузка… Вел… Вул…

— Вълков! — подсказа Дед.

— Стьопа! — възкликна с оперна възторженост Балкански, и пак се ослуша: дрезгавини няма, но все пак не бива да вика така и да съсипва гласните си струни. — Невероятно! След толкова години! Но откуда този страшен бас у вас?

— Друг въпрос ме вълнува сега, Учителю — отвърна усмихнат Стьопа. — Къде ще спя!

— О, милинки мой, извини ме! Седни, седни и потърпи минутачку! Да?

Балкански се разшета, постла с една съмнително чиста покривка масата, извади чинии, колбаси, хляб, постави бутилката пред госта си, накрая седна и той.

— Яж! Яж! Не се стеснявай!

Стьопа не беше от стеснителните и без втора покана се нахвърли върху храната. Балкански почти не хапна, само наблюдаваше това странно лице на Мефисто с израз на Фигаро, което го връщаше с двайсет и шест години назад в един от най-хубавите дни на неговия живот.

— Но вие, Стьопа — рече той, — още не ми казахте, защо ви преследват. Нима и вие?…

Гостът кимна и някак си с демонстративно удоволствие напълни една водна чаша с водка и я изпи на един дъх. Балкански нервно се изправи, заснова из стаята и този път без всякакво преиграване, без дори да обърне внимание на гласа си, несдържано се провикна:

— Но вие нямате право! С този глас! Кой ви разреши?

— Нищо ми няма — успокои го Стьопа, като показа пресушената чаша. — Впрочем отдавна не съм слагал капка в устата си.

— Ах, аз не за това! За другото! За полицията… Щяха да ви застрелят. Искам да кажа: кой ви разреши да се забърквате в такива политически каши?

Стьопа остави чашата и без да погледне Балкански, отговори с неочаквани за него нотки на умора и отпуснатост:

— Никой не ми е разрешил, Учителю. Никой, дори татко. Тия работи не стават с разрешение. Аз сам…

— А пък аз ще ви кажа — продължи все тъй несдържано Балкански, — че вие сте… вие сте убиец! Да, вие убивате един талант, един голям глас. Вашето място не е… как да се изразя… в революцията. Нека революцията я правят други. Вашето място е в Болшой. В Скала! За революцията хора има достатъчно, а за Болшой и за Скала няма. Няма! Вие сте… вие сте…

Балкански не намери повече думи, млъкна, с решителен жест си наля водка, обърна чашата и едва сега, поуспокоен, подхвана:

— Ето какво, драги! Утре отиваме заедно в полицейското управление, там имам един добър познат, мой поклонник, и ще заявите, че сте се увлекли, че…

— Говорите като татко — прекъсна го незлобиво Стьопа.

Балкански пак не намери нужните думи и само промърмори:

— Жив ли е баща ви? — Той още не знаеше как да се обръща към госта си. Пробуденият спомен за момченцето с моряшката блузка му пречеше да казва „вие“, но момченцето бе вече мъж.

Стьопа поклати глава:

— Не. Почина. Но до последния си дъх той ми забраняваше всичко: да пея, да мисля самостоятелно, да се боря за себе си… и за другите. — Изправи се, застана пред библиотеката, погали с пръсти книгите със златните букви. — И избягах. Ей тъй, просто се махнах от къщи. И знаете ли кой е виновен за това?

— Кой? — попита Балкански, макар че това беше чисто реторичен въпрос, защото предугаждаше отговора, който му достави парливо удоволствие.

— Вие!

— Не разбирам. Обяснете!

— Няма много за обясняване. Пък и страшно ми се спи… Историята е проста. От оня ден на трети март, когато ви чух на сцената на Императорския театър, животът ми се пречупи, макар това да звучи странно за едно хлапе, каквото бях тогава. За мен нямаше вече друго бъдеще, освен песента. Мислех за песента, мечтаех за песента, сънувах песента… за удоволствие на мама и за ужас на татко…

— Защо пък за ужас на баща ви? Защо?

— Защото навярно съм и попрекалил в своето увлечение и съм зарязал всичко онова, което едно нормално момче е длъжно да прави: да се учи прилежно, да помага вкъщи, да ходи с добри другарчета, да играе на криеница… А аз само пеех. Пеех в училище, пеех в църковния хор, пях дори в местната любителска оперна трупа. За всичко това татко ви ненавиждаше…

— Мон дйьо! Да ненавижда мен?

— Нали от вас започна всичко!… Ненавиждаше ви и даже не пропускаше случай да злорадствува, когато четеше във вестниците за ваши творчески несполуки. Криеше и късаше вашите книги, подиграваше се на прозвището ви „Славянски славей“, наричаше ви… не се засягайте, Учителю!… „Славянско муле“, и ако беше по силите му, вас би ви унищожил, а на мен би завинаги запушил устата…

— Невероятно! — прошепна Балкански, мислейки повече за унизителното оскърбление. За цял свят той бе „Славянския славей“ — безкрайно ласкаво прозвище, което си бе спечелил през годините на бляскавите турнета в Италия и Франция и което считаше за най-скъпоценното, получено някога от него отличие, а ето, намери се човек, при това сънародник, който… — Невероятно! — повтори той. — А изглеждаше добър християнин…

— Той беше добър християнин… Но, както се казва, имаше друго мировъзрение. Той например щеше да получи апоплектичен удар, когато диригентът на църковния хор хареса гласа ми (бях вече на седемнайсет години) и препоръча на татко да ме запише в музикално училище. Това беше страшен ден, татко тъкмо се канеше да ме прати на офицерска школа в България…

— В офицерска школа? Вас? Какво говорите!

— Но, да. Не си ли спомняте, той искаше да ме прави генерал.

Балкански се засмя:

— А може би е бил прав. С този ваш глас вие бихте повели в атака цели полкове… И какво стана в онзи, както се изразихте, страшен ден?

— Би ме — отвърна замислено Стьопа. — Той, който никога не бе ме и пипнал с малкия пръст, този ден едва не ме преби… с тояга!… Би ме, наказа ме с глад, цяла седмица ме държа затворен вкъщи…

— И нямаше кой да ви защити?

— Нямаше. Роднините и познатите считаха тия наказания за заслужени, а мама… мама бе вече мъртва… Твърде рано си отиде тя… — Стьопа замълча и в тия секунди лукавият израз на Фигаро изчезна от лицето му. Но бързо подхвана: — Съжалих татко, останах, помагах му в търговията, помагах му вкъщи… Но в офицерска школа не отидох. И не престанах да пея. Тайно от татко взимах уроци при диригента на хора, при него понаучих азбуката на музиката. После, едно хубаво утро видях в книжарницата „Пътят на певеца“… тази… — Той показа томчето в библиотечния шкаф: тъничко, със златни букви на гърба. — Прочетох я на един дъх и когато я затворих, разбрах простата истина, че ако не стана певец веднага, без всякакво отлагане, ще умра, ей тъй, просто животът ми ще свърши… И се махнах от къщи.

— Къде отидохте? — попита Балкански, увлечен от разказа на госта.

— В Москва. Отначало погладувах, после намерих работа… по складовете край Москва-река, в една дърводелска работилница, по едно време бях дори зидар…

— Защо не ме потърсихте?

— О, вие пътувахте по света… Италия, Франция, Полша, Австрия… Пък и да бяхте тук, нямаше да посмея да се докосна до вас… вие бяхте за мен бог, страшен бог, нещо като Вотан на Вагнер… Понякога ви слушах в Болшой, отдалече, разбира се, от последния ред… Но… — добави той живо, — винаги знаех къде сте, какво пеете, какво пишете…

Трогнат, Балкански подсмръкна, напълни щедро двете чаши:

— Пийте, пийте, милинки мой! — изрече той с топъл, дрезгав глас, както при смъртта на Борис Годунов. — Ой, какво сте настрадали!

— Не, това не беше страдание — забеляза замислено Стьопа. — Бях свободен, можех да пея! И дори записах при Еверарди.

— Еверарди? Невероятно! Как не съм узнал? Българското ви име непременно щеше да ви издаде…

— Нямах българско име. След бягството от къщи взех фамилията на мама… За съжаление Еверарди скоро почина и аз трябваше да потърся други учители… Да, така се случи, че моето музикално образование трая много дълго… — Той полувесело-полутъжно се почеса по тила: — Вече съм на трийсет… лазарника, нали така се казваше на български? Лазарника! Какво ли не правих през тия години: пях в едва ли не всички оперни театри на Русия — от Николаев до Иркутск. Бях хорист, инспициент, декоратор, помощник-режисьор, помощник-диригент на хор, та известно време дори преподавател по пеене в едно забутано музикално училище, където помешчиците пращаха дъщерите си да изучават романси. Понякога ми даваха малки роли, рядко по-големи — не смееха, тъй като често се налагаше да отсъствувам…

— Къде другаде скитахте?

Очите на Стьопа лукаво заискриха: бе пак Фигаро.

— Къде ли? Ами че във всевъзможни арести, затвори, тюрми… Но трябва да ви уверя, че там научих много нови и интересни песни. Искате ли да ви изпея една?

— За бога, недейте! Имам проклети съседи. Но защо ви затваряха?

— Не заради кражби и изнасилвания. Не съдете по външността ми! Започна се с това, че веднъж откриха в квартирата ми… как да ви обясня… опасни книги: Маркс, Бебел, Плеханов… може би сте слушали за тях… Втория път ме тикнаха вътре заедно с целия ни кръжок. По-нататък бе лесно: бях регистриран… След последния арест успях да изчезна в Тула и дори заработих в местния металургичен завод…

— Самовари ли правехте?

— Топове.

— Топове? — възкликна вече полупиян Балкански, като се хвана отчаяно за главата. — С този глас?

— Гласът там не играеше никаква роля, по-скоро краката… Изнасяхме оръжие за въстаниците…

— Боже мой! — изпъшка Балкански. — Боже мой!

— И оттогава не мога да се отърва от опашките си. Все са по петите ми. И тъй като ми дотегнаха, миналия месец реших да направя един решителен ход: възвърнах си бащиното име, обръснах брадата, облякох се прилично и се записах за конкурса при вас. Надявах се, че веднъж приет поне за хорист в Болшой, ще ме оставят на мира… Но, то се знае, бях глупак.

Балкански се изправи, очите му бяха влажни. Той разтвори широко прегръдки:

— Ой, синок ти мой! — изхлипа той. — Като солист щяхме да те приемем, не като хорист! Но ти си убиец! Убиец на гласа си! — По бузите му потекоха дребни сълзи и той си мислеше за сълзите на Рудолф над мъртвата Мими. — Пий, пий, не се стеснявай!

Стьопа пи. Шишето се изпразни.

— А ако те хванат? — попита Балкански, като преглътна сълзите си.

— Ако пак ме пипнат, пощада няма да има. Ще ме пратят право там! — И посочи на изток.

Балкански пак попита:

— И какво смяташ да правиш?

— Тази вечер, ако разрешите, да се наспя… А после… после ще се завра в някоя дупка в Камчатка, докато ме забравят… Или докато победим.

Балкански заснова из голямата стая, погледна през прозореца към запалените улични фенери, които хвърляха червеникава светлина към раззеленилите се вече диви кестени, помисли, сетне категорично заяви:

— Оставаш тук! Колкото време пожелаеш. Ще се пазиш само да не те усетят съседите. А пък аз ще напиша писмо до Негово величество: „Тъй и тъй, Ваше величество, един голям талант, един удивителен глас се крие в моя дом…“

— И ще ви прати в Сибир заедно с мен! — рече Стьопа, удивен от наивността на домакина си.

— Не ругайте батушка-царя! — поразсърди се Балкански.

— Ох, Учителю, нима не разбирате, че всичко това го прави тъкмо той?

Учителят се замисли дълбоко над последните думи и вече със заплитащ се език подхвана:

— Тогава… тогава ще се отнеса до Шаляпин, той ми е приятел… През деветстотин и втора пяхме заедно в „Русалка“, той беше Воденичарят… А ако беше жив Антон Павлович, аз чак до него… да, да… не се чуди!… чак до Чехов! Той също ми беше приятел!… Имам даже писмо от него… — И трескаво взе да рови в чекмеджето на писалището си, разхвърляйки книжа, пликове, моливи и писалки…

Сашка, не се смей на тази сцена, тя не е комична. И двамата отдавна не са пили и сега водката, заедно със спомените и обстановката ги е поизкарала от релсите… Но виж какво става по-нататък!

Внезапно, осенен от някаква мисъл, Балкански се обърна към астрологическите таблици, бавно прокара ръка по тях и неочаквано тихо и много сериозно изрече:

— Но ти, милинки мой, знай, че макар Чехов да е умрял, аз пак мога да се обърна към него… Да, да! Не ме гледай така!… И даже мисля, че тъкмо той ми даде тази чудесна идея!

Върна се към писалището, извади вързоп сиви пликове, измъкна последния, отвори го:

— Чуй това! — Но преди да почне да чете, сложи очила. Бяха с най-обикновени телени рамки, и те изведнъж го превърнаха в добър, стар чичко. Сетне по навик поизчисти гласа си от несъществуващи хрипове, сякаш пристъпваше към голямата ария на Канио, и бавно и речитативно започна: „След първия, за съжаление, провален опит от преди тринайсет години, сега отново се зародиха надежди за създаването на наша оперна трупа. Завърнаха се от чужбина няколко певци, инструменталисти, капелмайстори и дори един композитор. Не е ли време да се прибереш и ти? И да се запретнем и изградим най-после тази пуста българска опера? Та ние изоставаме с половин хилядолетие! Монтеверди е съчинил своя «Орфей» преди триста години, Скарлати — стоте си опери преди двеста години, а «Фиделио» е представен във Виена преди сто години!“

Балкански млъкна, свали очила и отново замислено се обърна към зодиакалните знаци, сякаш благодарение на Чехов за неговата прекрасна идея.

— Кой го пише това? — попита Стьопа.

— Драгомиров, баритон от София. Мой приятел. Викат му Казака. Бил е тук един-два пъти, много сме говорили за възможността да се създаде български оперен театър. Той е фанатичен музикант и е готов да заложи главата си за осъществяването на своите намерения.

— Какво иска да каже с израза „проваления проект от преди тринайсет години“?

— Как, не знаеш ли? Невероятно! О, смешна история. И тъжна, много тъжна. Нещо като трогателна детска приказка. Преди тринайсет години същият този баритон, заедно с още двама млади българи и няколко чешки музиканти решават да създадат оперна трупа в София. Успяват и дори образуват нещо като отдел към съществуващата вече театрална трупа. След много мъки, разправии и несгоди те дават две-три представления, откъси от „Бал с маски“, „Фауст“, „Онегин“… без оркестър… Диригентът е свирил на пиано…

— Прекрасно! — възкликна Стьопа и за пръв път Балкански съзря в очите му не лукави искри, не гняв и тъжна умора, а лъчезарен възторг, и това отново предизвика в него сълзи на умиление.

— Да, прекрасно, но уви, много кратко. Шестима артисти без оркестър, без салон, без средства за партитури, декори и костюми! Не е ли това много тъжно? И страшно?… Естествено след няколко месеца излязъл правителствен приказ и — край!

— Тоест — как тъй — край?

— Просто так — край! До ден-днешен. Трупата престана да съществува, хората се разпиляха. А моят приятел Казака през всичките тия тринайсет години все ме агитира: „Ела, ела! Ела да направим опера!“ Купища писма имам от него… — Той посочи връзката със сивите пликове.

— Защо не отидохте? — импулсивно попита Стьопа, като не си даде сметка, че с този въпрос бръква дълбоко в една тлееща рана.

Балкански се обърна гърбом към него, втренчи поглед в подредените като на парад подвързани томчета със златни букви и без всякаква превземка, но по навик напевно, отговори:

— Защото, дорогой, аз бях Славянския славей! Славеят, който разнасяше своите прекрасни песни из Европа и играеше редом с най-прочутите артисти на своето време… О, не смятай, че съм безсърдечен, че съм отхвърлил първата си родина… Нито за миг не забравях, че съм българин. Често, много често дори си мислех: ще замина за София, ще им покажа какво мога. Ще направя там още един Болшой театър. Ала все отлагах и отлагах. Нека, мислех, да назреят условията, нека засвирят там оркестри, нека пропеят и други певци, да се появят диригенти, композитори… Защото, нали, една лястовица пролет не прави… Но четях български вестници и разбирах, че там няма нищо… или почти нищо… И пак отлагах, година, две, десет… И още нещо: нима можех аз да напиша там своите повести и стихове? Кой щеше да ги чете? Кой щеше да се учи от моите учебници? И кой щеше да слуша моите песни?

Той млъкна. Стьопа имаше чувството, че по време на дългата тирада, изпълнена като носталгична ария, звънтяха и струните на рояла, толкова чисто и звучно бе изречена тя. И усети той в нея нотки на огорчение и срам… Неочаквано му дожаля за този велик певец, който се изповядваше тук пред някакъв неизвестен и преследван от полицията хорист… И за да наруши тягостната тишина, каза:

— Доколкото ви разбирам, Учителю, вие ми предлагате да замина за София?

Балкански веднага се обърна с лице към него, зарадван, че не е принуден да разкрива по-нататък сърцето си.

— Ами, да! — рече той. — Не е ли по-разумно? Вместо в Сибир — в София. Там няма кой да ви преследва, там няма стачки и барикади и не се налага да се крадат пушки за стрелба срещу полицията. Там ще ви посрещнат с отворени обятия. С вашия глас вие ще покорите всички, включително и новия княз!

— А вие? — попита Стьопа и това бе отново необмислен въпрос. — Сега, когато вашият приятел пише, че условията са назрели, защо и Славянския славей да не полети към родината си?

Балкански драматично въздъхна:

— Ох, дорогой мой, Балкански не е вече оня славей, не! Годинките, пък и здравето… Славеят пее все по-рядко и все по-често лекува гърлото си. Сега той е редовен и почетен член на безброй журита, получава и раздава медали, участвува в приеми и скоро ще чествува своя юбилеен бенефис… Знаеш ли какво значи „юбилеен бенефис“?… — Засмя се по онегински мрачно: — Но може и да замина!… — Тази мисъл сякаш му хареса, защото подхвана по-бодро: — Да замина, да! Какво ще кажеш? Да заминем заедно! Какъв великолепен дует ще образуваме: Фауст и Мефистофел! Алмавива и дон Базилио! Тамино и Зарастро! Ще разтърсим София, ще накараме познавачите от Рим и Париж да тичат към София, за да ни чуят… — Съвзел се от временното си размекване, той все повече се увличаше в розови хоризонти. Сновеше с широка крачка около масата и, жестикулирайки величествено с ръце, рецитираше: — Ще съберем около себе си най-добрите музиканти, ще пратим други да се учат в Европа, ще основем дори наша собствена консерватория, ще съградим грандиозна театрална сграда… И не само в София! И оркестри ще сформираме, симфонични и всякакви други!… Защо не? Защо не? Да?

Спря се пред астрологическите формули, ласкаво прокара ръка по тях, сякаш търсеше в звездите утвърдителен отговор на своя въпрос.

От съзерцанието го изтръгна басът на Стьопа:

— Какво всъщност представляват тия знаци, Учителю?

Балкански с удивление се вгледа в черните му очи:

— О, мон дйьо, та ти си бил пълен невежа! Това е… Как да ти обясня!… С помощта на тия зодиакални табла аз чета бъдещето на хората. И дори, не се смей, аз общувам с духовете на велики мъртъвци… С Чехов, с Вагнер, с Моцарт дори…

Стьопа не разбра — шегува ли се Учителя, или действително вярва на приказките си. Предпазливо рече:

— Любопитен съм да узная своето бъдеще.

— Това е най-лесното нещо! Дай си ръката! — Балкански пое огромната разтворена длан на Стьопа и веднага, пародирайки Жреца от „Аида“, припя: — „Стефан Николаевич Вълкоов, аз виждам бъдещето виии! Вие ще заминете за Софияаааа, ще основете там Българска операаа и ще станете велик певеец! Амииин!“

Стьопа дори не се засмя — предсказанието му се стори примамливо. Издърпа ръка, застана пред рояла, отвори капака и с показалец зачука по клавишите простичка мелодия. Балкански се ослуша и лицето му тутакси светна.

— Не си я забравил! — рече той с умиление.

— Запомних я за цял живот — отвърна Стьопа. И тихичко запя:

Страхиле, страшна войводо,

защо си толкоз посърнал,

посърнал, още повяхнал…?

Старият тенор седна пред рояла и засвири. И също запя. Тихо, много тихо. Но стаята се изпълни с чародейни звуци, които преминаха стените, полетяха над Москва и на юг, все по-на юг, и накрая се разляха над зелени дъбрави, там някъде сред могъщите гърбици на спокойния Балкан.

… Дали ти пушка дотегна,

или ти старост потропа…

Да, драги, старостта тропа и на твоята врата и времето лети, без да се връща никога, и ако не заминеш сега за родината си, няма да заминеш никога…

На улицата зачаткаха конски копита. Двамата едновременно млъкнаха. Но песента продължи да кънти…

Старият тенор, наречен още Славянския славей, затвори капака на рояла, изчака да заглъхне и последното далечно ехо на възбудените струни и едва тогава прошепна:

— Хайде да лягаме, че ще довлечем жандармите. Ти ще спиш тук, на това канапе, аз оттатък… Имам там още едно двойно легло… Уж го пазех за стопанката, а ето, стопанка не дойде… Да се наспим, пък утре ще продължим нашия разговор, да? Струва ми се, че имам една добра идея.

Сашка, време е да се оттеглим. След като си легнат, двамата няма да мигнат дълго време. В сърцата им ще звучи песента за стареещия страшен войвода, а мислите им ще летят над онази страна, която те още не познават и към която вече неудържимо се стремят…

А на сутринта, когато Балкански стане и надникне в стаята, ще я намери празна. Но на рояла ще лежи нотен лист и върху него с големи букви ще бъде написано:

„Учителю, благодаря! Довиждане в България!“