Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
ventcis (2018)
Корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Хаим Оливер

Заглавие: Оперната война

Издание: Първо (не е указано)

Издател: ДИ „Музика“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: Роман

Националност: Българска

Печатница: ДП „Г. Димитров“

Излязла от печат: 30. VII. 1982 г.

Редактор: Михаил Неделчев

Редактор на издателството: Кристина Япова

Художествен редактор: Григорий Зинченко

Технически редактор: Лорет Прижибиловска

Рецензент: Михаил Хаджимишев; Розалия Бикс; Атанас Ценев

Художник: Ганка Янчева

Коректор: София Овчарова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/832

История

  1. — Добавяне

Финал с люлчина песен

С автобуса пътуваше едва ли не целият артистичен състав на софийската опера: режисьори, диригенти, певци, художници, включително десетина хористи — всички приятели и почитатели на Сашка.

Пътувахме четири часа и през тези четири часа се наслушах на най-веселите пасажи от най-веселите опери на света — от „Фра Дяволо“ до „Севилския бръснар“. При това пееше цветът на българското оперно изкуство — все народни и заслужили…

Но аз непрекъснато виждах онази картина от първите страници на моята книга:

прашната варненска крайбрежна уличка; очукания файтон с дръгливия кон; в него четиримата певци — цветът на българската музика тогава: Константин Балкански, Стефан Вълков, и Казака и Елена, които с несъкрушим оптимизъм поздравяха света със своя припев:

Добър вечер, вам синьори…

а зад тях циганската банда с една цигулка, зурла и тупан, която им акомпанираше сред облаци прах… И ми ставаше мъчно.

Мъчно ми беше за Костя, макар че неговата смърт беше неизбежна. Тъй много бях свикнал с него, с неговите Дванайсет разбойника и с тяхната Оперна война!… Тъкмо затова сега куфарчето с книгата лежеше до мен на седалката и от време на време го опипвах за сигурност.

Не ми беше весело преди всичко заради предстоящата ми среща със Сашка. Страхувах се. От очите й, от думите й, от гласа й. Страхувах се да седна на предните редове на театъра, да не се повтори оня ужас от третия кръг… макар че сега Ю я нямаше, а Сашка не беше вече деликатната и слабичка Чо Чо Сан от Нагазаки, а агресивната и динамична негърка Бес от Чарлстон.

Доктор Бонева разсейваше потиснатото ми настроение. Тя седеше до мен и през целите четири часа не престана да ми разказва за всички ония певци и артисти, които бе лекувала, сега вече зная наизуст новата й книга. Интересна е и възнамерявам да пусна рецензия за нея.

Стара Загора ни посрещна с новите си небостъргачи и пожълтелите от есента прави улици. Хвърлихме багажа в хотела и излязохме. Спътниците ми се разпиляха по клубове, кръчми и театри — мнозина от тях бяха почнали кариерата си тук. Само аз взех със себе си куфарчето и тръгнах безцелно из града.

Знаех адреса на Сашка — едно апартаментче в небостъргач номер 16, благосклонно отпуснато от шефа на окръга, за да остане тя в града и след задължителните три години, но аз само минах пред него и погледнах нагоре. На кой етаж беше тя, нямах понятие. Минах и отминах — все едно тя не е вече вкъщи, тя е в гримьорната, за да направи лицето си шоколадово-кафяво, да начерни клепачи и вежди, за да изглеждат лазурните й очи южняшко тъмни, да покрие със същия цвят ръце и крака, да сложи на ушите екстравагантни обеци, да надебели по негърски устни и да облече тънка, къса рокля, която ще я направи много изкусителна и малко вулгарна.

Седнах в бара на „Балкантурист“, поръчах уиски, отворих папката, опитах се да почета. И още на първата страница я затворих — тя ме връщаше в Петроград, при Балкански, при Сашка, която ме придружаваше в онази първа разходка в миналото… Не пих, станах, излязох, минах отново под небостъргач номер 16 — всичките му прозорци бодро блещукаха — кой ли е нейният? — и се упътих към театъра. Публиката вече прииждаше.

Оперната сграда бе една от най-новите в страната — солидна, модерно-студена, но старозагорци умееха да я стоплят със своето присъствие — те обичаха музиката. Оставих палтото си в гардероба, а куфарчето, след разправия с гардеробиерката, взех със себе си. Някакво глупашко суеверие не ми даваше да се разделя с него. Спомних си хороскопите на Балкански. Сърцето ми се сви…

Седнах на последния ред — размених билета си с един от първия, разтворих програмата. От първата страница, заедно с Джордж Гершуин, и заедно с диригента и постановчика на „Порги и Бес“ ме гледаше Александра Славина — Бес, прелъстителна, малко вулгарна негърка със свирепи, бели зъби на тигрица и очи на гълъбица. Прочетох биографията й. За провала на третия кръг, за някой си Стефан Вълков нямаше и дума. Оркестърът се настройваше, салонът се пълнеше, на първия ред доктор Бонева ме търсеше с неспокоен поглед. Махнах й с ръка, тя усмихнато ме заплаши с пръст: защо съм избягал от нея?

Първи звънец. Втори звънец. Сега зад завесата Сашка трепери, хористите прочистват гърлата си, Спортинг Лайф тренира чарлстоновски стъпки, а Клара, която първа ще изпее приспивната си песен, кърши пръсти от напрежение…

Трети звънец.

Оттатък магията е станала, всичко е на място.

Прозвуча краткото оркестрово встъпление и веднага след това, когато рибарите се връщаха по домовете си и залезът обливаше с пурпур селцето, над широката река се понесе люлчината песен — онази удивителна по своята нежност лирична негърска мелодия, една от най-пленителните в дългата история на музиката, и когато аз умра и вие дойдете на гроба ми, нека тя се разлее под плачущите върби, изпълнена от тромпет със сурдинка.

После видях Бес — познах я, преди още да запее: стоеше права зад любовника си Кроун, който хвърляше заровете. Беше черна, беше къдрава, беше с екстравагантни обеци, беше съблазнителна в роклята над коленете, но далеч не толкова вулгарно тънка в талията… Обля ме пот, разхлабих вратовръзката си и, кой знае защо, притиснах до себе си куфарчето…

Сетне Кроун уби носача Робинс и избяга, и Бес запя, и едва познах Сашка — гласът й бе станал много по-обемен, по-богат, а с ония тайнствени синкопни движения, които пронизваха арията й, той добиваше нови за мен багри и измерения. И пак, както тогава, в дома на доктор Бонева, когато пееше пред работниците и минувачите, забелязах, но сега много по-подчертано, ония чувствени обертонове, които я правеха толкова женствена и засягаха най-дълбоките клетки на моето същество.

Мина картината с оплакването на Робинс, онази иначе чудесна сцена, но аз едва я забелязах — в нея не участвуваше Сашка.

И след това дългата пауза.

Към мен изтича доктор Бонева, пристегната в официална черна рокля. Колко ли хубава е била навремето тази пълна жена?

— Как ви се вижда Сашка? — попита тя дрезгаво.

Във въпроса й имаше някакъв лукав подтекст, който не отгатнах.

— Великолепна е, особено гласово — рекох.

— Е, да — подхвана тя с двусмислените си интонации, — на някои жени тия промени действуват положително не само морално, но и физиологически.

Сетих се за излекуваното късогледство на Сашка, за което самата тя бе споменала там, на гробищата.

— И какви са тия промени? — попитах аз.

Докторицата едва не ме унищожи с презрителния си поглед:

— Ех, че са глупави съвременните млади мъже!… — И прецеди през зъби: — Потрайте и ще разберете! Нека я видим напред във второ действие. То е най-трудното.

— Да — казах с дълбокомисления кретенизъм на самонадеян критик, — нека я видим напред във второ действие. То наистина е решаващото. Любовната сцена и прочие…

— Точно така, точно така! — изхриптя тя, стисна ми многозначително лакета и се отдалечи.

Второто действие мина като истинско вълшебство. Любовният дует на Порги и Бес предизвика овации и очевидно само упорството на диригента не позволи да се бисира. Порги — един отличен баритон, полагаше похвални усилия да стигне равнището на Сашка, но тя бе ненадмината. Никога не бях я слушал да пее така развълнувано, никога не бях я виждал в такъв артистичен подем.

Бях щастлив.

След това Бес танцува негърски танц, но игра някак си тромаво, предпазливо, сякаш се боеше да не се разтърси твърде силно, сякаш внимаваше да не нарани нещо в себе си… Нещо в себе си? Богове, нима наистина съм от легионите на съвременните млади глупави мъже? Но Кроун се върна да си прибере Бес, и Порги го намушка с ножа. Дойде полицията, арестува го. Бес остана сама.

Дявол да го вземе, никога досега не съм се увличал така по едно сценично произведение, при това опера, чието съдържание зная наизуст. Простичката история на негърката Бес, която е залюбила сакатия Порги, и която след няколко щастливи дни остава без него, предизвикваше в мен безброй асоциации, и аз бях Порги, а Сашка беше Бес, и младият надежден физик Мирослав беше Спортинг Лайф… Защото дойде Спортинг Лайф, оня богат хитрец, и я убеди да тръгне с него за Ню Йорк, защото Порги никога вече няма да излезе от затвора. И Бес тръгва със Спортинг Лайф за Ню Йорк… И на мене ужасно ми докривя, сякаш отново се разделяше с мен. А когато Порги излезе от затвора и завари колибката си празна, сълзи избиха на очите ми — представяте ли си? — сълзи в очите на циничния критик, който изричаше дълбокомислени кретенизми!

И когато Порги впрегна козичката на своята двуколка и пое безкрайния път към Ню Йорк, за да търси своята Бес, аз също тръгнах с него, абсолютно уверен, че ще я намеря, защото тя беше моя.

Завесата се спусна, аз побързах да изтрия мокрото си лице — критиците не реват! Но никой не ми обръщаше внимание: всички погледи бяха насочени към сцената, и навярно така са ръкопляскали на онова първо представление на „Сиромахкиня“, и навярно така, колко ли пъти!, се е отваряла и затваряла завесата… Към авансцената пристъпваха Порги и Бес, и Кроун, и Спортинг Лайф, и Робинс, и Клара, която изпя онази люлчина песен, и режисьорът, и диригентът… Авторът го нямаше, той бе умрял много млад, като Маестро, който така и не можа да допише своята единствена опера, и тя остана завинаги с две действия… Хората викаха, хвърляха цветя към Сашка, Сашка се усмихваше със своите зъби на тигрица и се кланяше, кланяше, и сините й очи шареха из салона, и търсеха, търсеха.

И изненадата дойде. Режисьорът вдигна десница, давайки знак, че иска да говори. Публиката бързо млъкна.

— Уважаеми зрители! — високо произнесе той. — Натоварен съм от ръководството на нашия театър да ви уведомя, че това първо представление на „Порги и Бес“ е и последното за сезона. То ще бъде възобновено в началото на идния сезон, когато отново ще имаме удоволствието да видим в ролята на Бес нашата прекрасна колежка и голяма певица Александра Славина.

Съобщението бе последвано от няколко секунди тишина, тишина, изпълнена с въпросителни. Но някой, някой, който вече знаеше или просто бе разбрал, защото не беше идиот като мене, се засмя и възторжено изръкопляска. До него изръкопляскаха други, и други, и други… И вече ръкопляскаше добродушно и благожелателно целият салон. Само аз не… зашеметен…

На първия ред доктор Бонева стоеше обърната към мен и френетично ръкопляскаше. На мен.

На сцената всички — Порги и Кроун, Спортинг Лайф и Клара, и режисьорът, и диригентът, и всички хористи бяха образували полукръг около Сашка и също ръкопляскаха. Тогава тя поклати с шеговита закана глава към режисьора и широко разперени ръце, сякаш приемаше с отворено сърце всеобщите приветствия. Свали черната си, къдрава перука и под нея блесна златната коса: една чудновата, руса негърка с лазурни очи. И тия очи се отправиха към мен и ми се усмихнаха, и те ми казаха всичко, всичко: защо Сашка не е вече тъй късогледа и защо Чо Чо Сан изпълнява с такива удивителни майчински интонации раздялата с детето, защо Порги танцува тъй предпазливо и защо голямата актриса Александра Славина се оттегля от сцената за няколко месеца…

Скочих в коридора, хукнах към вратата на сцената — беше заключена. Какво съм изкрещял, не зная, но видът ми трябва да е бил страшен, защото пожарникарят веднага ми отключи и аз се втурнах към кулисите.

Оттатък овациите утихваха. Чух шумоленето на затварящата се завеса. Продължих да тичам.

Пред мен застана Сашка — синеоката негърка със зъби на тигрица.

Спрях се на две крачки от нея. Исках да я прегърна, но нямах сили да вдигна ръце.

Тя се смееше. Просто се смееше.

А аз нямах сили да я прегърна. Само стоях неподвижен. На две крачки от нея.

Зад мен някой затананика вълшебната люлчина песен на Гершуин. Тананикаше я ужасно дрезгаво доктор Бонева. И се хилеше. Тя беше най-възхитителната певица на света.

Нямах време да слушам дълго, защото някой ме побутна за рамото — беше пожарникарят от вратата.

— Хей, другарче — каза той, — изпуснали сте си куфарчето.

И ми подаде „Оперната война“.

Взех си я.

И я връчих на Сашка.

Настъпил бе мирът.

15 февруари 78, София