Хаим Оливер
Оперната война (59)

Трийсет и трета картина с една оставка

Интенданта дори не седна. Опрян на бастуна с дръжка от слонова кост, изправен повече, отколкото му позволяваше хромият крак, той пристъпи към масата на Началника с костенурчената глава и с пренебрежителен жест хвърли листа пред него.

— И не оставам нито минута повече в театъра! — каза той спокойно, но зад равния тон Костенурката усети студения гняв. Тя побърза да прибере глава в черупката.

— Господин Славейков, моля, опитайте се да ме разберете! Беше абсолютно невъзможно да им се противопоставя…

— Тъй ли? — изсмя се Славейков. — А власт в тази страна няма ли? В мое отсъствие, зад гърба ми, в нарушение на всякакви закони, някакви си дванайсет разбойника опияняват моя наивен разсилен, влизат с взлом в моя театър, разполагат се в него като в своя мушия, заемат сцена, репетиционни, гримьорни, декори, позволяват си дори да дават представления в него, а вие не само че не им се противопоставяте, но дори им давате разрешение да безобразничат…

— Господин Славейков — реши да се поопъне Костенурката, — едва ли не цялата общественост излезе в тяхна защита. Вестниците даже, почти всички вестници и всички списания… и аз бях принуден да отстъпя… временно… Трябва да призная, че представленията им бяха много прилични и имаха голям успех… Нищо, наистина нищо лошо не са сторили… Имам сведения, че пазят театъра като добри стопани… Неразумно беше да упорствувам, толкова повече… че се обадиха от двореца.

— Мене дворецът не ме интересува! — рече Интенданта и това беше чистата истина. — Нито мнението на неграмотните вестникари… — Той помълча един миг и продължи със своя малко надменен маниер: — Да бяхте поне изчакали моето завръщане… А вие се повлякохте по скандалните действия на самозабравили се лъжеартисти, които смятат, че целият свят се върти около тяхната жалка трупа… — И вече съвсем хладно, почти равнодушно заключи: — Вие трябва да изберете: българската Драма или чуждата Опера. Под покрива на моя Народен театър място за двете няма.

Обърна се и излезе, стараейки се да не куца, изправен, несъкрушим — първият поет на България.

 

 

При изхода на гробищата заговорих Сашка. Колко време бе минало от онова погребение на господин Шапкарев? Седмици или векове? Сашка беше понапълняла и, въпреки сълзите в очите й, беше разтърсващо красива. Тази красота нарушаваше морното настроение под плачущите върби и придаваше крещяща жизненост на Алеята на мъртвите артисти. Не носеше очила.

— Здравей, Сашка — казах както тогава, когато трябваше да й предам искането на Виолин да се срещне с нея, за да изкаже съображенията си по походката на Чо Чо Сан. Сега трябваше да й предам новото поръчение… без среща, последната среща се състоя преди малко и Виолин е под земята, макар че гласът му продължава да кънти над гробовете, тържествуващ от щастие и възторг:

Прегърнете днес, о, люде,

целий свят вий със любов…

— Здравей — отвърна тя. — Как си?

— Криво-ляво… — И безсмислено изтърсих: — Знаеш ли, че Ю е в Берлин?

— Зная — каза тя, — видях я по телевизията.

Не изрече дума за изпълнението в бара…

Попитах:

— А ти? Как върви в Стара Загора?

— Пея — отвърна тя неопределено.

— Знаеш, Сашка — казах аз почти без да се замислям, — много глупаво се получи тогава.

— Кога? — попита тя спокойно.

— Тогава… на „Мадам Бътерфлай“… Просто нещастно съвпадение… Пък и Ю… тя, тя не биваше да отива тогава при тебе…

— А, не, защо? Много правилно постъпи тя… Така поне си разчистихме сметките…

Да, вие си разчистихте сметките… за моя сметка… А моите сметки кой ще разчисти?

Идиотски попитах:

— Не носиш вече очила?

— Не ми трябват вече.

— Че как тъй? — настоях, сякаш това беше най-важното нещо на света сега.

— Тъй… — Тя се поизчерви. — Лекарите установиха положителни промени в моя организъм.

— Чудесно!… Е… чух, че скоро ще се явиш в „Порги и Бес“. Бес е много тежка партия.

— Да, много — потвърди тя все тъй неопределено, избягвайки погледа ми. — Но още не се знае дали ще я получа окончателно.

— Че защо? Има ли друга по-добра от тебе в Стара Загора?

Тя се обърна към прясно затрупания гроб, върху който гробарите наслагваха цветята и венците.

— Вярно ли е, че ти си видял Виолин последен? — попита тя, отклонявайки отговора.

— Той беше вече мъртъв — отвърнах. Не разказах за повредената плоча и за безкрайната песен. — Виж какво остави за мен… пък и за тебе… — Подадох синия плик, сега вече с много отпечатъци на пръстите. Тя извади листа, прочете го, върна го, без да каже нищо.

— Обичал те е — казах.

— Зная — отвърна тя. — Макар че не ми го е казал нито веднъж. Не смееше да ми го каже… без гласа си… Мисля, че беше вече решил да си върви.

— И пише още да щадиш гласа си… — „И да те обичам“, исках да добавя, но замълчах.

Откъм площадката, където беше спрял автобусът на старозагорската опера, долетяха викове:

— Сашка, побързай, тръгваме!

Тя ми подаде ръка:

— Довиждане, Стьопа.

— Тръгваш ли си вече?

— Да, довечера има представление. Ние пеем всеки ден, нямаме време да щадим гласните си струни…

И си тръгна, най-женствената Венера, която съм някога виждал.

Не се обърна.

 

 

Мечо, без ничия помощ, но прегънат под огромната тежест, внесе сандъка и го остави точно в средата на сцената между Ленски и Онегин, на които тъкмо предстоеше да се стрелят. Това смути репетицията, оркестърът млъкна, певците също, капитан Николаев сърдито зачука с палката по пулта:

— Какво значи това, Мечо? Тоя реквизит не е за това действие.

Но Мечо само уфна шумно и обърса потта, която се лееше от челото му.

— Махни го, Мечо! — провикна се вече сърдито Онегин — Казака, който беше и режисьор на спектакъла. — Не виждаш ли, че пречиш?

Тогава Мечо се понаведе над сандъка и засрича, движейки пръст по големите, изписани с боя букви:

— До Бол-гар-ская опер-ная Друж-ба, София… Подател: Все-рус-кое теа-трал-ное об-щество, Мос-ква.

Първи към сандъка изтича Ленски-Балкански и възбудено зачука с револвера по него:

— Отворете! Бързо отворете!

След пет секунди всички, даже чистачката и бай Христо, бяха на сцената и гледаха как Мечо с два замаха на теслата откъртва целия капак. Балкански нетърпеливо бръкна в сандъка. Напипа писмото, и го прочете бързо, наум — нямаше време да го чете на глас. И когато го прочете, щастливо въздъхна, сякаш товар камъни бе паднал от сърцето му:

— Най-после! Знаех си! Знаех си! Моите приятели не са ме забравили! Това значи, че те са получили моята книга.

Бръкна пак в сандъка и извади една съвършено нова дреха — мъжка, после женска: бяха костюмите за „Демон“, цял комплект. Под тях имаше и други…

Улисани в радостното събитие, никой не забеляза високата, слаба фигура на Началника с костенурчената глава, който бавно крачеше сред столовете на салона и се приближаваше към сцената, наблюдавайки мнително как Стьопа облича един от костюмите и се превръща в Демона на Лермонтов-Рубинщайн. Онегин-Казака го съзря, когато оня бе вече застанал пред диригентския пулт, и веднага даде знак на другите да замълчат. Те замълчаха и се вгледаха в неочаквания гост.

Без да поздрави, Костенурката започна направо, тихо, но акустиката в този салон беше превъзходна и го чу даже бай Христо, който се спотайваше зад кулисите:

— Господа! — рече той. — Упълномощен съм да ви съобща, че заетата от вас по незаконен път сграда на Народния театър трябва да бъде опразнена незабавно и върната на нейния законен стопанин Драмата.

Ясните думи попариха радостта, която бе цъфнала около тъй жадуваната пратка от Москва. Хората стояха безмълвни край сандъка, зашеметени, объркани. Най-после Онегин-Казака пристъпи напред, чак до ръба на авансцената. В ръката му бе огромният револвер, с който след малко трябваше да убие Ленски:

— Но, господин началник — заяви той меко, — ние имаме вашето разрешение.

Оня поклати главицата си:

— То беше временно и срокът му изтече.

— Господин началник, ние не пречим, нито пък имаме някакво намерение да пречим на Драмата — продължи много сдържано Казака и неволно вдигна револвера срещу Костенурката. — Както ви е добре известно, ние репетираме в обедните часове и играем само два пъти седмично.

Костенурката видя насоченото към него дуло, преглътна и прибра главицата си между раменете.

— Господа, моля да не влизаме в пререкания. Ако имате възражения, предайте ги писмено. Аз… — отново преглътна, впил поглед в дулото, но въпреки това смело добави: — Аз не мога да направя нищо повече. Трябва да си вървите!

Тогава до Онегин-Казака застана Ленски-Балкански. Той вдигна ръка и заедно с нея и револвера срещу началника, и с болезнен от напрежение глас се провикна:

— А ако не си отидем?

Той бе пребледнял, устните му потръпваха. С пълното съзнание, че револверите са театрални и не убиват, под заплахата на двете насочени към него дула, Началника предпочете да отстъпи към изхода и едва там изписка:

— Ако не си отидете, ще бъда принуден да доведа полиция!

Ленски-Балкански се залюля и, задъхвайки се, сякаш се мъчеше да изкара думите от устата си, захриптя:

— Доведете я! Нека дойде! И нека целият мир види как в княжество България джандари запушват устата на певците!

Началникът се спря на изхода и вдигна рамене — знак, че не желае повече да спори с такива неразбрани хора, и трясна вратата зад себе си. Това окончателно изкара Ленски-Балкански от кожата и той със сетни сили хвърли към смълчания салон, който имаше такава превъзходна акустика, че върна крясъка удесеторен:

— Бандити! Бандити сте вие, а не културтрегери!

И стреля срещу вратата, и от дулото излезе червено пламъче, и гърмът разтърси залата, сцената, декорите и хората.

После размаха нелепо ръце, зина, за да глътне въздух, и се строполи на пода до сандъка от Москва.