Хаим Оливер
Оперната война (9)

Четвърта картина с криминални преследвания

Тримата стояха там и пееха, и Стьопа смяташе, че черната му брада ще заблуди Кривоносия. Смешно, защото Кривоносия го бе вече познал. По гласа. Глух да беше, той би отличил този единствен глас сред хиляди други, защото този глас бе свързан с най-срамното поражение в полицейската му кариера.

Разпозна го, естествено, и Балкански. Още при първия звук дой трепна и го изгледа с такова удивление, сякаш бе призрак.

— Вие? — прошепна той. — Невероятно!

— Пейте, Учителю, пейте! — отвърна Стьопа, без да помръдне глава. На гърба си усещаше острия поглед на Кривоносия.

До немай-къде слисан, Балкански се обърна и към красавицата, която пееше с божествен сопран:

Айде, накичи, Малино моме, войвода,

айде, сос судемдесет,

айде, Малино, дружина…

Но не можа дълго да се наслади нито на песента, нито на изумителното лице на жената. Изтрополяха стъпки, прозвуча вик. В същия миг Стьопа рязко се наведе, завъртя се на пети, и като бик се юрна към Кривоносия, блъсна го по корема и се втурна по стълбичката към горната палуба.

И започна, Сашка, едно преследване, достойно за най-лудешките приключенски филми. Представи си го дори и с музика: светло-мажорна, силно ритмична, стремителна, с елементи на хумор… Със своите дълги крака Стьопа прескача стълби, пресича коридори, изчезва в лодки, появява се зад комини, а агентът неуморно се носи подир него. Пред тях изникват препятствия, куфари, бохчи, сандъци, кошници; пробягват уплашени пътници, деца падат, майки притичват да ги приберат, и всички крещят, пищят, викат…

Сред всеобщата врява Елена и Балкански се устремяват към мостика, при капитана, размахват ръце, умоляват го, заклеват го, заплашват го да се намеси, но никой нищо не чува, защото сирената гръмогласно оповестява края на пътуването…

… Пристанището бе на стотина метра. Всички — пътници, моряци, полицаи като един обърнаха глави нататък. И никой не забеляза един брадат мъж, който се появи изпод куп дебели въжета и без да се колебае, скочи във водата.

Параходът спря. Настъпваше вечер.

Представи си, Сашка, Варна от онова време: зелено градче, заобиколено от китни лозя, без морска градина, без плажове. И без Ю… Пристанището имаше един-единствен тесен кей, годен да приема само малки кораби. Встрани, там където свършваха складовите бараки, брегът се сплиташе в гъст камъш, сред който дечурлигата играеха на криеница и в който можеше да се сгуши и възрастен човек с черна брада…

Истински кавалер, Балкански помогна на младата жена да прибере багажа си и я придружи към стълбичката. Тя неспокойно се оглеждаше наоколо: от Стьопа нямаше и следа. Затова пък Кривоносия бе застанал до стълбичката и се взираше в лицето на всеки пътник.

Долу, зад митницата, единствената тухлена сграда на пристанището, чакаха посрещачите. Още по-далече, сред прашната улица, шумно свиреше една циганска тумба: две зурли, цигулка, тупан, дайре… Изпълняваше някакво подобие на валса „Дунавски вълни“ с всичките ония цигански фиоритури, които впрочем звучат без промяна и до ден-днешен на селски сватби… Оркестърът си имаше и диригент — рус, елегантен хубавец с пухкава артистична папионка на врата и широкопола шапка на главата. Загледан към слизащите пътници, той така величествено тактуваше с ръце, сякаш се намираше пред мощен симфоничен състав…

Докато чакаха пред митницата, Балкански прошепна на Елена:

— Къде е изчезнал Стьопа?… Той май ви е приятел, да?

— Не се безпокойте, черен гологан не се губи — отвърна тя и в думите й, заедно с тревогата, имаше и неприкрита нежност.

— Но, вие, прекрасна мадам — продължи той, като прибра корем и отметна глава назад, за да поопъне висящата гуша, — вие дори не ми открихте името си. Трябва ли да гадая?

— Елена — отвърна тя просто, — Елена Гюлева. А по мъж… — тя се усмихна, — по мъж, Вълкова.

— Щооо? — възкликна Балкански. — На Стьопа? Мон дйьо, каква прелестна Маргарита е хванал в дяволските си мрежи този Мефистофел! Невероятно! Той ли ви научи да пеете така божествено?

— О, не! Професор Рихтер, от Дрезден.

— Ханс Рихтер? Зная го. Миналата година му пратих книгата си „Законите на пеенето“. Но какво правихте в Русия?

— Отидох уж на специализация, а на — омъжих се.

— Щастливец Стьопа! — Балкански въздъхна не без искрена завист и разтревожено подхвана: — Но ние трябва веднага да предприемем нещо! Може да е останал на кораба. Та това би било страшно! Страшно!

Тя хвърли поглед към парахода. Горе до стълбичката все още стоеше Кривоносия, а пътници повече нямаше.

— Мисля, че ще се измъкне — рече тя. — Той си имаше план…

Минаха през митницата и се озоваха на улицата под току-що запаления фенер. Към тях веднага притича циганската тумба. Русият диригент с папионката свали широкополата си шапка, вдигна я високо нагоре и оркестърът изпълни продължителен, креслив туш. След което направи дълбок поклон пред Елена и изпя с кадифен баритон онзи прочут поздрав от „Севилския бръснар“:

Добър вечер, вам желая…

— Казаче, браток! — провикна се Балкански. И бурно прегърна посрещача.

Драгомиров дълго стоя в прегръдките на великия си събрат, тупайки го по гърба и шепнейки развълнувано:

— Най-после, най-после…

— Къде е? — попита нетърпеливо Елена.

— Преоблича се — отвърна тихичко Казака и подхвана:

Добър вечер, вам желая…

Успокоена, Елена не му остана длъжна и веднага хвърли в тишината на варненската нощ кристалния звън на своя глас:

Добър вечер, вам синьори…

Без да се бави повече, Балкански зае осанката на Алмавива и се включи в песента.

И се образува един весел терцет, който редките минувачи малко предпазливо отминаваха, взимайки го за пиянска компания, и който само циганските музиканти слушаха с нескрит професионален интерес. И тъй като истинският чалгаджия дълго не може да мълчи, единият от тях вдигна зурлата и изви вариация на темата; цигулката го последва, после другата зурла, заби тупанът, задрънча дайрето, и скоро край пустото вече пристанище, в призрачния мрак на настъпващата нощ се разнесоха звуците на една странна музикална пиеса, която Росини трудно би познал…

Все тъй пеейки и придружени от циганите, тримата поеха към чакащия наблизо очукан файтон, качиха се и тръгнаха. И на първия ъгъл от мрака се появи една висока, тънка фигура с черна, мокра брада, скочи на стъпалата и тихо, за да не разтърси градчето, забуча с баса си:

Добър вечер, вам синьори…

И никой в тази пролетна вечер не подозираше, че в този сиромашки файтон, теглен от един дръглив кон, се е събрал цветът на българската музика, този, който щеше да определя нейното развитие за много и много години напред. Не подозираха това и самите те. И не подозираха още, че пред техния път ще се изпречат планини от препятствия. И слава богу! Защото, ако имаха и най-малкото предчувствие за онова, което ги чака, те незабавно щяха да обърнат файтона към пристанището, за да вземат първия параход за Русия…

Единственият охладен от сянката на съмнението бе Балкански. Защото докато пееше, от дълбините на времето в паметта му изплува една картина: зима, Петербург, брега на Нева, и един чорлав младеж в оръфан кожух говори на един българин от Бесарабия:

„В България ще се върна само прочут! Да ме знаят всички, да ме посрещнат с музика и речи! Запомнете това, господин Вълков!“

Погледна зад файтона: циганите, вдигайки облаци прах, оглушително пръскаха наоколо своите вариации на Росиниевия бръснар. А зад тях нямаше нищо. Нищо! Болшой театър бе останал някъде далече на север като разтварящ се в небитието мираж…

Сърцето на певеца мъчително се сви. Но въпреки това той не млъкна.

Защото бе Певец.

Сашка се изправи, дойде при мен и ме целуна по устата. Дъхаше на зряло лято.

— Аз също — каза тя, — аз също ще пея, докато мога. Защото искам да бъда Певица!