Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
ventcis (2018)
Корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Хаим Оливер

Заглавие: Оперната война

Издание: Първо (не е указано)

Издател: ДИ „Музика“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: Роман

Националност: Българска

Печатница: ДП „Г. Димитров“

Излязла от печат: 30. VII. 1982 г.

Редактор: Михаил Неделчев

Редактор на издателството: Кристина Япова

Художествен редактор: Григорий Зинченко

Технически редактор: Лорет Прижибиловска

Рецензент: Михаил Хаджимишев; Розалия Бикс; Атанас Ценев

Художник: Ганка Янчева

Коректор: София Овчарова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/832

История

  1. — Добавяне

Ю, Сашка и втори кръг

Оперният театър щеше да се пръсне заедно с целия си железобетон и барокови труфила, толкова бе задръстен. Борбата в първия кръг и последвалите конфликти в журито, слухове от които бездруго бяха проникнали сред обществеността, бяха още повече възбудили духовете и бяха превърнали предстоящия втори кръг едва ли не в сблъсък на национални школи и музикални течения. Разбира се, имаше и „сеирджии“, които бяха дотичали да се насладят на възможните скандали и битки, забравяйки, че времето на „Ернани“ е безвъзвратно минало.

Бях сам. Тази сутрин Ю бе намерила за уместно да тръгне за провинцията с някакъв бийтсъстав: имала нужда от пари, за в случай че се наложело да замине за Берлин… А прослушването? Ще го следи по телевизията! Това бе добре дошло за мен. Все още, кой знае защо, аз се стеснявах да се показвам сред приятели и познати заедно с Ю, толкова повече, че сега в коридорите и фоайетата непрекъснато ме спираха, за да се осведомят за самочувствието на Сашка. Казвах „добро“ и не лъжех: от сведенията, които имах от доктор Бонева, знаех, че Сашка се е завърнала от Витоша с „проветрена глава“, че гласово е във „фантастична форма“. За мен оставаше препоръката на господин Шапкарев да не се мяркам пред очите й. И да я оставя на грижите на премилия внук Мирослав…

Изпълних препоръката: през изтеклите три дни аз почти не мръднах от къщи, чукайки на машинката от сутрин до вечер. Нощите прекарвах с Ю… А сега тя замина за провинцията с брадатите си и дългокоси странствуващи бардове на ангажираната песен. Обичах ли я?

Вторият кръг започна, както много оригинално се изрази колегата от телевизията, „с втора космическа скорост“. Посредствените кандидати бяха отпаднали, борбата сега се водеше между най-добрите, постиженията бяха виртуозни.

Блесна италианският баритон със своя Фигаро; един узбек подлуди публиката с една сладко-слънчева песен на Кара Караев. И все пак първата половина на вечерта мина под знака на битката между японката и шоколадовата кубинка. Тук вече не помагаха нито студентските апели за интернационална солидарност, нито първокласната японска електроника — двете певици трябваше да хвърлят в борбата всичките си козове. Очевидно през изтеклите дни те бяха поработили здравата, за да избягнат слабостите си от първия кръг, и в това навярно, поне така си мислех, имах някакъв принос и аз със своята статия.

Кубинката излезе с Тоска и Бес — две стилистично коренно противоположни арии, които й дадоха възможност да разгърне не само гласовите си данни, но и музикалната си култура. Отзвукът сред публиката беше благоприятен. Журито, доколкото можах да съдя по външните реакции, беше също много доволно. „Порги и Бес“ направи особено впечатление — на тия конкурси Гершуин се изпълняваше твърде рядко. Японката пък, която на първия кръг поднесе Изолда, този път се яви с една нежна и уравновесена ария на Люли и с по-близката до крехкия й натюрел Мими, и с това опроверга първоначалното мнение, че й липсват достатъчно артистични данни, способни да изградят музикално-сценични образи. Тя бе аплодирана бурно.

През паузата минах на сцената, с надежда да намеря доктор Бонева. Зърнах отдалеч Виолин, който оживено беседваше с главния диригент. Вдясно пък, пред телевизионната камера и в светлината на прожектора хвърляше отблясъци голата глава на господин Шапкарев. Приближих се: той даваше интервю на един познат музикален редактор от БТ, навярно същият „мустакат“, за когото бе споменала майката на Сашка. Господин Шапкарев говореше бавно със своя деликатен глас:

— … В дните, когато по четирите страни на света се убиват, и всяка втора дума във вестниците е „термоядрена война“, утешително е, че у нас се води една друга чудесна, ако такова прилагателно върви към тази страшна дума, война, „оперна война“…

— И кой според вас ще победи в нея? — попита колегата.

— Трудно е да се предвиди, тъй като сраженията са в разгара си. Всичко ще се реши в третия кръг, опасния трети кръг, когато противниците ще участвуват в цялостни спектакли. Знаете, че тогава на разположение на кандидатите ще има трийсет оперни постановки. Да се завоюва само една от тях е толкова трудно, колкото да се забие знамето над Райхстага… Затова пък голямата награда е Златният пръстен и с него — зелена улица към Милано, Ню Йорк и Москва!

— Какво мислите за нашата група?

— Струва ми се, че финалът няма да мине без поне един неин член.

— Имате ли пожелания към нея?

Господин Шапкарев се замисли и много интимно произнесе:

— Като българин не мога да не й пожелая победа. Но като музикант в последна сметка мисля, че Златния пръстен трябва да получи единствено най-добрият от всички. Защото само тогава световната културна съкровищница ще се обогати с нова придобивка и във фалангата на Тебалди, Гяуров, Калас, Христов ще се нареди още един гигант.

— Вие, другарю Шапкарев (как странно ми прозвуча това „другарю“) като един от най-старите музикални дейци в България навярно бихте направили някакво сравнение между вчерашния и днешния ден на нашата опера?

— Никаква сравнение не може да се направи! — Пенснето на господин Шапкарев сърдито заблестя. — Как ще сравните огъня и леда? Вчерашният ден беше ден на мъки, несгоди, унижения и глад, и само невероятният ентусиазъм на ония донкихотовци от Дружбата направи от невъзможното — възможно. А днес ние сме център на оперната младост! Оттук към световните сцени ще тръгнат певци, които ще отнесат със себе си пламъка на музиката и красотата!

Старикът ставаше красноречив!… Неочаквано той вдигна очи към мен, посочи ме и продължи с усмивка:

— Но ето един млад човек, който би могъл да ви каже повече за вчерашния ден, тъй като е пряк наследник на родоначалника на нашето оперно изкуство…

Беше късно да бягам: камерата се насочи светкавично към мен, лампата светна в очите ми, под носа ми пъхнаха микрофона:

— Ааа, ето и колегата Вълков! — започна мустакатият събрат с превзет телевизионен маниер. — Вие, драги зрители, неведнъж сте го виждали на малкия екран, но позволявам си да ви го представя още веднъж: Стефан Вълков, внук и съименник на един от основателите на българския оперен театър. Темпераментен музикален наблюдател, който не оставя извън своето будно внимание нито един музикален факт у нас. Както навярно знаете, неотдавна другарят Вълков се превърна в център на оживени дискусии, свързани със състоянието на нашата естрадна песен и на оперното ни изкуство. Другарю Вълков, какво е мнението ви за втория кръг?

„Върви по дяволите, кучи сине!“ — произнесох в себе си и гласно казах:

— Превъзходно! — Знаех, че ме гледа майката на Сашка, гледа ме Ю, може би ме гледа и самата Сашка.

— Напоследък вие писахте, че нашата опера е в упадък. Поддържате ли още това становище, след като чухте тук младите ни сили?

Това беше удар под диафрагмата. За миг загубих самообладание.

— Колега — засмях се принудено аз, — вие май ме бъркате с някой друг. Аз никога не съм поддържал такава нелепост.

— Аха, извинете, може би съм се припознал! — Не беше глупак той, не! — Но, ако се не лъжа, тъкмо вие писахте, че считате Александра Славина за най-вероятен победител в конкурса. Поддържате ли още тази прогноза?

Гадина! Само веднъж да излезем оттук!…

И тогава, гледайки студения обектив, черния микрофон и иронично-усмихнатата физиономия на колегата, бях внезапно обзет от един от моите откачени пристъпи, които тъй често ме довеждаха до катастрофа:

— Още не съм я чул тази вечер — отвърнах дръзко, — но ако тя ме чува и вижда сега, искам да й кажа: Сашка, стискам палци! Желая ти успех! Ти безусловно си най-добрата! Златният пръстен ще бъде твой!

Но колегата не се предаде:

— Не смятате ли, че представителките на Куба и Япония имат по-големи шансове от Славина?

— Не смятам! — отсякох рязко и, осъзнал изведнъж, че съм стигнал върха на дивотията си, побързах да добавя: — Но, естествено, всичко, което ви казвам, е мое лично мнение, то е породено от моите схващания за музикалното изкуство и от моите симпатии…

Не можах да завърша: звънецът даде сигнал, мустакатият колега обърна микрофона към себе си:

— Драги телевизионни зрители, принуден съм да прекъсна интересния разговор с колегата Вълков, тъй като ни предстои да предадем втората част от прослушването. Желая ви приятни минути в компанията на най-добрите млади оперни певци в света.

Камерата изключи, аз скръцнах със зъби:

— Скъпо ще ми платиш за тоя номер!

Но той само се засмя:

— Бомба беше, Стефчо!

Аз се втурнах в салона.

Сашка бе последна. Най-напред тя пя Виолета. Без всякакви проблеми. После, като задължително изпълнение на композитор от двайсетия век, поднесе, за обща изненада, арията на Сиромахкинята, онази кратичка и проста жалба от първата българска опера, с която отчаяната бедна женица проклина своята съдба:

Скръбта умряла сънувах аз

и стонът бил заглъхнал…

След първото малко скептично стъписване, публиката бързо се съвзе и се отвори пред безхитростната, но трептяща от чувствителност мелодия, която Сашка изтръгваше сякаш от дълбините на сърцето си. И скоро почувствувах онова неуловимо, но тъй познато и тъй рядко срещано наелектризиране на въздуха, което съпровожда големите художествени откровения:

… И на горчивите сълзи

бил изворът пресъхнал…

Нейно хрумване ли бе тази ариета или внушение на Кирилов? Чула ли ме беше тя от малкия екран и неин отговор ли беше тази жалба? Полудявам!

Но какво значение имаха моите вълнения? Сашка пя така, че в залата не остана нито един непокорен — от журито до най-революционния кубински студент, от господин Шапкарев до динамичните японски импресарии. И тъй като на кандидатите забраняваха да се кланят пред завесата и да бисират, публиката в продължение на цели пет минути прави овации на затворената завеса!

Ала зад червеното кадифе аз виждах Сашка, потънала в прегръдките на Виолин!…

А може би в прегръдките на Мирослав?

Във всеки случай — не в моите!