Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
ventcis (2018)
Корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Хаим Оливер

Заглавие: Оперната война

Издание: Първо (не е указано)

Издател: ДИ „Музика“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: Роман

Националност: Българска

Печатница: ДП „Г. Димитров“

Излязла от печат: 30. VII. 1982 г.

Редактор: Михаил Неделчев

Редактор на издателството: Кристина Япова

Художествен редактор: Григорий Зинченко

Технически редактор: Лорет Прижибиловска

Рецензент: Михаил Хаджимишев; Розалия Бикс; Атанас Ценев

Художник: Ганка Янчева

Коректор: София Овчарова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/832

История

  1. — Добавяне

Началото

Пред каменните колонади на Народната опера се бе насъбрал елитът на София — демонстративно свръхелегантен, сдържано възбуден, рекламно усмихнат: вижте, моля, аз пак съм тук… А на радиус от петстотин метра тълпи нещастници умоляваха: „Излишно билетче?“

Сашка крачеше към стълбището като Елза от сцената на сватбеното шествие (малко ли я репетира!), а аз правех опити да се движа като Лоенгрин, но не ми се удаваше: малко съм дюстабанлия.

И някак си естествено, може би защото твърде интензивно бях мислил за това, тази съвременна картина изчезна от погледа ми и пред мен изплува видение:

… София от началото на века: полуград-полусело, тясна, прашна, схлупена, с шумни овчи стада по площадите и тракащи каруци по улиците… И продълговатата барака, наречена „Славянска беседа“, и афишите за първото представление, и скамейките в студената „зала“, и висящите на телове под тавана дълги кюнци на черната печка, и сцената над скованите върху бъчвите талпи, и зрителите с бастуни и чадъри, и семките по пода, и глъчта, и оглушителната настройка на инструментите…

Тази картина бе така натрапчива, че не ме напусна дори когато седнахме на предпоследния ред и като от птиче гнездо обхванах с поглед цялата огромна зала с усложнения лъжебарок, тежката кадифена завеса, официалните ложи и биноклите, които дискретно ровеха в разкрасените бюстове на дамите. Слава богу, че сме тук. Защото тъкмо тук горе са истинските ценители, ония, които правят дългите опашки пред касите от ранни зори, ония, които решават успеха или неуспеха на представленията.

Тия няколкостотин фанатици на музиката (другите тъжно подсмърчаха навън) отлично се познават, те се срещат редовно в салоните, викат едногласно „бис!“ и излизат чак когато угасват светлините след представлението. Помежду им съществува неафиширано братство, една несломима солидарност, която не може да се наруши и от най-големите вкусови различия. Те не по-зле от киноманиаците познават собствените си музикални божества, безпогрешно ще ви посочат датата на последната плоча на Караян и на поредната близка премиера на Гяуров. Те са нерегистрираната гилдия на меломаните, солиден отряд от великата музикална армада на планетата. У нас тя се образува в началото на века в онази барака, където люпеха семки и размахваха бастуни… Началото! Прилепчивото видение със сцената над бъчвите, и Мефисто, който се появява върху скърцащите талпи, и запява със страшен бас… Не е ли това Началото?

— Ама ти няма ли да ми обърнеш малко внимание? — звънти сопранът до мен. — Не стига, че ме качи на тавана, а отгоре на всичко зяпаш по други.

— Извинявай! — рекох и хванах ръката й, гладка, с дълги пръсти на пианистка. Тя поне бе родена музикантка, тази селянка със златна коса, от която дъхаше на парижки Диор.

Зазвуча увертюрата. Сашка сложи очилата с дебелите, черни рогови рамки. И лицето й веднага се промени, стана някак си по-съсредоточено, но и малко чуждо. Мразеше тя своето късогледство и вече се тревожеше за времето, когато ще излиза на сцената без очила: няма ли Виолета да връхлети върху Алфред, или Тоска да се препъне пред Скарпия? Усилено търсехме подходящи контактни лещи.

Завесата се вдигна: от дъното на град Путивл се зададе Игор и до него Ярославна. Той — снажен, с благородна осанка, с класическата къса брада и везаните кончове на ботушите, тя — дебеличка и малко преукрасена… Бородин започваше своя изумителен музикален разказ. До мен разноцветно заблещукаха очилата с черните рамки. Зад тях един внимателен ум преценяваше всеки жест на Ярославна и анализираше всеки неин тон…

Но аз бях разсеян, звуците се провираха до мен като през гъста мъгла. Началото! Усещах, че е някъде наблизо, само да протегна ръка и ще го напипам.

Ала отмина първо действие и ние тръгнахме из коридорите, за да покажем роклята на Сашка. Както винаги тя магнетично привличаше погледите, особено мъжките. А аз хем бях горд, хем някак си се смалявах край нея… Докога ще имам до себе си тази жена, без която не мога? Няма ли да ми я грабне скоро сцената? Няма ли след някой и друг месец тя да престане да бъде моята Сашка и да се превърне завинаги в Александрина Славина с постоянните й превъплъщения в Татяна, Лучия и Чо Чо Сан?

Тия байроновски терзания бяха прекъснати от Ю, която изневиделица изскочи пред нас — дребна, закръглена, черноока, с високите си весели вежди, сочни бебешки устни, трапчинки на бузите, предизвикателно прилепнати велурени панталони и плътно пристегната блуза.

— Ааа, ето ви и вас, сладурчетата! — пропя тя с дълбокия си, възбуждащ глас и направи муцунка.

Винаги съм се питал, откъде в това дребосъче извира този мощен алт. Повече би й прилягал пискливият бърборинов дискант. Без преход тя продължи бързо-бързо, сякаш се бяхме разделили преди минутка:

— Сашка, роклята ти е адски шик. Видя ли ректора? Той ме заприказва. Тук е и Павловски. А Германов е бог! Това е хер Вилфрид Краузе от Берлин.

Едва сега обърнах внимание на застаналия зад нея висок мъж с колосана яка и белееща коса: най-малко на петдесет. Представихме се. Хер Краузе произнесе възторжено:

— Германов болшой бас.

— Хер Краузе е в София, за да попълни репертоара на „Фридрихщатпаласт“ — поясни с многозначителна небрежност Ю. Търси певци. И певици.

Хер Краузе любезно потвърди:

— Я вол, певеци! Германов болшой певец, абер нихт за „Фридрихщатпаласт“. — И се засмя на шегата си. — За „Фридрихщатпаласт“ Юлия, когда станат болшой като Барбара Стрейзанд, ха-ха…

Ю го стрелна със смразяващ поглед:

— Ще стане, не бой се, Юлия ще стане и по-болшая от Барбара Стрейзанд. — После се обърна към мен и заяви без комплекси: — Откъде билети ли? Ами че не само ти си ми приятел, Стив! Е, хайде, чао!

Хер Краузе коректно се сбогува с мен, след което взе ръката на Сашка и мъжествено впи очи в очите й:

— А фройлайн не иска да пее във „Фридрихщатпаласт“?

— Фройлайн иска да пее в „Метрополитен“! — отсече Ю, дръпна кавалера си и го отвлече в залата.

След малко от нашия втори балкон ги съзряхме в директорската ложа. Сашка не каза нищо, но очите й злостничко заблестяха.

Второ действие. Завесата откри ослепителния стан на половците с цялата източна пищност на багрите и сочна колоритност на музиката. Обичам това второ действие, мога да го слушам безброй пъти. Всичко в него е „шик“, съгласно терминологията на Ю: свирепият и щедър припев на Кончак, замайващите половецки танци, и княз Игор, разбира се, с арията си…

Германов с везаните ботушки и късата брадичка запя. И залата затрептя, облята от блясък и жар:

О, дайте, дайте мне свободу,

я свой позор сумею изкупить…

Сърцето ми се сви. Затворих очи: зеещият гроб на Дед… над него плачущите клони на върбата и острият мирис на тление и цветя, и хората в черно… И без преход потънах в далечен, смътен спомен: аз съм малък, съвсем малък, и Дед ми разказва приказка: едно момченце в моряшка блузка седи на третия ред в някакъв театър и захласнато гледа и слуша един княз с везани ботушки да пее за свободата…

Тръпка прониза тялото ми, изплувах от спомена, отворих очи; да, това е Началото!

Грабнах ръката на Сашка и я притиснах до гърдите си. Тя свали очилата си, погледна ме и ми се усмихна. Не, все още не можеше да разбере, че тръгваме на дълго, много дълго пътешествие във времето и пространството.