Хаим Оливер
Оперната война (41)

Сашка, Ю и цирк

Отрано се залостих пред кабинета, където два часа вече журито водеше безпощадната си втора оперна схватка. Секретарката отговаряше шепнешком на телефонните звънци, високоговорителят на стената безспирно ронеше сценичната репетиция на „Севилският бръснар“. По-късно дойде колежката от женското списание, довтаса и мустакатият от БТ.

Появяването му не предизвика в мен никакви емоции. Гневът ми бе отдавна уталожен, пък и защо да се сърдя на човека? Той изпълняваше своя професионален дълг… Като ме видя, той се ухили:

— Охо! Вече тук? Мислех, че операта не те тегли както по-рано.

— Занаятът си е занаят — рекох миролюбиво.

— Тихо, моля! — зашептя секретарката. — Вътре заседават.

Колежката се приближи до мен и конфиденциално рече:

— Другарю Вълков, имам една голяма молба към вас.

— Кажете.

— Възнамерявам да напиша един материал за Александра Славина. Четири страници с илюстрации.

— Отлично. Но с какво мога да ви бъда полезен аз?

— Видите ли, работата е там, че не мога да я открия никъде. В квартирата й я няма, на село при майка й също. Говори се, че била неразположена. Потърсих я при доктор Бонева, но доктор Бонева мълчи.

— Мълчи? Хайде, де!

— Тоест, не мълчи, и дори говори много, но не каза къде може да се е скрила Сашка. А тя положително знае. Вие, предполагам, също…

— Аз не зная! — казах.

Колежката не се предаде:

— В такъв случай, за да не губя време и докато я открия, ще ви помоля да ми дадете някои сведения за нея, а също така и нейни фотоси. Сигурно имате и такива.

Дали имам фотоси от Сашка?… Две големи кутии и един дебел албум с най-отбраните. За четири години, откакто я познавам, аз съм й направил стотици снимки: сама, с мен, с приятели; на улицата, вкъщи, на сцената, в леглото, на море, в Консерваторията; както се смее, както се мръщи, както спи, както пее; с очила, без очила; като Чо Чо Сан, като Виолета, като Коломбина… Цяла галерия от образи на Сашка, която държа зад вратичката на писалището си. Една картинна история на нашите отношения, която повече от всякакви думи разкрива разноликите етапи на нашата любов… Отначало шеговит флирт между самоуверения и новоизпечен журналист с току-що пристигналата от село гласовита, но скована от комплекси хубавица, която от стеснения забожда наопаки брошката си, или в млечния бар разсипва сладоледа върху мраморната маса… После — задълбочаването на една връзка, която е колкото чувствена, толкова и интелектуална, защото е преплетена с фанатична обич към музиката. По-нататък — превръщането на тази връзка в истинска любов, съпроводена от моя страна с преклонение пред златната й красота и изключителния й глас, от нейна — с една чисто женска вярност и всеотдайност…

… Докато се появи Ю, докато светулките замигаха там в края на боровата гора… Но за този период нямам никакви снимки.

— Никакви снимки нямам — казах гласно.

— Тогава разкажете ми нещо за нея! — настоя колежката, разочарована. — Вие сте стари приятели.

Какво да й разкажа? Как видях за първи път Сашка на приемния изпит в Консерваторията — тресящо се от ужас девойче със златна плитка, което чакаше да влезе в малката зала и изпее своето до-ре-ми? Как я потърсих в общежитието, уж да взема интервю за участието й в надпяването в Копривщица? Как я заведох след това в млечния бар да яде сладолед с ром? Как й подарих за рождения ден сребърната брошка, как ходихме да гледаме „Аида“ и как там докоснах дългите й, хладни пръсти, които тя отначало уплашено отдръпна, после предостави на горещата ми длан? Или как за първи път дойде вкъщи и се запозна с Дед, който я прослуша и каза, че ти, момиче, имаш красив глас, но трябва да се научиш да пееш и затова трябва да работиш много, о, много, и тя започна да работи много, о, много? Или да разкажа за онази нощ в стаичката на втория етаж, в която тя не се съблече, докато не спуснах завесите на прозорците и не загасих лампата, сякаш не бе съвършена като богиня? И за дългата й ухаеща на зряло жито коса, която се разпиля над лицето ми, и за целомъдрените й, неопитни, малко трезви целувки, в които имаше толкова себеотдайност и страх? Или би трябвало да разкажа на тази дебела колежка за моите пътешествия със Сашка в историята? Или само за онова връщане от боровата гора с другата, докато Сашка ни съзря от прозореца на зелената кооперация?

— Засега не мога — отвърнах уклончиво. — Зает съм много. На главата ми лежи не само този конкурс, но и онази проклета дискусия за естрадата…

Обади се мустакатият, ужасно съчувствено:

— Не разбирате ли, колежке, че тъкмо заради тази дискусия колегата Вълков няма време за Александра Славина?

Колежката не разбра намека, тя изобщо нищо не знаеше за мен и Ю, но аз потреперах, свих юмруци и се изправих. За щастие точно в този момент вратата на кабинета се отвори и отвътре се показаха членовете на журито, зачервени, потни, възбудени, говорещи на всички езици на света… Войната им не ще да е била лека!

Изчаках да излезе последният и се вмъкнах в кабинета — обширен, с дълга заседателна маса, покрита с чашки кафе, кока-кола, препълнени пепелници и изписани с нечетливи драскулки и ноти листа. На стената два портрета: гравюра на Моцарт и маслено табло на Балкански като Фауст.

— Вълков? На какво дължа тази чест? — попита с нотки на добродушна ирония директорът и подаде ръка.

Не, той не бе забравил моята злополучна оценка за неговото музикално „дюкянче“, както обичаше да нарича своята опера. Бе едър мъж с външност на облагороден Оливър Харди, приятеля на Стан Лаурел. Излъчваше мощ и жизнерадост, бе надарен композитор и първокласен администратор — достоен наследник на Балкански. Никак не е лесно да управляваш едно такова „дюкянче“, в което работят стотици хора с десетки, нямащи на пръв поглед нищо общо помежду си професии — от диригенти до бояджии, и сред тях едно свръхчувствително ядро от артисти с трептящи като опънати струни нерви, готови всеки миг да метнат върху тебе партитурата, да се разциврят, да припаднат, да загубят глас три минути преди представлението и да се завират на Витоша с разни ми ти Мирославовци…

— Здравейте! — казах. — Дойдох за резултатите.

Той поглади тънките си и къси мустачки на Оливър Харди:

— Ако правилно преценявам — рече той, — вие май се връщате към старата си любов.

Той, разбира се, говореше за операта, но аз се изчервих като последна гимназистка. Бързо и небрежно подхвърлих:

— Ще чествувате ли основаването? — и посочих таблото на Балкански.

— А как иначе? Кръгла годишнина. Юбилеи от този род не правим всеки ден. Ще има тържества безумни, ще долетят готи, ще приберем пилците си, които чуруликат по широкия божи свят. Ще възстановим някои стари спектакли: „Цвета“, „Герана“, може би дори откъси от „Сиромахкиня“. Много разчитам на вас и вашего брата от средствата за масова информация да пошумите. Този приятел заслужава! — Показа Балкански. — Дядо ти също. Пък и всички останали от дюкянчето.

— Лично аз ще направя каквото мога. И тъй — какви са резултатите?

Той взе един лист и зачете:

— За третия кръг са класирани 9 кандидата от 7 страни. Сред тях петима са мъже и четири жени. Засега на първо място е Александра Славина с 23 точки от 25 възможни, следвана от Анита Перес — сопрано от Куба — 22 точки, Йосика Ямямато от Япония — 21 точки, Луиджи Кончини — баритон от Италия — 20 точки и така нататък. Деветте кандидата, които впрочем са си осигурили вече основните награди, ще се явят на цялостни представления с „Травиата“, „Кармен“, „Фауст“, „Дон Карлос“ и други. Славина поиска „Бътерфлай“, Кончини „Севилският бръснар“. Ще пиете ли кафе?

Той поръча по телефона и след минутка в кабинета заедно чашките се промъкнаха мустакатият и колежката. Директорът използува случая да упрекне мене и телевизионния редактор за „спектакъла“, който сме разиграли пред камерата с нашето интервю.

— Имате късмет — каза той, — че през това време журито и официалните делегации закусваха и не можаха да ви се насладят, иначе щяхме да имаме нови неприятности. Пък и благодарете се на Славина, че се представи така безапелационно.

Сбогувах се и се махнах.

На излизане се отбих при господин Шапкарев, за да му съобщя новините. Пергаментовата кожа на лицето и на голата му глава беше по-прозрачно жълта от всякога, той изглеждаше много отслабнал и изтощен.

— Язвата! — оплака се той. — Поне така ме залъгват докторите. А аз си мисля, че е онова осмокраче, дето крачи назад… С една дума, драги, дамата с косата вече чука и на моята врата. Затова, Стефане, побързай с книгата, да я прочета преди да съм тръгнал при дядо ти… А за Сашка аз си знаех. Сега остава да премери силите си с италианчето.

— Защо с италианеца, господин Шапкарев? Къде оставяте кубинката, и даже японката? Неотдавна вие сам…

Той извади тубичката със сода и делово продемонстрира цялата процедура на гълтането. После каза:

— Двете жени не са вече страшни. Зная какво говоря. Сашка ще ги смели. Но виж, оня Фигаро е много опасен. Преди малко го видях на репетицията: цял фойерверк от огън, хумор, движение, цветове и тембри. Като актьор той така умело прикрива гласовите си дефекти, че ги превръща в ефекти. Тия италианци са родени артисти. Неслучайно те измислиха комедия дел арте. Трябва да предупредя Сашка.

Не попитах къде е тя и оставих господин Шапкарев с неговите партитури и неговото вероятно раче в стомаха…

Потърсих Виолин. Открих го край сцената да наблюдава репетицията на Кончини. Не го дублираше, а само го следеше с едно изражение на професионален възторг и мрачна завист. Кой би помислил, че онова закръглено, кореместо мургаво човече с лъскава от брилянтин коса и с не особено изключителни гласови данни от първия и втория кръг ще се превърне в този виртуозен „севилски бръснар“?

Виолин вече знаеше резултатите, както впрочем и цялото дюкянче. Със загрижен вид той ме дръпна настрана и бавно и отчетливо, за да го разбера добре, изчука с устни:

„Стефане, предай на Сашка, да не форсира финала. Тя не издържа фортисимите.“ И какво още? „Да внимава с физическото поведение на Чо Чо Сан. Бътерфлай е дребна, Сашка едра.“ И добави: „Сашка е премного българка и не е овладяла докрай японката Чо Чо Сан. Кабаиванска шест месеца е репетирала с една истинска японка, а този италианец като че е роден в Севиля в бръснарницата на баща си… И предай й още, че я чакам в петък следобед преди репетицията долу в бюфета, да си поприказваме за ролята…“

На сцената Фигаро бръснеше дон Бартоло. Кимнах на Виолин и се упътих към цирка. Да видя Ю.

Тя се бе върнала от провинцията и се готвеше да участвува в някакъв „международен“ мюзикхол. „Пари трябват, Стив!“ — отново ми обясняваше тя предната вечер, когато изразих недоволство от тази нейна нова халтура, натискаше носа ми с кукленския си показалец, правеше муцунка и си сипваше уиски с лед. „За Берлин ми трябва кола и какво ли не още. Трябва да трясна вертерите!“ И ми показваше джунджуриите, които си бе купила на Златните пясъци от чужденците: фалшиви чешки перли, екстравагантни френски шорти, американски ковбойски жилетчици, всевъзможни червила, парфюми и кремове, прозрачно „секси“ бельо, бикини, които разкриваха цялата й апетитна анатомия… Не харесвах тия нейни увлечения, не харесвах и обиколките й в провинцията с брадатите й приятелчета, и аз й го казвах, но тя ме притегляше към себе си, смееше се с черните си очи и аз забравях всичко…

Циркът бе празен и само на манежа шест балерини репетираха откъс от „Лебедово езеро“. Заврях се в тъмнината на една от задните ложи и се замислих. Имах чувството, че съм попаднал не където трябва. За мен циркът, откакто се помня, бе онзи вълшебен детски свят, в който, осветени от шарени прожектори, се премятаха еквилибристи, трапезисти летяха във въздуха, кученца яздеха мечки и клоуни си пляскаха шумни шамари… Сега тук танцуваха „Лебедово езеро“…

Но те свършиха, появи се Ю. Във френските свръхкъси шорти, пикантна найлонова, обсипана със златни пайети блуза, обувки с дванайсетсантиметрови токчета, които я правеха несъразмерно висока, кулообразна фризура и безброй ярки пръстени и гривни на ръцете. От чешките. Кой ли простак я бе издокарал така? Та най-силното в Ю, извън гласа й, бе нейната бликаща естественост.

Тя взе микрофона, даде знак на малкия оркестър и запя. Бе едно от ония шлагерчета, с които обикновено подлудяваше публиката. Но тук чудото не стана: песента увисна под огромния купол като спукан детски балон, бездушна и бледа. За да наелектризира публиката Ю имаше нужда от стотици втренчени в нея очи, от писъците и ръкоплясканията на юношите, с които тя се чувствуваше връстник и приятел. Но ще намери ли тя тук тази публика?

А може би аз слушах вече с други уши?

За моя голяма изненада Ю продължи с „Кармен“, онази джазова транскрипция, която ми бе поднесла в нощта на светулките:

Любовта е немирна птица,

напразно нея гониш ти…

Тия думи така чуждо прозвучаха сред пясъчния манеж, където обикновено валсираха кончета с пера на гривите, че със свито сърце станах и незабелязано се измъкнах навън… Тогава арията бе изпята само за мен, тя бе Признанието. Тогава тя бе заредена с експлозивна страст, която ме повали на тревата под храста… Тук тя бе вик на самота. Вик на отчаяние.

Но когато видях Ю да се задава иззад цирковите фургони, отново в плътните си джинси, аз забравих упреците си. Тя ме целуна и попита: „Сашка мина, да?“ Мина, казах, и идната седмица ще се състезава с другите осем финалисти в „Бътерфлай“. Но Виолин смята… Кой е Виолин? Един голям певец без глас. Та Виолин смята, че Сашка не е овладяла достатъчно добре физическото поведение на Чо Чо Сан и че не трябва да форсира финалната ария на сбогуването. И че всичко това трябва да й го предам аз…

— Ще й го предадеш ли? — попита Ю, като ме изгледа изпитателно от своя долен ракурс.

— Едва ли. Пък и не знам къде е.

— Е, да — отвърна тя и продължи делово: — Прочетох началото на четвъртата част. Защо не ме развеждаш вече из миналото?

Очаквах този въпрос и си бях приготвил подробен отговор.

— От чисто композиционни и стилистични съображения. Тази последна част трябва да бъде по-динамична и затова по-чиста откъм странични отклонения…

— Глупчо! — рече тя с присвити, весели очи. — Ти не умееш да лъжеш. На тебе чисто и просто не ти е вече интересно да се разхождаш с мен в миналото… пък и в настоящето… — Тя помисли и тихо добави: — А може би си прав, аз съм странично отклонение, което трябва да се изчисти…

— Фантазии! — протестирах аз. — Аз говоря за литература…

Тя не настоя повече, само попита:

— Ще ми даваш ли да чета и по-нататък?

— Стига да искаш.

— Искам. Но най-напред ми кажи, тази история с годеничките на дядо ти истинска ли е или измислена?

— Аз пиша роман, Ю, а не историческо изследване, и сам не зная вече, къде в него свършва автентичното и къде започва домисленото. Но, доколкото познавам Дед, мисля, че той би се заплел в тази разправия с годеничките.

— Като тебе!… А иначе той си обича своята хубава Елена… — И без всякакъв преход продължи: — Отпусна ли пари Парламентът след оня пердах?

— Отпусна. Както Гюлев предвидя — малка сума, десет хиляди лева, колкото да даде повод на правителството да се похвали, че се грижи за културното развитие на България.

— Мръсници! Какво са десет хиляди за цяла трупа? Хер Краузе ми предлага договор за три хиляди марки на месец, а каквото изкарам извън „Фридрихщатпаласт“, остава за мен.

— Три хиляди марки са много пари — казах.

— Ами! Германов получава за един гастрол в Скалата пет хиляди долара! А нашата Олимпия Рилска, бог да прости гласа й, хиляди левчета само от плочи… И като не им стигат парите, какво правят?

— Кой?

— Дванайсетте разбойника.

— Че какво могат да правят? Взимат заеми, залагат останалите си часовници, шуби, Балкански и Вера дават усилено концерти… За петдесет лева на вечер! И при какви условия само! Пътуват от град на град с файтони или каруци, нощуват в миризливи, пълни с дървеници и пияници ханища, пеят в разнебитени салончета, най-често без пиано, с китара, понякога и без всякакъв съпровод… Но Костя има голям глас, той не се плаши от чистото соло, и навсякъде обира овации. Тъй или иначе той е първият певец от международна класа, който благоволява да концертира в глухите провинциални градчета, и хората са му признателни за това. Имай предвид, Сашка…

— Аз не съм Сашка.

— О, извинявай, Ю… — Дълго мълчах, не знаейки как да продължа. Грешката беше предателска. — Имай предвид, Ю, че тия първи пионерски концерти упражниха силно влияние върху общественото мнение, за да промени то своето отношение към Дружбата. Но те, уви, още повече подкосиха и без това разклатеното здраве на Балкански…

— Ще се оженят ли с Верка?

— Ще прочетеш.

— Защото, нали, като са все заедно в тия обиколки, неизбежната спойка става?

А в твоите обиколки, Ю? С брадатите си битсъстави, удобните автобуси, нощните барове, уискито с лед, луксозните хотели, среднощните къпания в морето сред лунната пътека?

По-нататък не си казахме нищо особено. Обядвахме в клуба, а след това отидох в редакцията, за да натракам информацията за предстоящия трети кръг — 60 реда. На Александра Славина отделих 20. И едва след това позвъних на господин Шапкарев и го помолих да предаде на Сашка поканата на Виолин за петък следобед.