Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
ventcis (2018)
Корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Хаим Оливер

Заглавие: Оперната война

Издание: Първо (не е указано)

Издател: ДИ „Музика“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: Роман

Националност: Българска

Печатница: ДП „Г. Димитров“

Излязла от печат: 30. VII. 1982 г.

Редактор: Михаил Неделчев

Редактор на издателството: Кристина Япова

Художествен редактор: Григорий Зинченко

Технически редактор: Лорет Прижибиловска

Рецензент: Михаил Хаджимишев; Розалия Бикс; Атанас Ценев

Художник: Ганка Янчева

Коректор: София Овчарова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/832

История

  1. — Добавяне

5
Победата
Appassionato

Двайсет и осма картина с премиери и любовни признания

Нашият кореспондент от Стара Загора предаде по телефона:

„Снощи на сцената на Окръжния оперен театър се състоя премиерата на «Мадам Бътерфлай». В ролята на Чо Чо Сан участвува младата ни певица Александра Славина. Без преувеличение може да се твърди, че в града ни отдавна не е имало културна проява от такава величина. Виновник за успеха е, разбира се, обиграният колектив на местната опера. Големият победител на вечерта обаче е Александра Славина, която изгради един забележителен музикално-сценичен образ на Чо Чо Сан и с това се нареди, според категоричната оценка на познавачите, на едно от първите места в Европа сред интерпретаторите на тази много трудна роля от класическия репертоар. Видният наш музиколог проф. Топалов отбеляза: «Последното действие на операта със сцената на прощаването на Чо Чо Сан с детето е най-силното нещо, което съм виждал от много години насам. Славина се превърна в олицетворение на нежност, любов и майчинство.» Славина бе извикана пред завесата единайсет пъти и накрая бе принудена да изпълни за бис финалната сцена на прощаването. Такъв случай не е отбелязан в петдесетгодишната история на нашата опера…

Интересът към представлението бе толкова голям, че множеството пред театралните каси разби остъклените врати на входа и с това предизвика намесата на органите на реда. Такова знаменателно събитие също е незапомнено в нашия град.“

 

 

… Стъклената фасада на „Славянска беседа“ полетя с трясък пред напора на тълпата и се разпиля на хиляди късмета пред ужасената и сгушена в дъсчената си будка касиерка.

Интендантът на Драмата, който наблюдаваше тази невъобразима картина от прозорчето на своя кабинет, не вярваше на очите си: опашката пред касата бе по-дълга дори от онази пред американския биоскоп, там край панаирджийската барака…

Хората се ругаеха, псуваха и дори побийваха, и, не!, това не бяха ония кафеджийчета, писари и електриджии, които обикновено се редяха пред биоскопа, не, тези тук бяха почтени дами и господа, клиентите на ресторантите и клубовете, всякакви търговци, чиновници, редовните посетители на Драматичния театър, и дори, о, боже, работници и занаятчии, които никога не бяха стъпвали в този салон!

— Те са полудели! — прошепна той на Попето, който също бе потънал в недоумяващо съзерцание. — Те са полудели! — добави той със смесено чувство на завист и ирония.

 

 

— Цялата ли я пускаш? — попита Вътрешна информация, като видя дългата кореспонденция от Стара Загора.

— Да — отвърнах, — и без съкращения! Със заглавие на три колони. — Исках да кажа още: щом не съм я написал аз, поне да й дам прилично място…

Вътрешна информация поклати съчувствено глава: аз откачах.

 

 

Интендантът помисли секунда, посочи с бастуна суматохата пред входа и заключи:

— Но всяко чудо за три дни… И тия отново ще се върнат при нас.

А „тия“, раздърпани, задъхани, с увиснали копчета, поизмачкани поли и разкривени чадъри, щастливи, че са успели да се доберат до билетите, се втурваха в салона и все тъй блъскайки се без нужда, се настаняваха по местата си. Най-предните столове, ония, които опираха до самия оркестър, се заемаха от почетните гости — Костенурката от Министерството, глухият главен инспектор, който седеше без да обръща внимание на околната глъч, невъзмутим, недостъпен, няколко вестникари… Празни останаха само позлатените кресла на височайшите господари. Те не благоволиха да дойдат.

С напрегнато любопитство публиката оглеждаше наредените край пианото десет оркестрантски пулта, зад тях — четирите винени бъчви, върху които бяха наковани талпите за удължаване на сцената, тъмнозелената завеса и гигантската чугунена печка в ъгъла със застрашително увисналите над главите черни кюнци. И си подвикваше, и махаше приветствено ръце към другия край на салона, люпеше семки и фастъци, трошеше орехи и лешници, дъвчеше гевреци. И шумеше, шумеше, преизпълнени с остро очакване.

Защото, Сашка, стана онова, което и най-смелите мечтатели от Дружбата не можеха да си представят дори: бурните перипетии на Оперната война, вместо да отблъснат обществеността от Дружбата, само разгоряха интереса към нея. Стана онова, което днес би се считало за напълно нормално явление: „Войната“ бе възможно най-резултатната реклама за новата трупа. И ако тя не бе избухнала в обстановката на конкретните исторически обстоятелства и под напора на противостоящите политически сили тя трябваше да бъде измислена и предизвикана… Не се смей, Сашка! Не се ли случи подобно нещо и с тебе? Оная малка „война“ от конкурса с последвалия твой провал на третия кръг не подготви ли триумфа ти в Стара Загора? Не отправи ли тя десетки коли и автобуси от София и Пловдив към тебе? Не хвърли ли тя беснеещата тълпа срещу остъклената фасада на Окръжния оперен театър? И не привлече ли тя друга стотици хиляди пред телевизорите? О, не мисли, че аз съзнателно съм подпалил тази малка междуособна „оперна война“! Толкова прозорлив не съм… Освен това съществува и една друга максима: лесно се почва война, трудно се завършва… И тежко и горко на жертвите!

 

 

Казах на дежурния редактор:

— Пусни тази кореспонденция на първа. Това е голямо събитие.

— Разбира се — рече той с гадна многозначителност. — Трябва да се реабилитираме след оня гаф с естрадната шумотевица…

Върви по дяволите!

 

 

А зад кулисите кипи дива треска. В малкото пространство между декорите десния коридор и стаичката са се струпали почти всички участници в представлението: хористи, оркестранти, балетисти, осветители, гримьори и Мечо, и пожарникарят, и чистачката… И всеки непосветен би ги взел за избягали от лудницата не много опасни луди.

Но хористите в живописните хусарски униформи и петльови пера на калпаците гълтат сурови яйца, дъвчат сухи сливи, обръщат дори по някоя и друга чашка коняк — за прочистване на гърлото. И за кураж.

Но шестимата балетисти, облечени в нещо средно между пердета с ресни и гимнастически трика, надничат през дупчиците на завесата, правят пируети, плискат се с вода, за да поохладят доведеното до нажежаване напрежение и не се проснат на пода в безсъзнание.

Но оркестрантите настройват цигулки, издухват мундщуци, лъскат до огледален блясък и без това достатъчно бляскавите тръби.

Но Мечо слага последна ръка на реквизита, който ще представлява последователно кабинета на доктор Фауст, градския площад, градината на Маргарита, а после — и замъка на граф ди Луна и тъмничната килия на „Трубадур“.

Но Цвета е закрила лице с ръка и произнася всички молитви, които знае още от времето на прабаба си, въпреки успокоителните думи на Маестро, днес хусар за подсилване на хора.

Но Петър Райчев нервно снове с червените си ботуши по скърцащите талпи и поема дълбоко дъх, за да овладее опънатите мускули.

И само диригентът капитан Николаев спокойно си крачи сред това стълпотворение и си пуска към тавана кръгчета дим, въпреки строгата забрана на пожарникаря, който не смее да глоби и изгони този грамаден и окичен с толкова медали офицер.

А в стаичката, превърната в гримьорна, пред кръгли огледалца не по-големи от слънчогледови пити, седят солистите и полагат последните черти върху своите изрисувани лица. Балкански е вече Фауст — стар, мъдър и разочарован средновековен учен, но все още жаден за живот и любов. Казака е доблестният Валентин, братът на Маргарита, комуто предстои да падне, пронизан от шпагата на подмладения Фауст. До тях, гърбом един към друг, ужасно сърдити, се гримират Елена и Стьопа. Елена се превръща в кротката Маргарита, която ще стане жертва на дяволските козни, а Стьопа — в зловещия Мефисто, господаря на злото… От онзи ден, когато Стьопа излезе от тъмницата, а Елена направи своето безполезно посещение при княза, те не си говорят. Стьопа живее при Маестро, Елена — при баща си. Въпреки това двамата намират сили в себе си да продължат репетициите и се явят на премиерата. Но избягват да се гледат в очите. И дори не се разпяват — този задължителен за всички певци преди спектакъл ритуал…

Чу се първият звънец. Стьопа и Елена скочиха едновременно, но като се спогледнаха, отново седнаха като прилежни ученици, на които предстои да се изправят пред изпитна комисия.

Тогава се понадигна Балкански — бавен, стар, с бяла брадичка и бяла коса: доктор Фауст. Той измери с професионален поглед своята попрегърбена фигура в огледалцето, сетне вдигна ръце към тавана и задавено произнесе, и въпреки желанието му думите да излязат шеговити, те прозвучаха като истинска молитва, идваща от дъното на вярващо сърце:

— О, Орфей! Помогни ни в днешното изпитание! Дай ни сили да покажем на света, че и ние сме равни на другите народи!

Този път никой не му се присмя; и даже богохулният сатана, който не вярваше в нищо, ясно прошепна: „Амииин!“

После Балкански излезе — Фауст, смазан под бремето на всечовешката болка, решен да сложи край на нерадостния си живот и потърси отвъд смъртта тайните на битието. Последва го Мефистофелес — коварният дявол, който след малко щеше да предложи на доктора злокобната сделка — цветуща младост срещу безсмъртна душа.

В гримьорната останаха Казака и Елена, мълчаливи, превърнати в слух. Те чакаха Звуците, първите Звуци, които трябваше да ознаменуват началото на нова епоха в културната история на страната.

Звуците дойдоха.

Те проникнаха през коридора и вратата ясни, малко пренадути от медните инструменти, които им придаваха излишен, прекалено металически блясък, но какво от това! Те идваха! И Казака си представи капитана, размахващ палката, която се губеше в масивната му лапа, и четиринайсетте оркестранти, впили погледи в нотите, и Верка, която на пианото заместваше всички липсващи инструменти, и доктор Фауст, който бе вдигнал пред помътнелите си очи прашния череп и задаваше своя вековечен въпрос:

Що е бог, що е битие?

Напразно бдя

и цяла нощ гадая

по звездното небе…

И когато чуха първите думи на Фауст, те не издържаха и изтичаха към сцената. Там вече пееше Славянския славей, и публиката вече не тропаше с чадъри, не трошеше лешници и не дъвчеше гевреци. Тя мълчеше. И слушаше.

После от мрачините на ада се появи Мефисто и хвърли своя могъщ глас към изтръпналите отпред хора.

Премиерата бе започнала.

 

 

Не, Сашка, не бях на твоята премиера. Нямах сили да се кача на влака, нямах сили да те видя отново като Чо Чо Сан. В ушите ми все още кънтеше, пък и ще продължи да кънти до края на моите дни твоят нечовешки плач тогава, при третия кръг… И защо всички отбелязват изключителната сила, с която ти си предала майчинските чувства на Бътерфлай? Както тогава, в онзи слънчев ден там, зад прозореца на доктор Бонева, лъчезарна и обновена?… Кореспондентът ми съобщи подробности за твоята премиера: за десетките почитатели, очакващи те зад сцената, за купищата цветя, донесени чак от София и задръстили твоята, твоята гримьорна; за поздравленията, които лично шефът на окръга ти е поднесъл след спектакъла, и за тоста, който е вдигнал на банкета, и за обещанието му да ти даде всичко, което ти е нужно, за да се устроиш за по-дълго време в неговия град… И ми каза още за Виолин, който бил на банкета и също се опитал да произнесе тост, и тъй като не могъл да изкара и две думи от устата си, се разплакал и избягал от банкетната зала… Наистина ли, Сашка, смяташ да се „устроиш“ там? Зная аз какво означава тази дума, когато иде от устата на един окръжен шеф: апартамент, добавка към заплатата, официален номер в протоколния списък, гастроли в София и чужбина, и, в близко бъдеще, едно „з.а.“ пред името ти… А защо не? Един ден ти ще станеш и „н.а.“! Само че за мен няма място в местната преса… А дали в местните научни институти ще се намери лаборатория за младия и надежден физик Мирослав?

 

 

Сетне Мефистофел изпя своята серенада под балкона на Маргарита, Фауст уби Валентин, Маргарита полудя.

И настъпи тишина.

Но завесата не се затвори. Мечо беше просто забравил, че трябва да дръпне въжето. И публиката не знаеше — ще продължат ли ония там да пеят или наистина е край.

На седмия ред един мъж с пенсне и мускетарска брадичка се изправи и изръкопляска с вдигнати високо ръце. На четвъртия ред стана един друг мъж с тъжни цигански очи и също изръкопляска, бавно, силно, демонстративно. Към него се обърна един трети мъж с дълги, осукани мустаци и червен пояс на кръста, изгледа го въпросително, стана и той и без да пуска бастуна си, също запляска със силните си длани.

Това бе сигналът: залата избухна.

Единствен там на първия ред седеше Главният инспектор и непоколебимо-равнодушно не трепваше.

И докато салонът бушуваше, на сцената цареше неочаквана скованост — хората стояха като в ония живи картини, които бяха на мода тогава, вкаменени в най-неочаквани пози…

Те бяха репетирали всичко — песните и мизансцена, руските текстове и френските усмивки, бяха се учили как да валсират и как да вдигат наздравици, как да се смеят и как да плачат, как да се молят и как да проклинат, но как да се кланят на една изпаднала във възторг публика, не знаеха — никой не бе ги научил на това, защото никой не бе очаквал възторг.

Единствен Балкански се чувствуваше като риба във вода. Сякаш за да подчертае непохватността на другите, той се кланяше наляво и надясно, хвърляше въздушни целувки, щедро сочеше около себе си — артистите, хора, балетистите, оркестъра — моля, не съм само аз! — и това още повече наливаше масло в огъня. Към ръкоплясканията и виковете се промъкваха отчетливи женски писъци:

— Режисьора! Балкански! Бииис!

— Режисьора! Бииис! — викаше вече цялата публика и от това глухият Главен инспектор от първия ред се стресна и озадачено погледна изправените около него крещящи хора.

Отначало, както се полага на всеки уважаващ себе си артист, Балкански отказа да бисира, вдигайки безпомощно ръце и сочейки гърлото си — много съм уморен! Но също така, както се полага, Стьопа го избута напред и също зарева:

— Бииис!

Тогава Балкански, младият и красив Фауст с изящна шпага на бедрото, поприбра още повече корем, вдигна глава, приглади боядисаната черна коса и след като поизчисти гърлото от хрипове, се провикна:

— Мили мои! Мили мои!… Днес е велик ден! Днес се роди българският оперен театър… От мое лично име и от името на всички мои другари от Оперната дружба благодаря ви за подкрепата! Никога, никога няма да забравя тези щастливи минути! Аз… — Той посочи и другите около себе си, — ние всички живеем за тия минути. Благодаря ви! Благодаря! — Той се поклони дълбоко, по руски, но един силен женски глас се обади от втория ред:

— Не щеме приказки! Искаме песен! Бииис!

И един огромен букет от червени карамфили полетя към него. С ловката ръка на опитен актьор той го хвана, доближи го не без театралност до лицето си и отново се поклони с най-привлекателната си усмивка… И се видя на сцената на Мариинския театър, в онзи мразовит мартенски ден на 1878 година — той, безумно млад, с най-слънчевия глас на света; зад него като почетна стража — княз Игор с везаните ботушки, и свирепият и благороден Кончак, и онзи офицер, който оповестяваше Свободата, и онзи вик, идващ откъм правостоящите: „Пей! Пей!“… Но тогава в салона имаше хиляди зрители и в централната ложа седеше царското семейство, и нему предстоеше да стане Славянския славей… Сега тук имаше триста души с чадъри, гевреци и семки, имаше четиринайсет оркестранти, една опушена печка и един глух Главен инспектор, а сам той бе един изстискан вече лимон, да, да, не скривай това от себе си, Костя, ти взе най-елементарните височини фалцетно!… Какво бе пял тогава? О, да! „Страхиле, страшни войводо, защо си толкова посърнал, посърнал още повяхнал?… Дали ти пушка дотегна, или ти старост потропа?“… Сашка, помни това, когато отново излезеш единайсет пъти пред завесата и бисираш цяла картина!… Балкански си спомни, и в очите му нахлуха сълзи… Но през сладката мъгла на спомена отново чу виковете „Бииис!“, видя червените карамфили на гърдите си, съзря долу пред пианото разтревожената Верка, и сълзите мигновено секнаха. Той бе Артист, Артист с голямо А, и нямаше право да се размеква, особено в такъв един велик момент… Като онзи!… И пак се усмихна и произнесе тихо и развълнувано, и го чуха чак до последния ред, и той не съзнаваше, че повтаря думите от онзи велик момент!

— Братя!… Аз, в знак на благодарност за радостта, която дарявате на мен и на моята многоизстрадала оперна трупа, и като израз на моята велика радост, ще ви изпея една песен, която лежи ей тук на сърцето ми! — Той положи длан наляво от букета и се обърна към Верка: — Моля!

Верка, поокопитена, поклати въпросително глава: какво?

— „Верка!“ — каза той нежно. — „Верка“!

Тя разбра, усмихна се и удари клавишите. А той запя:

Верка немам, нищо немам,

сиромах, сиромах…

Песничката, лекомислената, игривата и малко хулиганската песничка, прозвуча някак си неестествено и дори неприлично след злокобната Серенада на Мефисто и след сърцераздирателните вопли на полудяващата Маргарита. На четвъртия ред Яворов се понамръщи. На седмия ред Кирков закри уста с длан, за да не видят усмивката му. На третия ред бай Васил Възрожденеца шумно изхохока. Но публиката, покорна и добричка, я прие с отворена душа, и весело се разшумя и дори изръкопляска: това бе един сладичък и лек десерт след тежката вечеря. После тя пак млъкна, заслушана в Балкански, който продължаваше да пее все по-безгрижно, като си тактуваше с леко поклащане на шпагата. И неочаквано за всички, при повторението на куплета, той демонстративно и речитативно-отчетливо хвърли, обърнат към Верка:

Верка имам, всичко имам!

Богаташ, богаташ!

И с жеста на тореадора, който поднася на примата на арената своя трофей, той метна към Верка букета. Цветята се разлетяха над нея като във вишнева градина през май.

Всички глави в салона като един се извиха към Верка. Тя прекъсна свиренето, все още с ръце върху клавишите, онемяла, по-червена от алените карамфили.

Усетил звездния миг, капитан Николаев вдигна палката и оркестърът засвири — сватбен химн ли беше това или хоро, не се чуваше добре, тъй като се вдигна невъобразим шум: един хаос от смехове, ръкопляскания, крясъци, тропане…

И тогава, без никак да се стеснява, стеснителният Свирчо, наречен още Маестро, се приближи до Цвета, която стоеше точно зад щастливия Балкански, и я прегърна през кръста.

Но Мефисто не прегърна Маргарита.