Хаим Оливер
Оперната война (33)

Сашка, Ю, доктор Бонева и хер Краузе

На кожения диван в кабинета на доктор Бонева, който бе приемал толкова знаменитости, сега лежеше Сашка. Имаше вид на мъртвец, толкова бе слаба и бледа. Само златото на косата й блестеше с младежка жизненост.

Обзе ме бездънна жалост към тази красива мома, която до неотдавна беше моята любима и която днес се колебаеше между дълбока нервна депресия и най-висок артистичен подем. Пиянски стиснах зъби, за да не изстена.

Дойдох дотук тичешком, чувствувайки как ракията изгаря вътрешностите ми. Доктор Бонева живееше в една шумна уличка в самия център на града срещу една още по-шумна трикотажна работилница и това допринасяше за нейната дрезгавина: тя трябваше да надвиква не само събеседниците си, но и да заглушава бумтенето на моторите и дрънченето на трамваите, които пробягваха под самите й прозорци.

Тя сложи предупредително пръсти на устните: тихо! — и ме върна в чакалнята, чиито стени, сантиметър до сантиметър, бяха покрити със снимки на актьори, певци и режисьори, всички с благодарствени автографи: през последните четирийсет и пет години доктор Бонева бе ангел-хранител на техните гласове.

— Как е? — попитах.

— Не мога да я разбера — рече тя, с мъка надувайки собствените си дрезгави гласни струни. — Не е възможно това нейно разстройство да се дължи само на страха от сцената. Сценичен страх аз съм виждала стотици пъти, той се лекува сравнително лесно. Тук има и нещо друго, какво точно, не знам, но ще узная… Лошото е, че инжекциите, които й бия, могат да се отразят на свежестта на гласа й. Такъв случай имах през трийсет и шеста, Петър Златев, знаете ли го, беше голям тенор, веднъж получи травма, а представлението бе само след час. Идва при мен, отчаян. Казвам, отвори уста, кажи „а“, той мълчи, също като нашия Виолин. Гледам, гърлото му в ред, значи нарушено е нещо тук, в сърцето или в главата. Осведомявам се при приятели, оказва се, че синчето на Петю е в болницата със съмнение за паралич. Звъня веднага на мой познат лекар, питам, отговаря ми, паралич няма. Връщам се при Петю, казвам, паралич няма, той мигновено пропя. Това беше най-хубавото му представление…

— Сашка няма деца — казах, с пълното съзнание, че дрънкам пиянски дивотии.

— Другарю Вълков — рече тя, — доколкото зная, вие сте единственият й близък в София. Заведете я на невролог, и то колкото се може по-бързо, преди да е почнал вторият кръг.

— Но тя спи! — продължих да бръщолевя и в себе си добавих: „Слава богу!“

— Ще се събуди след три часа. Елате и я приберете. Но преди това глътнете това хапче.

— За какво е?

— За изтрезняване.

— Аха… да… — отвърнах неопределено и излязох.

Навън хвърлих хапчето в една локва.

Вкъщи заварих Ю. Лежеше на канапето край масичката с чашка в ръка и си припяваше някаква американска песничка. Полата й се бе повдигнала и откриваше съвършените й бедра на жива кукла. Обля ме огън.

— Ало, Стив! — рече тя лениво. — Къде се губиш?

Ниският й, топъл алт с тъй възбуждащите обертонове окончателно ме подлуди. Спуснах се грабливо над нея, захапах устните й. Тя също, тя също дъхаше на ракия… Но се оттегли от ръцете ми.

— Стив, недей!… — Тя извади изпод гърба си полусмачкан лист. — Виж какво получих.

Взех го. Виеше ми се свят, но успях да го прочета. Беше писмо от хер Краузе, Берлин. Хер Краузе пишеше на скъпата фройлайн Юлия, че е обсъдил с ръководството на „Фридрихщатпаласт“ кандидатурата на фройлан Юлия, че то се е отнесло с разбиране към горещата, неговата, на хер Краузе, препоръка, и че има големи шансове фройлайн Юлия Данаилова през идния сезон да получи твърд ангажимент в най-голямото вариете на Източна Европа. Остава, следователно, фройлайн Юлия да съобщи за окончателното си решение колкото се може по-скоро, тъй като вече се оформя репертоарът на спектаклите. Що се отнася до хонорара, нека фройлайн Юлия знае, че ние сме щедри към големите таланти… И тъй, фройлайн Юлия, надявам се да ви видя тук в най-близко бъдеще, за да мога да ви върна хубавите часове, които прекарахме заедно във вашата красива столица София. Ваш Вилфрид Краузе.

— И какво отговори на скъпия хер Краузе? — попитах и усетих как ми се повдига.

— Какво да отговоря, Стив? — въпросът беше искрен.

Мълчах. Какво да й кажа? Да остане? Заради мен?

Заради зала Универсиада и крещящите в нея гимназистки и машинописки? „Фридрихщатпаласт“ беше наистина най-голямото вариете в Източна Европа, но то беше и мощен трамплин, от който можеше да се скочи до Москва, до Париж и дори още по-високо. Нали това бе нейната мечта? Да достигне Барбара Стрейзанд? Тя каза:

— Стив! Ти още обичаш Сашка!

— Ти, какво, заради статията ли? — наежих се аз.

— Ами! — изсмя се презрително тя. — Вестникарските брътвежи не ме интересуват. — Тя измъкна изпод гърба си папката с ръкописа ми. — Заради това. Ти си написал това само за нея. То си личи от първата до последната страница.

Знаех си, знаех си аз, че рано или късно ще стигна дотук! Кой ли ме биеше по главата да й давам ръкописа! Казах:

— Да, Ю, това беше така, и ти го знаеш добре. Но сега, сега пиша за тебе. Цялата втора половина…

— Наистина ли? — Тя се поизправи и се загледа с недоверчива надежда право в очите ми. — Наистина ли?

Боже мой, кога най-после ще се науча да разбирам женската душа?

— Наистина! — отвърнах. — Можеш сама да се увериш.

Свалих другите листове от стаичката си. Тя ги грабна и без повече да ми обръща внимание, жадно се зачете в тях. Като продължи да пие. По същия начин неотдавна четеше ръкописа и другата… Но другата не пиеше. Извадих от хладилника още една бутилка, седнах срещу Ю, загледах се в тъмните очи, които бързо се носеха по машинописните редове. След три часа трябваше да прибера Сашка от доктор Бонева и да я заведа на психиатър, Сашка, която приличаше на мъртвец със златна коса. Затова бе и хапчето. Но аз хвърлих хапчето в локвата… И когато Ю обърна последния лист, аз мълчаливо се сгуших в гърдите й, търсейки забрава. Тя ме прегърна покровителствено с целомъдрени майчински ръце, попита ме:

— Стив, обичаш ли ме?

Не й отговорих нищо.

Бях подлец.