Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
ventcis (2018)
Корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Хаим Оливер

Заглавие: Оперната война

Издание: Първо (не е указано)

Издател: ДИ „Музика“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: Роман

Националност: Българска

Печатница: ДП „Г. Димитров“

Излязла от печат: 30. VII. 1982 г.

Редактор: Михаил Неделчев

Редактор на издателството: Кристина Япова

Художествен редактор: Григорий Зинченко

Технически редактор: Лорет Прижибиловска

Рецензент: Михаил Хаджимишев; Розалия Бикс; Атанас Ценев

Художник: Ганка Янчева

Коректор: София Овчарова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/832

История

  1. — Добавяне

Сашка, Верка и Ю

— И само толкова ли? — попита Сашка.

— Какво искаш повече? — отвърнах, като се изправих. От дългото седене по турски, гърбът ми се бе сковал.

— Ами… как да ти кажа… И те са живи хора, нали? Като нас…

— Не, Сашка, те не са напълно като нас. Забравяш, че всичко това става кажи-речи преди седемдесет години, времето на един друг морал, времето на евтините серенади, дългите ухажвания, романтичното годеничество… Пък и самите те са, както забеляза ти преди малко, по пътя към старостта.

— Та тъкмо затова! — горещеше се Сашка, а тя твърде рядко се горещеше. — Те не са деца, да се преструват или срамуват. Освен това, нали, както съм разбрала досега, тя, макар и стара мома, не е някаква местна еснафка, а интелектуалка, учила във Виена… — Тя се замисли над новата идея. — Да, това е интересно! Обясни ми как тъй в онази обстановка на тъпо филистерство, когато в цялата страна има едно-единствено сопрано, девойка от Русе попада във Виенската консерватория? Не е ли това неправдоподобно?

— Неправдоподобно е, и все пак е вярно. Историята е такава. Бащата на Вера работи в един от австрийските параходи, които сноват по Дунава и поради това почти всяка седмица е във Виена. По онова време Виена е един от световните центрове на музикалната култура — Брамс, Брукнер, Щраус, най-добрата опера в Европа и така нататък. Един хубав ден, когато Верка става на двайсет години, той, по препоръка на австрийските си колеги, й подарява едно купено на старо пианино, което докарва с парахода от Виена. Вера, пощурява от радост и започва да си подрънква сама. Понаучава нещичко, но това не я задоволява и, заразена неизлечимо от бацила на музиката, буквално заболява. Не ще да учи друго, отказва да се омъжи, по цели нощи плаче… Но следването в чужбина не е по силите на един корабен огняр и Вера години наред остава в Русе, виждайки с ужас как годините летят… Докато веднъж, също като в приказките, и тъкмо в това се състои цялата неправдоподобност на историята, при един от рейсовете си бащата купува във Виена лотариен билет, който му донася една от големите печалби — някъде от порядъка на двайсет хиляди лева.

Седмица по-късно Верка, двайсет и седем годишна вече, заминава за Виена и се записва в консерваторията.

Тя напредва много бързо и когато се връща в Русе, е завършена пианистка. Оттогава непрекъснато свири, понякога концертира из страната, преподава на русенските сополанковки — щерки на местните нови богаташи, а когато може, прескача до Виена, за да се поразходи из любимите улички на старинния град, там, където някога са се разхождали Шуберт и Бетховен, да се повърти на Пратерното колело, да се види с приятелите си и преди всичко да послуша истински големи музиканти.

— Невероятно! — каза замечтано Сашка.

— Не копирай Балкански, да? Но ти по-добре ми кажи, как вървят репетициите. Конкурсът — ей го, другата седмица. Мина ли цялата „Травиата“?

— Почти. Но какво безобразие: дават ми втория състав. Едва блеят.

— Толкова по-добре за тебе. Те ще блеят, а ти ще блестиш.

Очевидно тази мисъл не бе й хрумвала досега, защото се замисли и като че бе готова да я приеме, но тутакси я отхвърли:

— Ако те блеят, ще заблея и аз. Предпочитам да съм късогледа сред виждащите, отколкото едноока царица сред слепите.

Троснато сложи очилата с роговите рамки, стана, взе чантата си.

— А сега трябва да бягам. Мама е в София, не е добре, ще я водя на лекар. Два-три дни съм аут.

Това бе добре дошло за мен. Но тъй като се опасявах, че все едно тя ще узнае, реших да я подготвя:

— Сигурно знаеш, че другиден естрадният клас устройва абсолвентска джабула… при Павловски. Покани ме лично той. Ти отиваш ли?

Тя впи сините си очи в душата ми и изпитателно я поразчопли.

— А ти отиваш ли?

— Е… не съм още решил… — почти заекнах аз. — Ако съм свободен… При Павловски отиват интересни хора, нали… кинаджии, писатели, артисти от телевизията… Какво ще кажеш, заслужава ли да си губя времето?

— Твоя работа. — Тя каза това почти безучастно, но стъклата на очилата й хвърлиха неспокойни отблясъци. И излезе. Не ме целуна.

Няколко минути постоях така, без да зная с какво да се захвана. Ю не се обаждаше… Трябваше ли да се обади? И защо не се обади след катастрофалната статия, която я превъзнасяше до небесата?

Но тя не се обаждаше.

Внезапно се почувствувах някак си чужд в този дом, който бе моя дом. И разбрах, че съм още в стара София, в квартирата на Балкански, откъдето Верка Михайлова току-що е излязла, понесена от крилете на младежко щастие, и долавях, че в онова, което съм разказал на Сашка, е останало нещо недоизречено. Седнах пред машинката, сложих бял лист, загледах се в него… Трикът помогна: пред очите ми изплува Яворов: той се сбогуваше с Балкански и влизаше в тъмния вход на „Славянска беседа“…