Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
ventcis (2018)
Корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Хаим Оливер

Заглавие: Оперната война

Издание: Първо (не е указано)

Издател: ДИ „Музика“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: Роман

Националност: Българска

Печатница: ДП „Г. Димитров“

Излязла от печат: 30. VII. 1982 г.

Редактор: Михаил Неделчев

Редактор на издателството: Кристина Япова

Художествен редактор: Григорий Зинченко

Технически редактор: Лорет Прижибиловска

Рецензент: Михаил Хаджимишев; Розалия Бикс; Атанас Ценев

Художник: Ганка Янчева

Коректор: София Овчарова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/832

История

  1. — Добавяне

Сашка, Ю, господин Шапкарев и мама

Станах рано, Ю още спеше, и изтичах при господин Шапкарев. Библиотеката беше вече отворена, а той като че ме очакваше.

— Как е Сашка? — започнах без предисловия.

— По-добре. Снощи спа непробудно. Днес Мирослав възнамерява да я заведе на Витоша, за два-три дни, до второто прослушване. Нужно й е да си проветри малко главата.

Мирослав, Витоша! Внукът на господин Шапкарев не си губеше времето.

— Мога ли да я посетя?

Той поклати мумиевидното си лице: не. И това безгласно „не“ бе по-категорично от крясък.

— Поне до края на конкурса — добави той милосърдно.

— Какви са сведенията от журито?

— Бурята се размина, но колко усилия ни струва това! Ето защо, драги, внимавайте какво пишете! Предстои втори кръг… — Той се поусмихна с тънките си устни, свали пенснето си и меланхолично продължи: — Ох, много пих вчера, много. Доктор Бонева щеше да ме убие… Но, вие, Вълков, вие си опичайте акъла. Не се опиянчвайте, млад сте.

Аз не пия кой знае колко. Да се наливам започнах от онази нощ край вилата на Павловски. С Ю… С Ю навярно бих взимал хашиш, отрова…

— Господин Шапкарев — казах, — моля, не съобщавайте на Сашка за моето посещение при вас. Довиждане.

На излизане край сцената налетях на Виолин. А може би той ме дебнеше… Синият комбинезон му стоеше като фрак — на този красавец би му приличал и чувал. Той ме тупна енергично по рамото и взе нещо да изчуква с устни. Като усети, че не го разбирам, той измъкна от страничното си джобче посмачкана изрезка от вестник и я разгърна: беше статията ми за първия кръг. Размаха я ентусиазирано пред очите ми, очевидно „викайки“ с всички сили:

— Бр-в-! Бр-в-!

Мили ми Виолине, а знаеш ли ти, че Сашка е накъсала тази статия и след това е изпаднала в нервна депресия? Той продължи:

— Т-с- д-б-р пр--т-л! С-шк- — щ-стл-в- ж-н-!

Бил съм добър приятел! Сашка била щастлива жена! Де да беше тъй… И каза още:

— З- вт-р-- кр-г н- -п-нк-т- т-в-!

За втория кръг на японката „това“. „Това“ беше един голям кукиш, който ми показа с десницата си.

— Непременно, Виолине, непременно! — И си спомних съветите, които господин Шапкарев ми бе дал само преди минутка: „Внимавайте какво пишете!…“

Отсреща се задаваше доктор Бонева, дебела и пъргава. Побързах да се махна, този път през страничния изход.

Гласът на Сашка чух в коридора пред редакционния си кабинет. Пееше Чо Чо Сан, прощалната ария. Не, наистина, полудявам ли? Нахлух във Вътрешния отдел. Сашка, разбира се, я нямаше, тя беше на Витоша, с Мирослав, който беше млад физик и който се грижеше за нея, а всички колеги слушаха разсеяно японския подарък, който предаваше записи от първия кръг. Богове, докога ще ме преследва този глас, докога ще виси над главата ми това предупреждение?

Ти ще узнаеш, че за теб,

за теб, мой бог, ще умра…

Решително развъртях копчето на радиомагнетофона:

— Защо го спираш, бе? — попита учудено Вътрешна информация. — Много хубаво си пее дамата.

А аз извиках куриера:

— Слушай, Пешо! Взимаш този апарат и го връщаш в хотел „Плиска“, ето на този господин японец. Ясно? И веднага! И му тегли една майна и му речи, че българските журналисти не се купуват.

Думите ми прозвучаха свръхглупаво и Вътрешна информация си умря от смях. Като видя обаче, че Пешо наистина отнася апарата, тъжно произнесе:

— Защо, боже мой, тъкмо в нашата редакция са се навъдили толкова идиоти?

Помъчих се да поработя. Прегледах пощата: писма за конкурса почти нямаше — читателите чакаха Втория кръг, за да се развихрят отново и ме наругаят или похвалят, в зависимост от своите симпатии и антипатии, в зависимост от онова, което щях пак да напиша. Господин Шапкарев беше абсолютно прав: длъжен бях да претеглям всяка своя дума. И все пак, дявол да го вземе, въпреки всички японци и кубинци, аз не можех, нямах право, нямах сили да не пиша за Сашка. Всяко премълчаване от моя страна би било второ и още по-срамно предателство!

Такива мисли се въртяха в главата ми, когато на прага се показа след трето плахо почукване майката на Сашка.

Бях я виждал два пъти: веднъж, когато ходихме със Сашка на село да гледаме кукерски игри, и втори път, когато старата дойде за абсолвентския концерт на дъщеря си. Бе от ония толкова характерни за софийския шоплък преждевременно състарени от кърски труд жени: някога много красива, сега слаба, суха, вече набръчкана, с креслив, висок, на младини навярно хубав глас. Така ли ще изглежда и Сашка след трийсетина години? Старата носеше басмяна рокля на цветчета и отворени обувки с нисък ток, и държеше грижливо покрита кошничка.

Примрях. Станах и веднага я поканих да излезем. Тя ме последва. Намерих едно тихо ъгълче и едва тогава се здрависах с нея.

— Какво се е случило, другарко Славина? — попитах. — Не сте ли в болницата?

Тя хвана ръката ми — дланта й беше грапава, лицето — загрижено.

— Стефане, синко, къде е Сашка? Отзарана ходих у нея, квартирата й е заключена, под вратата имаше напъхани разни писма и вестници, значи отдавна никой не е отварял. Приятелката й също я няма, оная, малката, дето й викат само Ю.

Няма я, разбира се. Тя е при мен вкъщи и спи в леглото, в което до скоро е спала и Сашка…

— Другарко Славина — казах, — не се безпокойте, Сашка е добре, но нали знаете, тя участвува в голямо международно състезание…

— Зная, зная, слушах я по радиото. — По лицето на майката премина светлина, която я подмлади. — Гласовито си е детето ми. Още като момиченце пригласяше на горските пилета, а когато поотрасна, тя, заедно с баща й, бог да го прости, се яви на надпяването в Копривщица. И победи всичките! — И пак самоуверено добави: — Гласовита си ми е тя и тук пак ще надпее всичките си съпернички, и даже японката, дето толкова я хвалят.

— Кой я хвали? — попитах изненадан.

— Че как — кой? Телевизията. Оная вечер излезе един мустакат и говори, и рече, че японката била, как го рече, най-сериозната кандидатка за първото място.

Колко ли касетофони са донесли със себе си японците?

— Не се бойте! — казах. — Кой каквото ще да твърди, но нашата Сашка ще надпее отново всички. В това съм сигурен. А сега тя е поуморена и е заминала на Витоша да си поотдъхне.

— А, тъй било, на Витоша отишла! Аз пък се уплаших… Нощеска изведнъж чувам викове: „Майко, майко!“ Гледам: Сашка, бледа, по нощница, лети във въздуха и протяга ръце към мене… Събуждам се цялата в пот, сърцето ми бие, ще се пръсне. Рекох си — ще ида да я навестя, Сашка има нужда от мене, иначе няма да ме буди посред нощ… — Тя срамежливо се поусмихна: — А я ми кажи ти, Стефане, защо си я оставил самичка да ходи на Витоша? Нали знаеш какви се въдят по балканите?

— Много съм зает, другарко Славина. Но вие не се тревожете, там Сашка не е сама, има добри приятели, които се грижат за нея…

Мирославчо, физичето с москвича!

— Ще я предават ли в събота Сашка по телевизията? — попита тя.

— Ще я предават.

— В болницата си имаме телевизия, хем цветна, ще я гледам. А сега да си вървя, че докторът ме предупреди — не се ли върна до обед, хич да се не мяркам повече пред очите му… — Тя ми тикна кошничката в ръцете: — Вземи я! Вчера ми я донесоха от село, но в болницата не ми разрешават да ям такива работи: луканчица, орехи, праскови…

Взех кошницата — тя изгаряше ръката ми, но я взех.

— Благодаря, другарко Славина.

— Стига с това „другарко Славина!“ Каква другарка съм ти аз? Майка съм ти, майка! — И си тръгна. На долната площадка на стълбището се обърна и шеговито ми се закани с пръст: — И да ми пазиш момичето! Едничко ми е то!

Без да се връщам в кабинета, изтичах на улицата и скочих в първия трамвай. Вкъщи най-напред слязох в мазето, където оставих кошничката и едва тогава се качих в хола. Ю, по пижама, моята пижама, се беше настанила пред магнетофона и слушаше записите на Дед: изпълняваше препоръката ми от последната глава на ръкописа. Тя направи приветствена муцунка и спря ролката:

— Адски бас! — рече тя. — Такива гласове днес няма… Може би само Германов и Борис Христов… Но дядо ти е някак си по-суров, по-първичен и в това е неговата сила.

Забележката беше проницателна и тя ме поучуди: Ю не обичаше оценки от този род, струваха й се превзети.

— Какво смяташ да правиш днес? — попитах.

— Да слушам по-нататък твоя дядо.

— Отлично. Аз пък се качвам горе, ще попиша.

— Много поздрави на Дружбата.

— Ще й ги предадеш лично. Нали си с мен.

— Хайде, бягай! — каза тя, трепна весело с клепачи и отново пусна магнетофона. И едва когато тръгнах към стаичката си, тя се провикна силно, за да заглуши мощното боботене на Дед:

— Как е Сашка?

Дяволско момиче! То четеше мислите ми!

— По-добре била. Качила се е на Витоша.

— Това е чудесно! Вместо да се трови с приспивателни, да поскита под боровете. Кога се явява на второ прослушване?

— В събота.

— А кога е първото прослушване на Дружбата?

— Сега.

— Желая успех!

На кого, Ю, на кого?