Хаим Оливер
Оперната война (55)

Трийсета картина с една сиромахкиня и един ултиматум

Човешкото щастие никога не е пълно. Тази банална истина разбраха Дванайсетте разбойника, когато, няколко дни след победната Премиера и двойната сватба, те отново седяха, както толкова пъти досега, в приемната на Гюлеви и наблюдаваха, за кой ли път, прозаичната операция на Казака. Той вадеше пари от бакъреното санче, броеше ги и ги разпределяше на купчини:

— За наема… За хористите… За електриджиите и чистачките… За данъка… Това е! Повече няма.

— А сметката от четристотин марки за Берлинското издателство? — попита Маестро, захвърлил вече непоносимия нагръдник. — Не ги ли платим, няма ноти, няма „Аида“, няма „Демон“…

Мълчание. Едно от ония познати, тягостни мълчания, които неизменно съпътствуваха финансовите равносметки на Дружбата и красноречиво говореха за нови безизходици.

Стьопа обърна санчето — изсипа се цигарена пепел. Той меланхолично въздъхна:

— Ех, сиромахкиня е нашата опера, сиромахкиня, въпреки премиерата, въпреки хубавите приказки във вестниците.

При тия думи Маестро унесено се усмихна, сякаш си спомняше нещо твърде приятно, и Цвета реши, че си мисли за дивната нощ, и се усмихна също: нощта наистина беше дивна, и дай боже всички нощи, които идат, да бъдат все такива, дай боже!, а Дружбата все някак ще я оправим, ще накарам татко да се бръкне по-дълбоко под своя червен пояс.

— А как будем жит по-нататък? — попита Балкански, не на шега разтревожен. — Ние с Верка трябва да си купим покъщнина. Нямаме нищо, само няколко лъжици и вилици, и три чаши.

— Нали си имате легло! — озъби се безсрамно Стьопа: днес отново беше в червената риза с бухналите ръкави.

— Молчи! — сряза го Балкански.

— И изобщо никой не ви е карал да се жените — продължи философски Стьопа и не довърши, смазан от погледа на Елена. Богове, колко се е разкрасила напоследък, помисли той… Но ако продължава все така да се тъпче, няма да може да играе Маргарита…

Нещо блесна в мозъка му, нещо ослепително като светкавица, но той не успя да се вгледа в него, защото Балкански му се заканваше:

— Молчи, сатана! Защото настъпва време да играеш „Демон“, а откуда костюми?

— Да, Учителю, настъпва зима, а куда е моят кожух?

Никой не можеше да знае къде е кожухът на Стьопа, отдавна продаден в битпазар; никой не знаеше къде са часовниците, пръстените, обеците, и даже калпаците и ботушите на Дружбата… Знаеха само, че получените за тях левчета са отдавна изядени и изпити, изядени и изпити от онези макаронаджии-хористи, от оркестрантите и електриджиите, от издателите на ноти и от собствениците на пиана…

Обади се разсъдливо Казака:

— Вече нямаме нищо за залагане… освен… — той погали папийонката си, — но нея нямам намерение да оставям в битпазар… Пък и колко ли ще дадат за нея!

— Приходът от билетите? — попита Стьопа.

— Едва ще стигне за посрещането на най-текущите разходи. Остава…

— Да затворим дюкяна, да — наежи се Балкански. След дивните нощи той се чувствуваше като юноша след първата целувка — обновен, силен, готов за много такива подвизи, и нека върви по дяволите доктор Бръзицов, който му предписва умереност в пиенето и въздържане с жените. Верка не е обикновена жена, тя е ангел… А за „Демон“ наистина не вървят хусарските униформи. Защо не се обажда Театралното общество в Москва? Там има толкова много приятели. Нима са го забравили вече?

— Дюкяна няма да затваряме — отвърна Казака, — стига да стане наш, собствен, такъв, какъвто си има Драмата.

— Ест такой театър! — припомни Балкански носталгично. — Зад Градската градина, до Военното министерство… Нали, Стьопушка? Ти го знаеш добре… После се изкиска ехидно и това беше израз на преливащата в него младежка енергия.

— Ест! — отвърна Стьопа. — Ама не го дават. Не го дава оня наш приятел с брадичката и бастуна, дето се смята господар на българската култура… освен ако… — Той се вгледа изпитателно в Маестро и добави: — Освен ако не представим своя, българска опера.

— Славейков е прав… — произнесе несмело Маестро. — Прав е. Аз също мисля, че в този великолепен храм на Мелпомена трябва да се говори и пее преди всичко на български език.

Очевидно обзети от една и съща мисъл, всички втренчиха очи в него, очаквайки продължението на неговите думи. Въпреки клетвата на Стьопа да мълчи, новината, удивителната, оглушителната новина за големия опус, над който работеше Свирчо, бе проникнала и сред Дванайсетте разбойника, и сега те, обвързани от обещанието да не се раздрънкат, не питаха, надявайки се да я чуят най-после направо от неговата уста. Свирчо пък смутено бършеше очилата с тънките златни рамки, гледаше за кураж към Цвета, а тя, която знаеше всичко, поощрително му се усмихна, и тогава той се реши да говори.

— Аз… как да ви кажа… — започна той, пукайки с пръсти, — … аз нахвърлих нещо… нещо като опера… — И, страхувайки се да не му се присмеят, изрече на един дъх: — Една бедна женица отива при богаташа да изпроси корица хлебец за премръзналите си и гладни дечица…

— Като нас! — подсмръкна мелодраматично Стьопа и хвърли многозначителен поглед към другите: казах ли ви? — Карай, Свирчо!

Свирчо се понаведе над масата и започна тихичко да декламира:

Йоще зима не минува!

Силен вятър вее с бяс,

малки сечко зло върлува;

камък пука се от мраз…

— Вазов! — възкликна Вера. — „Сиромахкиня“.

Маестро мълчаливо кимна.

— Гледай го ти! А мълчи, разбойникът! — с пренадуто учудване викна Балкански: отдавна Стьопа му бе подшушнал за новата опера и дори му бе изпял оня валс… — Да чуем, синок, да чуем!

Стьопа вдигна Маестро от стола и го настани върху табуретката пред пианото:

— Давай, Свирчо, давай! И им вземи акъла! Така се казваше на български, нали, Елено?

Елена кимна. Маестро пък побърза да извади от вътрешния си джоб нотни листове, постави ги на пултчето и, разбира се, когато засвири, стеснителността му се изпари. Пред пианото седеше не оня Свирчо, който слушаше под облаците хлопатарите на стадата, а Маестро, ученикът на Маскани, владетелят на песента. След това затананика арията.

До него веднага застана Балкански, взря се в нотите и също запя. Към тях се присъединиха Стьопа, сетне Елена, Верка, капитан Николаев — всички, които умееха да четат ноти от прима виста.

И тогава този дом, който бе слушал толкова много откъси от всякакви опери — на френски и на руски, на немски и на италиански, на чешки, на полски и на английски — този дом се огласи от първите тонове на Първата българска опера. Наистина те бяха скромни, някъде наивни, дори сиромашки, но звучаха трогателно покоряващо, защото бяха искрени и защото извираха от дълбините на едно добро и влюбено сърце.

И нека, Сашка, докато пеят, се вгледаме по-отблизо в образите на тия хора тук — донкихотовци и бардове, дошли в двайсетия век, за да запалят в този затънтен кът на Европа ново огнище на песента:

вдъхновеното нежно лице на Маестро с острата руса брадичка и очилата с тънките златни рамки над внимателните очи;

изящния овал на Казака с неговия уравновесен израз на познавач на хорските радости и беди;

масивната глава на Балкански с пълните, апоплектични бузи, сивеещата коса и юношеския ентусиазъм в погледа;

острия ястребов профил на Стьопа, върху който играят отражения на всички човешки противоречия;

ослепителната Елена, по-женствена от когато и да било, с онази джокондовска енигматичност в лазурния поглед, който тъй обърква и пленява мъжете;

благородното лице на Верка с белия кичур над челото;

бялата лъвска грива на Гюлев и огромното му чело на математик;

капитан Николаев, грамаден, с вид на победил гладиатор, лекичко дирижиращ новата опера;

мишата физиономия на Батов с изпъкналите горни зъби, местещ очи от човек на човек, за да запомни завинаги този исторически момент;

и Цвета, щастлива, о, колко щастлива, защото Свирчо й е обещал, че тя ще бъде „Сиромахкинята“…

И всички други — Петър Райчев, Теодора Гюлева, Шопето, Дребосъчето, Мечо — всички, озарени от трепетната радост на свидетели, присъствуващи на великото тайнство на Раждането на Творба.

Но аз бях нещастен. И сам. Сашка бе далече. Ю ме остави потиснат, сякаш не бях успял да доведа докрай едно дело, което бях длъжен да довърша в името на дявол знае какво… А всъщност, разбира се, това бяха горчивите реакции на моето накърнено мъжко самолюбие. С една дума — дивотия!…

Маестро обърна последния лист — повече нямаше. Той млъкна по средата на музикалната фраза, след него млъкнаха и другите.

— Дотук — прошепна той.

— Как така — дотук! — сопна се Стьопа. — Това не е цяла опера.

— Не е — виновно отвърна Маестро, изпаднал отново в меките пипала на стеснителността. — Но нали знаете… нямам време… училището, репетициите, а сега и… — Той срамежливо се усмихна на Цвета.

— Да, да, семейният живот и прочие сладки задължения! — безцеремонно го прекъсна Стьопа. — Но има и по-важни неща от семейния живот. Колко ти трябва да я завършиш?

— Хм… осем месеца… девет… може би и повече…

— Какво? — изкрещя Стьопа, ужасен. — Девет месеца? За девет месеца, Свирчо, се прави цял човек! — И млъкна, стреснат от собствените си слова. Докато мълчеше, а това трая секунди, той направи светкавична сметка: от онази вълшебна юлска нощ, когато в същата тази стая бяха съчинили проекта за състава на Дружбата и бяха пели „Дванайсетте разбойника“, а след това той бе потънал в нажежените обятия на Елена, бяха минали пет месеца… Пет от деветте!… Нима Елена?… Той я стрелна с поглед: но, да, но, да, разбира се, какъв слепец, какъв идиот съм аз! Задъхан от вълнение, замаян, той отново се обърна към Маестро и завърши с готовия вече възглас: — Росини е написал „Севилският бръснар“ за три седмици!

Ужасно виновен, че не е Росини, Маестро скръбно наведе глава. Стьопа усети, че е попрекалил, и вече напълно сигурен в своите пресмятания, понесен от непознато досега чувство на радост, освобождение и могъщество, заговори с молитвена патетика:

— Мили ми Свирчо, за девет месеца от нас няма да остане и помен. Ще изчезнем яко дим, като Мефисто пред Фауст. А ние трябва да живеем! Трябва! Напук на глупците, за чест и слава на Дружбата! Нали?… — Той се обърна към Елена и повтори: — Нали?… Сега всичко зависи от тебе! Всичко! — Тя разбра и се поусмихна. А той, почувствувал, че изпада в евтин мелодраматичен тон, който не понасяше нито в живота, нито на сцената, продължи със свойствените си пародийни нотки: — Ето защо, Свирчо, признавайки ти смекчаващите вината обстоятелства, като училището и семейния живот, ние, Дванайсетте разбойника от Българската оперна дружба, ти даваме десет… не, осем седмици и нито ден повече! И не я ли довършиш твоята „Сиромахкиня“ за тия осем седмици, ще ти конфискуваме пианото, а накрая ще ти грабна и булката! Все едно, тя беше моя годеница! Разбрано? Ние пък, нали, Атамане, ние, тия осем седмици ще ги изгладуваме, ако трябва в карагьоз-пардеси ще се премятаме през глава, с циганите гюбеци ще хвърляме, с Кева ще окаме, но ще изтраем! Ще изтраем! Само ти, Свирчо, пиши! Пиши, мили Свирчо!

И Елена разбра, че казва и „мила Елено!“.

И понеже той нямаше сили да се владее повече, рипна към Елена прегърна я и нададе такъв дивашки крясък, че стресна спящите тежък сън съседи.