Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
ventcis (2018)
Корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Хаим Оливер

Заглавие: Оперната война

Издание: Първо (не е указано)

Издател: ДИ „Музика“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: Роман

Националност: Българска

Печатница: ДП „Г. Димитров“

Излязла от печат: 30. VII. 1982 г.

Редактор: Михаил Неделчев

Редактор на издателството: Кристина Япова

Художествен редактор: Григорий Зинченко

Технически редактор: Лорет Прижибиловска

Рецензент: Михаил Хаджимишев; Розалия Бикс; Атанас Ценев

Художник: Ганка Янчева

Коректор: София Овчарова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/832

История

  1. — Добавяне

Двайсет и пета картина със серенади и целувки

Стьопа Вълков стои зад тесния прозорец на Черната джамия и подсмърча, загледан меланхолично в студените зимни звезди над София. Другите в килията му подвикват да спусне черджето, хей, дявол да те вземе, ще замръзнем, но той не го пуска, защото иска да гледа звездите и си мисли за Дванайсетте разбойника, за премиерата, за Елена, за Тула… Ех, да имаше сега оня чувал, дето разраняваше гърба му!…

Зад него, под мрачния тежък свод, осветен от едва мъждукащото кандилце, направо на каменния под седят другарите и наблюдават надбягванията на впрегнатите в кибритени кутийки хлебарки, които един от юридическия устройва за разтуха на арестантите. Никой тук не знае какво ще става с тях. От три дълги дни и нощи те са изолирани от света и, въпреки яростните им протести, крясъци и дори заплахи за гладна стачка, още не са им разрешили да се срещнат нито със своите близки, нито с адвокати, нито дори със следователя…

Внезапно Стьопа трепва: откъм мрака зад заснежените храсти долита тих звън: сякаш леко докосване до кристална ваза. Той наостря уши: да, това е китара и първите й акорди са в нежен ре минор… После от безкрайна далечина като полъх идва един глас:

Моята песен тихо литва

в нощната тъма…

Та това е Костя! Единствен той в целия свят може да изпълни така вълшебно тази Шубертова серенада! Стьопа впива глава в решетката, шари с поглед в тъмнината. А там гласът все повече се извисява и към него се присъединява мъжки хор… Боже мой! Италианците! Нашите! Нашите!

Серенадата обгръща зловещата тюрма и я понася към звездите на сребърни криле…

Студентите оставят хлебарките и се струпват пред прозорчето, търсейки източника на магическите звуци. Но нищо не се вижда, освен сухият снежец над храстите и непрогледният мрак зад тях. И нищо друго не се чува, освен тази китара и тия гласове, които замайват главата и изтръгват сърцата от гърдите:

Тя те моли кат молитва —

и молба е тя:

о ела, ела…

Безшумни стъпки се примесват към тия думи; тънка като привидение фигура прекосява празното пространство между храстите и дебелия зид; изящни, бели пръсти се устремяват молитвено към решетката и един бистър като звън на спинет сопран зовящо прошепва:

— Стьопа!… Стьопа!…

В отговор откъм решетката две дълги, силни ръце се протягат надолу към белите пръсти и почти ги докосват.

— Елена?… Елена, ти ли си?

Ония отзад, тръпнещи от напрежение, се натискат да зърнат неземното привидение, но той ги изблъсква с гръб.

— Аз съм, аз… — отвръща едва чуто сопранът. — Чуй ме добре, Стьопа! Нямаме никакво време! Поискай милост от княза!

Двете ръце отгоре трепват като ужилени и дори се отдръпват:

— От княза? А, не! По-добре да ме обесят!

— Но, Стьопа, това е чист етикет! Само две думи! Две думи и ще те пуснат. Татко е вече уредил всичко… Иначе пропада премиерата. Сега липсваш само ти. Италианците се върнаха… Когато узнаха, че си арестуван, веднага се върнаха… И даже си намалиха надницата… Те са тук, не ги ли чуваш?

Как да не ги чува? Те пеят така превъзходно:

Славей влюбен там запява,

чуй му песента…

Но той отвръща:

— Все едно ми е всичко! И премиерата, и италианците, и надниците, всичко! — Той подсмърча и мелодраматично въздиша: — Защо да излизам оттук? Тук ми е добре… Навън ти вече не ме обичаш…

Серенадата продължава да се лее в мразовитата зимна нощ, нежна и упоителна:

Той кат мене изнемогва

в мъка и любов,

в мъка и любов…

Елена стои един миг в нерешителност, сетне дава знак с белите пръсти и иззад храстите се показва грамадният Мечо. Той притичва към нея и като перце я повдига на раменете си. И тогава лицето й, обгърнато от черния шал, облъхнато от сиянието на звездите, запълва рамката на прозорчето — едно прекрасно лице на мадона. Ония отзад впиват очи в това приказно безумие. Тя дъха на свежа зима. Тя казва:

— Глупчо си ти, това си ти! — Сетне пуска пръчките, прокарва ръце помежду им, хваща лицето му, дърпа го към себе си и го целува, и задъхано шепти: — Обичам те! Обичам те! Само тебе обичам!

Дланите й са хладни, но устните й са горещи и той би искал да изтръгне тази омразна решетка, да вдигне жената при себе си и я притисне до сърцето си, защото това е Елена, неговата Елена…

Издрънчават ключове, заскърцва ръждясала врата. Стьопа се отдръпва от топлите устни и бързо заговорва:

— Елена! Идете при Майстора! Той ще измисли нещо. Или при Благоев. Но, за бога, не при княза…

Иззад ъгъла на тюрмата изскача надзирател.

— Ей! — провиква се той с дрезгава сънливост, която грозно пречупва крехкия полет на серенадата. — Какво правите тук, бе? Марш! Марш, дордето не съм ви натикал всички в дранголника!

Елена скача на земята и заедно с Мечо се втурва към храстите. Песента нестройно секва, в пустия мрак пробягват сенки.

Настъпи мрак. Чуха се ръкопляскания…

Вдигнах очи от Черната джамия, огледах се наоколо: бях на третия ред край ложата. Отпред, осветен от прожектора и приветствуван от публиката, се появи диригентът. Столът до мен беше празен…