Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
ventcis (2018)
Корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Хаим Оливер

Заглавие: Оперната война

Издание: Първо (не е указано)

Издател: ДИ „Музика“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: Роман

Националност: Българска

Печатница: ДП „Г. Димитров“

Излязла от печат: 30. VII. 1982 г.

Редактор: Михаил Неделчев

Редактор на издателството: Кристина Япова

Художествен редактор: Григорий Зинченко

Технически редактор: Лорет Прижибиловска

Рецензент: Михаил Хаджимишев; Розалия Бикс; Атанас Ценев

Художник: Ганка Янчева

Коректор: София Овчарова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/832

История

  1. — Добавяне

Ю, Сашка и една гора със светулки

Вилата на доцент Павловски се гушеше сред боровете в края на гората заедно с още няколко реда подобни кокетни сгради, които изникнаха тук преди няколко години, когато народният съвет отпусна това дивно място за хората на изкуството.

Идвах тук за първи път и дълго щях да се лутам из гората, ако до мен не бяха стигнали звуците на лудешко кон-фу. Винаги съм се питал, защо джазовите запалянковци пускат винаги магнетофона до крайния оглушителен предел. Звъннах, никой не отвори — никой не чу звънеца. Бутнах вратата, спрях се, впечатлен от картината.

Целият партерен етаж представляваше един-единствен обширен салон, в който се подрусваха и блъскаха задници една сюрия хора. По стените висяха репродукции на академизирани вече авангардисти — Дали, Ернст, Кандински, и техните възбуждащи форми и багри придаваха на помещението някаква фантастична призрачност. Имаше и оригинали — едно табло на млад пловдивски живописец и една графика на нашумяла софийска художничка, и двата неподходящи за изложбените зали. В дъното на салона, върху огледално лъскавия роял стоеше гипсово бюстче на Бах.

Покрай стените, направо на пода, бяха разхвърляни възглавнички. Столове нямаше. Имаше бюфет с много бутилки и чаши и първокласен стереомагнетофон с четири колонки, които заглушаваха всякакви разговори и звънци. И всичко тънеше в синкав, тайнствен полумрак, който струеше от скритите в стените аплици.

Но върху рояла беше Бах, величествен, и както ми се стори, малко ироничен…

Хората си блъскаха задниците и не ми обръщаха никакво внимание. Виждах познати лица: служители на Концертна дирекция, тонрежисьори от Балкантон, музиканти от Операта, тук беше П. Г., популярният автор на два нашумели мюзикъла; беше брадатият изпълнител на ангажирани песни — стълб на движението „Ален Мак“. С изненада съзрях попрегърбената фигура на кинорежисьора Желязков, вече седемдесетгодишен, отдавна престанал да прави филми, но председател и член на десетина художествени съвета, редакционни колегии и управителни тела. Очевидно пийнал, той разказваше, като пръв се заливаше в смях, вицове на група момичета, които ахкаха и охкаха след всяка негова дума: той можеше да ги въведе в примамливия свят на киното…

Останалите гости бяха абсолвентите от класа на Ю и техни по-млади колеги от Консерваторията.

Ю я нямаше.

От мекия полумрак изскочи Павловски.

— А, другарю Вълков! — развика се той, за да надвие четирите ревящи колонки. — Как се радвам да ви видя тук! Заповядайте! — Поведе ме към бюфета. — Какво ще пиете? Скоч? — Той ми наля и пак завика: — Чух, че сте имали неприятности заради статията ви.

— Обикновено журналистическо всекидневие — отвърнах. — Добре поне, че мина без бастуни по главата.

— Ах! — изохка той с характерните си женски извивки в гласа, заради които някои го вземаха за хомосексуалист. — Нима има и това?

— Случва се — казах разсеяно, търсейки с очи. Той отгатна мисълта ми:

— Ю ще позакъснее. Позвъни, че помага на Александра Славина да настани майка й в Окръжната болница.

Александра Славина бе Сашка, а Ю й помагаше!… Какво още щяха да ми сервират?

— Руска салата? — предложи Павловски. — Божествена е. Елате да ви запозная с нашите млади надежди. Те ще имат нужда от вас, е, както се казва „от вашето могъщо перо“. — И пак се засмя с къдравия си женски смях, който отблъскваше обикновените мъже.

Представи ме на надеждите си. Те веднага ме заразпитваха за подробните ми впечатления от концерта, аз заговорих, тоест закрещях, около мен се образува кръг, по-голям дори от онзи на режисьора Желязков. Наложи се да обяснявам своите възгледи, да защищавам всички музикални жанрове, защото, проповядвах аз дълбокомислено, няма лоши жанрове, има лоши музиканти, и да вървят по дяволите ограничените естети и тесногръди сектанти… И смучех скоч със сода… После към групата се присъедини брадатият шампион на „Ален Мак“, който, за да докаже, че най-добрата естрадна песен е политическата, ни изпя един от своите химни в защита на Чили. Дойде и режисьорът, който не правеше вече филми, и оповести намерението си да постави филмов мюзикъл с участието на всички присъствуващи тук певци и артисти, само, моля, дайте ми хубав сценарий. После някой ме запита дали ще отговарям на ругатните в печата, после… после… Аз отвръщах като автомат, наливах се с уиски, хапвах от „божествената“ руска салата й чаках Ю, която бе останала да помага на Александра Славина…

Най-после, след един век, всички се обърнаха към вратата и млъкнаха.

Знаех, че е тя. Не мръднах.

Някой спря магнетофона. Тишината запищя. И сред този писък закънтя един весел, предизвикателен, горещ гръден алт:

— Оле! — И изтракаха кастанети. — Оле!

Погледнах и аз. На прага стоеше Кармен — мургава, с огромни, черни, огнени очи, сластни устни, подлудяващо деколте, с мантила, пъстро ветрило и червената роза над ухото. Една умопомрачителна Кармен. Една мъничка Кармен. Но кой твърди, че Кармен трябва да бъде снажна?

Тя мина покрай мен с танцова стъпка, едва ме погледна, но трепна с клепачи и от това по жилите ми потече жар. После тя се опря на раменете на режисьора и композитора, повдигна се леко и скочи върху масата. Павловски побърза да разчисти бутилките, а тя изтропа с токчетата, удари кастанетите и запя:

Любовта е немирна птица,

напразно нея гониш ти…

Хабанерата…

Павловски седна пред рояла и веднага влезе в ритъма и тоналността на Ю.

Тя се носи и пей самичка,

там дето иска, тя лети,

любов, любов…

Гледах и не вярвах на очите си. Осени ме мисълта, че Ю прави това за мен, само за мен. Че тя е в течение на всичко, което ме сполетя в редакцията, и че тази хабанера е едно малко утешение, което ми предлагаше открито пред целия свят.

Не любиш ме ти, но аз те любя…

пееше тя, пееше с един чужд на класическото изпълнение ритъм, с намеци на синкопи и задръжки, сякаш хабанерата не бе испански, а негърски танц от диксиленд, и това потапяше песента в едно екзотично очарование, което заедно с уискито в кръвта ми, заедно с трептящата нега в плътта на Ю и сатенените й, закръглени бедра, които се мяркаха при бурните й пируети върху масата, ме държеше в състояние на най-глупашки транс:

… И щом те любя, щом те любя,

пази се ти…

И едва тогава до мен стигна простата истина, че тази Карменсита със своята песен за дон Хосе всъщност ме „сваля“. Схващаха ли това другите? Беше ми напълно безразлично… О, не, не ми беше безразлично! Бях ужасно горд, че мога да бъда избраник на тази прекрасна Кармен, бях горд, че хвърля в очите на всички само за мен:

Но аз те любя, и щом те любя,

о, тогава внимавай,

пази се ти…

Последния куплет Ю изпя сред ритмичните и френетични ръкопляскания на целия салон, после, когато свърши, тя, както се полага по либрето, свали от косата си червената роза и я хвърли. Към мен. Веднага след това десетина ръце я грабнаха и я свалиха на пода. Пред мен. Сякаш ми я поднасяха. А тя ме прегърна през кръста и затанцува хабанера под звуците на рояла. Това бе сигнал за старт, всички се втурнаха в танца, включително седемдесетгодишният режисьор, включително брадатият певец, та даже и композиторът П. Г. Някой намали осветлението, усещах до себе си горещото, потно тяло на Карменсита, пухкавите й устни зад ухото си, палещото й дихание, усещах алкохолът да пълзи в жилите ми…

Какво стана по-нататък, не си спомням много добре. Хабанерата беше последвана от мек, люлеещ блус, осветлението почти изчезна, двойките се носеха около мен като безтегловни, някои се целуваха, някои изчезваха, Кармен не се отделяше от мен, чувах туптенето на сърцето й, главата ми се виеше. После, все тъй притиснати един в друг, излязохме навън, в гората, боровете ухаеха, топлият вятър носеше ароматите на планината, меката трева потъваше под краката ми, откъм вилата долиташе приглушеният дрезгав вопъл на Армстронг, върхарите шумоляха под звездите, светулки примигваха сред храстите, Ю прошепна „Ела!“, привлече ме към земята, земята дъхаше на живот…

Оттатък Армстронг млъкна, върхарите онемяха, светулките угаснаха, светът изчезна, останаха само блестящите, уплашени и умоляващи очи на Карменсита.

Не се върнахме във вилата. Пресякохме цялата гора, минахме покрай езерото и излязохме от парка през стадиона. Бе три след полунощ. Мълчахме. И какво можехме да си кажем? Любовни думи? Всичко беше изречено там, зад храстите, под светулките.

Защото аз бях първият мъж в живота й.

Минахме моста над рекичката, тя сънно ромолеше, застанахме пред високата отровнозелена кооперация. Едва тук Ю пусна ръката ми и като направи виновна муцунка, прошепна:

— Не мога да те поканя горе.

Разбира се, не. Горе спеше Сашка…

Погледнах към мансардата над шестия етаж. Някакъв продълговат прозорец светеше, някаква сянка се мярна зад него.

Ю ме целуна:

— Лека нощ, Стив!

И се загуби в стълбището.

Останах там, неподвижен, докато бързите и ситни стъпки на Карменсита утихнаха, а горе сянката изчезна. Но в тишината продължаваше да кънти:

И щом те любя,

о, тогава внимавай,

пази се ти!