Хаим Оливер
Оперната война (45)

Господин Шапкарев, Ю и Сашка

Умря господин Шапкарев.

Умря господин Шапкарев.

Научих го от некролозите, разлепени около служебния вход на Операта.

Увлечен в работа, не бях излизал от дома целия ден и ги видях чак привечер. Почти незасегнат от новината, безчувствен, както обикновено сме безчувствени в първите мигове след загубата на близък човек, пъхнах глава в будката на пропуска:

— Какво значат тия некролози, како Станке? — попитах с идиотски тон, очаквайки навярно опровержение. Но опровержение нямаше.

— Ами че отиде си господин Шапкарев, бог да го прости! — отвърна тя, учудена, че не зная още, че господин Шапкарев си е отишъл.

— Че как тъй? — зададох и другия традиционен идиотски въпрос. — Завчера го видях жив и здрав.

— Е, да, но снощи умря.

— От какво?

— Ами че ударил му часът на човека.

Осъзнавайки постепенно истината, тръгнах покрай сцената в очакване да заваря целия персонал покрусен. Но покруса нямаше — хората делово се готвеха за представлението: спускаха декори, влачеха реквизит, проверяваха прожектори, оркестрантите обличаха черните си жакети, балерините се разгряваха, певците се разпяваха… Сякаш не беше умрял Господин Шапкарев, вечният Господин Шапкарев, другият постоянен реквизит на българската опера… И никой не забелязваше пребледнялото ми лице, никой не отговаряше на моите питащи очи. Сякаш не беше умрял Господин Шапкарев…

Най-после намерих Виолин. Беше в смокинга си, готов да заеме мястото си край сцената до кабината на звукозаписа, и да „запее“ с всички солисти, които тази вечер щяха да представят „Травиата“ с онази японка. Черната лентичка на ревера му забелязах едва когато се приближих до него.

— Виолине — прошепнах, — как стана това с господин Шапкарев? Завчера беше… — Щях да кажа „добре“, но си спомних жълтото, сгърчено лице в библиотеката и процедурата по изпиването на содата… — Не беше по-зле от обикновено.

Той заговори бързо, но от устата му излязоха само безредни твърди съгласни, комбинирани с беззвучни дихания, от които не разбрах нищо — Виолин беше прекалено развълнуван.

Тогава той ме хвана за ръка и ме изведе долу, при паркинга, пред все още търпеливите и нещастни търсачи на билети. Тук беше значително по-тихо и този път разбрах всичко, което Виолин ми разказа.

Снощи господин Шапкарев присъствувал на представлението на „Дон Карлос“, в което пял съветският бас Малиновски. Както винаги седял в служебната ложа, и той, Виолин, го виждал почти през цялото време от своя ъгъл край сцената. Всичко било нормално. Чак в средата на третото действие, преди монолога на Филип, господин Шапкарев станал и излязъл от ложата. Като минал покрай Виолин, бил много прежълтял и очите му — кръвясали. И се олюлявал на краката си. Виолин го настигнал на стълбището и го запитал какво му е, а той отговорил, че му няма нищо, че отива да глътне лъжичка сода и че Малиновски си го бива, но че Сашка въпреки това е по-добра. Тогава Виолин се върнал на сцената. И не видял повече господин Шапкарев. Днес сутринта дошъл внукът на господин Шапкарев, онзи Мирослав, знаеш го, нали, и съобщил, че господин Шапкарев починал още в таксито, което го возело към дома му… Погребението? Утре преди обед. Поклонение във фоайето? Какво ти поклонение! Тъкмо в разгара на конкурса? Който иска да се поклони, да отиде в Дома на покойника на гробищата. Конкурсът си е конкурс!

Последните думи Виолин изчука особено яростно:

— К-к-рс- с- — к-к-рс!

В очите му блестяха сълзи. Сведох поглед към часовника си: беше седем без десет. Той каза нещо като „Закъснях, ей!“ и побягна към поста си край сцената, пост, който щеше да заема вечер след вечер, всяка вечер, докато има представления, и докато и той си отиде при Господин Шапкарев, поразен като него от крачещото назад осмокраче — единия в сърцето, другия — в гърлото…

Нямах сили, нямах желание да гледам спектакъла, макар че изпълнението на японката живо ме интересуваше — тя беше една от най-сериозните конкурентки на Сашка. Мина ми през ума, че е редно да отскоча до дома на починалия, но самата мисъл, че там мога да срещна Сашка и Мирослав, ме накара да се откажа и аз поех към редакцията. Там седнах и написах на един дъх, без зачерквания, една вестникарска жалейка от шейсет реда за Господина, когото малцина помнят, но който е зазидал сянката си в темелите на българското оперно изкуство.

Върнах се вкъщи много късно. Намерих бележка от Ю: „Дойдох, прочетох и си отидох. Имам изпълнение в цирка. Ще се видим утре.“

Не съжалявах, че я няма. Цялото ми същество беше обзето от една тъпа болка, в която отекваха като разстроени тимпани твърдите удари на Виолиновите устни: „К-к-рс- с- — к-к-рс!“ Седнал в служебната ложа, господин Шапкарев бе останал до последния си дъх да гледа и слуша трагедията на испанския крал, който праща сина си на смърт в ръцете на инквизицията…

Господин Шапкарев беше истински музикант. И като музикант умря.

Като Костя Балкански.

Погребаха го в алеята на артистите, недалеч от Дед. Хора имаше малко: няколко диригенти, режисьори и артисти, няколко от по-възрастните оркестранти и хористи, кака Станка… И Мирослав. И Сашка.

Виолин не дойде…

Мирослав беше единственият близък на покойника и единствен той приемаше съболезнованията край ковчега. Но до него стоеше Сашка…

Тя беше с големите си рогови очила, златната й коса беше опъната назад и прибрана в тила, носеше някаква стара, тъмносива рокля с черно шалче. Без грим, без червило и чернило, без високите токчета и с тъжните си сини, зачервени от безсъние очи, тя поразително приличаше на онова свито, селско девойче, което преди четири години бе пристигнало в столицата за приемния изпит в Консерваторията, и което бях завел в млечния бар да яде сладолед… Не гледах жълтия, помътнял вече гол череп на господин Шапкарев, нито смаленото му, сбръчкано, мъртво лице, гледах Сашка и в главата ми минаваха всякакви безредни мисли, и сред тях един голям, изгарящ като жар въпрос: „Та това е Сашка, нали, моята Сашка, която не съм виждал толкова време, Сашка, която съм обичал. Защо е тя тук с друг?“

Но тя не ме погледна. Не ме погледна дори след като я спрях зад вратата на гробищата, преди да се качи в колата на Мирослав.

— Здравей, Сашка — казах.

— Здравей — отвърна ми тя с блед глас, в който все пак прозвучаха сребърните камбанки.

— Аз… исках да ти кажа… не зная дали господин Шапкарев е успял да ти предаде, че Виолин непременно желае да говори с тебе… във връзка с Чо Чо Сан…

Едва сега тя насочи към мен лъчезарните си очи, които сълзите правеха още по-сияйни. И в тях прочетох всичко.

— Ще го потърся — прошепна тя.

— Да… И още нещо… — Напразно се стараех да придам на гласа си невинни интонации. — Ю ми заръча да ти съобщя, че можеш да се върнеш при великаните, когато пожелаеш… Тя… скоро заминава…

— Тъй ли? — По скованото й лице премина искра на интерес. — За къде?

— За Берлин.

— При хер Краузе, оня дълъг германец?

— Да.

— Значи — постигнала го е! — Тя се поусмихна не без презрение. И добави — Е, пожелай й добър път и успехи. Да стигне и до „Олимпия“.

— Ще й предам… ако я видя… Тя също ти желае успех в третия кръг.

Тя пак се поусмихна и понечи да влезе в колата, но нещо се сети и бързо попита:

— А ти?… Искам да кажа — как си, как върви „Оперната война“? — На устните й премина тръпка.

— Крета… — Щях да добавя: „Искаш ли да почетеш?“, но замълчах. Тя продължи:

— А дискусията? За естрадата и операта?

— Чакам да свърши конкурсът, па тогава… Знаеш, глупост се получи.

— А, не, защо? Всичко стана както трябва. Следва даже да ти благодаря за онова телевизионно предаване, макар че господин Шапкарев беше много недоволен…

Край нас се заниза нова погребална процесия. Изчаках да отмине и едва тогава отговорих:

— Сашка, онова, което заявих по телевизията, е истина. Аз дълбоко съм убеден, че ти си най-добрата и че ще вземеш златния пръстен. Така смята… смяташе и господин Шапкарев…

От прозорчето на колата се подаде главата на Мирослав:

— Сашка! — извика той. — Трябва да тръгваме, защото гостите ще ни изпреварят, а вкъщи няма никой.

Гостите! И Сашка ще им поднесе жито и ракия, така, както е редно за стопанката на дома… Попитах в упор:

— Сашка, ще се върнеш ли при великаните?

— Идвам! — отвърна тя и не разбрах — до мен ли се отнася този отговор, или до Мирослав. По-скоро до Мирослав… И без да каже дума повече, тя се отправи към колата. Като закрачи с едра, малко мъжка стъпка, сякаш газеше трънаците по полето… Ето че забравих да й предам съвета на Ю за „джапанската походка“.

Но беше късно: москвичът изрева покрай мен и се понесе към улицата. Отсреща, изпод плачущите върби долитаха последните тактове на траурния марш, който свиреха музикантите-пенсионери.

Побързах за вкъщи. Да поработя. Сега единствената ми утеха оставаше моята Война.

Но не можах да напиша нито ред. Тогава разтворих една от ония тетрадки, които бях изпълнил в беседката под диктовката на Дед, и се зачетох. От време на време затварях очи и тогава дочувах неговия глас — много отслабнал, но все още запазил благородни отблясъци на лееща се стомана бас.