Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
ventcis (2018)
Корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Хаим Оливер

Заглавие: Оперната война

Издание: Първо (не е указано)

Издател: ДИ „Музика“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: Роман

Националност: Българска

Печатница: ДП „Г. Димитров“

Излязла от печат: 30. VII. 1982 г.

Редактор: Михаил Неделчев

Редактор на издателството: Кристина Япова

Художествен редактор: Григорий Зинченко

Технически редактор: Лорет Прижибиловска

Рецензент: Михаил Хаджимишев; Розалия Бикс; Атанас Ценев

Художник: Ганка Янчева

Коректор: София Овчарова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/832

История

  1. — Добавяне

Осма картина в едно кафене

С вестника в джоба и бастуна в ръка Балкански крачеше към редакцията и си представяше как ще цапардоса журналиста по главата и ще го предизвика на дуел, па ако ще след това да го тикнат в затвора. Ще покаже поне на целия свят, че той не е, о, не!, далеч не е изстискан лимон!

Редакцията се помещаваше в две продълговати дюкянски помещения с полуспуснати рулетки, зад които сред отрупани с папки и вестници маси се суетяха няколко души в раирани ризи, тиранти и бели, колосани яки. Балкански посегна да отвори. В същия момент отвътре се показа един мургав мъж с големи, някак си необикновено тъжни, сякаш цигански очи, и плътни, черни мустаци, които закриваха цялата му горна устна до носа. Изненадан, той се спря, погледна заобления корем на Балкански, върху който висеше златната верижка на часовника, вдигна очи нагоре към лицето му и продума с дълбок, приятен глас, който явно изразяваше повече от съдържанието на изречените думи.

— Извинете, ако се не лъжа, имам чест да говоря с господин Балкански, артиста от Москва?

Поласкан, че е познат, но и раздразнен, че борческият му устрем е прекъснат, Балкански се опита вяло да мине напред, но мургавият отново го спря:

— Отдавна исках да се запозная с вас. — Свали сламената си гарсонетка, кимна и се представи: — Казвам се Яворов.

— Поета? — възкликна Балкански с най-тренираното си тремоло и тутакси прибра корем. — Милинки мой! Аз също давно мечтая да се запозная с вас. С какво удоволствие чета вашите стихове!

— Аз пък — вашите книги — отвърна Яворов. Тъжните му очи се усмихнаха, те гледаха през Балкански някъде назад в далечината. Видя бастуна с еленовите рогца, поклати неодобрително глава. — Излишно е! — И отново гласът му изрази повече от думите. — Това не са хора, това са шарлатани. За тях целият свят е една огромна помийна яма, откъдето черпят мръсотиите си за техните сензации.

Този път зад думите имаше и тъга, но Балкански не разбра защо. Та този черноок човек бе галеник на съдбата. Той току-що бе издал поразителните си „Хайдушки копнения“, бе на върха на славата и мнозина го считаха за най-големия поет на страната. Какво още му липсваше?… Но Балкански не знаеше, пък и не можеше да знае, че трагедията на поета бе вече започнала и че в годините, които щяха да следват, той щеше да бъде безмилостно обливан с помиите от ямата и накрая — унищожен.

— Впрочем — подхвана Яворов — аз вече протестирах. — Той посочи с глава редакцията. — И то доста енергично. Обещаха да ми дадат в близки дни две колони, за да изложа и аз мнението си по въпроса. А аз не обичам да се шегувам…

Да, мислеше си Балкански, този харамия не се шегува. До неотдавна той се бе сражавал из македонските планини, заложил в борбата за свобода талант и живот.

— Протестирахте? Вие? Да? Невероятно!

— Какво невероятно има в това? — учуди се Яворов на чисто реторичния въпрос, пак се засмя с тъжните си цигански очи и това му придаде неудържима магнетична привлекателност. — Аз мисля, че това, което сте се запретнали да направите, е добро. България не може вечно да стои на опашката на културна Европа.

Топла вълна на симпатия към този мургав човек обля Балкански. Не се сдържа, прегърна го, целуна го по руски три пъти, сетне дружески го хвана под ръка и, забравил мишия журналист и дуела, тръгна с него.

Дълго скитаха из софийските улици, дълго разговаряха — за Пушкин и Мусоргски, за Ботев и за сборника народни песни на Маестро, за възможността да се напише българска опера с български сюжет на български език. Яворов знаеше наизуст десетки и десетки народни песни, някои без текст, и ги тананикаше: „Тра-ла-ла“, защото, казваше той, стихотворението най-често се поражда в душата на поета като песен без думи и тогава неговата задача е да търси сюжет, в който би могъл да облече настроението си. Тази мисъл така много се хареса на Балкански, че пак се спря насред улицата и пак прегърна поета. А наоколо минувачите се заглеждаха в тия двама възбудени мъже, които припяваха, декламираха, смееха се, махаха ръце, и ги вземаха за смахнати…

Когато се умориха, по настояване на Яворов те влязоха в кафене „България“, което певецът посещаваше за първи път. То се намираше недалеч от новия „Храм на Мелпомена“ и бе любимото място за срещи на политически дейци, писатели, журналисти, художници. Твърдяха, че в това заведение, където, освен кафе, сервираха коняк и пасти, издигаха и стъпкваха общественици, одобряваха и отхвърляха министерски и държавни бюджети, сваляха и качваха правителства — толкова могъща беше клиентелата му.

Още от вратата двамата бяха посрещнати и съпроводени до най-отдалечената ъглова маса от изненаданите погледи на десетината подранили посетители. Те не престанаха да бъдат предмет на всеобщо внимание и когато заведението се запълни до последния стол и между масите засноваха обичайните за този час циганчета, които изпросваха петачета и недоядени пасти. Хората минаваха покрай тях, поздравяваха Яворов, взираха се отначало учудено, сетне насмешливо в Балкански, сядаха, навеждаха се с поверително движение към съседите си и се впускаха в оживени коментарии, като не забравяха да разгръщат вестника със злополучната статия.

Ако имаше слуха си от младини (а тогава той долавяше човешко дихание на сцената от последния ред на Болшой), Балкански щеше да чуе. Но ушите му вече го подвеждаха; понякога дори със свито сърце се хващаше, че до него от три крачки не достига най-обикновен шепот. И сега не чу нищо… Но нека ние с тебе, Сашка, се ослушаме. Почти всички говорят за едно и също нещо: за новосъздадената „Оперна дружба“, за Балкански, за Стьопа Вълков, за Гюлеви, за другите. И цитират статията и иронично се усмихват и състрадателно клатят глава.

— Опера! Само това ни липсва!

— Всяко чудо за три дни.

— Помнете ми думата, онзи наперен господин със златната верижка на корема до края на месеца няма да е вече тук.

— Къде ще върви? В Москва не щат вече изстискани лимони.

— Ами че ще тръгне да основава опери и в други новоосвободени страни…

И тих, закрит зад длани смях, и саркастични погледи, хвърлени към наперения господин със златната верижка на корема…

Но има и по-сериозни мнения. Ето тук например един закръглен мъж с вирнат, зачервен от виното нос — а това е самият Александър Балабанов, оня същият, елинистът, преводачът на „Фауст“, не без снизхождение заявява:

— Цървули няма, гайда иска! Какво да се прави, братя, такива сме си ние българите, такива и ще си останем.

— Не е в това проблемът — възразява някак си скръбно писателят Антон Страшимиров. — Аз нямам нищо против създаването на българска опера, но за бога, по-късно, по-късно, когато укрепим литературата си. Доколкото зная, преди Верди имаше Данте…

На съседната маса друг един писател — познаваш го от фотографиите, П. Ю. Тодоров, безпомощно вдига ръце:

— Операта е изкуство, което изисква образована публика. А я се огледайте наоколо! Пълна безпросветност. На наша почва искат да присадят европейско цвете. Уви, няма да хване.

Дочул последните думи, един дебел апоплектичен господин с тънки, лъскави мустачки, от които очевидно преди малко е свалил приглаждащата мрежичка, високо подхвърля:

— Точно така, господа, точно така! Този Балкански не е никакъв певец, нито пък българин.

— Тъй ли? А какъв е? — питат от съседните маси.

— Московски агент, такъв е! — отвръща многозначително апоплектичният с мустачките и добавя: — На императора, на Негово величество Николай втори.

— Нима?

— Зная го от сигурен източник. С него е пристигнал и другият, Вълков, пладнешкият разбойник, зетът на нашия уважаван бивш министър дето нощем вика духовете на умрелите… хи-хи…

Новината пронизва кафенето като светкавица, изскача навън, разлива се навсякъде и до вечерта цяла София ще знае, че Балкански и Стефан Вълков са московски агенти. И мнозина ще я приемат, без да се усъмнят в нея, защото я е съобщил лично апоплектичният господин с лъскавите мустачки, а той не е кой да е, а депутатът Самаковлийски, довереник на Негово княжеско височество Фердинанд.

Сега вече всички в кафенето с още по-голямо любопитство наблюдават мастития мъж със златната верижка: все пак не всеки ден имаш възможност да видиш до себе си един московски агент от плът и кръв.

И тогава някой, не знам точно кой, извиси глас и се провикна, и викът покри скърцането на столовете, шепотът на гласовете, тракането на съдовете:

— Карагьоз пардеси!

Бурен смях отвърна на възгласа. Смееха се политиците, смееха се художниците, смееха се келнерите, смееха се дори писателите. Черните очи на Яворов с недоумение се плъзнаха върху смеещите се, ръцете му се свиха в юмруци. Балкански забеляза разстроеното му лице, загрижено попита:

— Не ви ли е добре, господин Яворов?

Яворов мълчеше — не искаше той да натъжи този чист и наивен като дете възрастен мъж, който току-що му бе описал бъдещето на българската музика като един непрекъснат празничен възход. Но наоколо смехът продължаваше да ехти. А от маса на маса като топка подскачаха двете думички:

— Карагьоз пардеси! Карагьоз пардеси!

Особено заразително се кискаше апоплектичният Самаковлийски и около него смехът се превръщаше във всеобщо хихикане.

Тогава поетът с тъжните цигански очи грабна облегнатия на стола бастун с еленовите рогца, замахна и с всички сили го стовари върху масата. Чашките се обърнаха, чинията с пастите стана на пихтия. Келнерите замръзнаха по местата си, от прозорчето на кухнята се подаде уплашена глава. Стъписаха се дори циганчетата, а като видяха как оня с бастуна, разярен, се изправя, побързаха да се изпарят.

Всички очакваха, че Яворов ще нададе див рев, толкова бе страшен видът му. Но той само огледа целия опушен и скован от напрежение салон и тихо, много тихо прошепна:

— Господа, засрамете се! Това е недостойно!

Хвърли върху масата шепа монети, взе гарсонетката си, кимна към Балкански: „Да вървим!“, и излезе. Певецът го последва, усещайки на гърба си товара на десетки очи. В препълненото до последния стол кафене цареше мъртва тишина.

Навън, докато крачеха край двореца, двамата дълго мълчаха. Балкански чакаше някакво обяснение, но Яворов, впил черния си поглед някъде в далечината, не проговори. Най-после певецът попита:

— Господин Яворов, какво е това „карагьоз пардеси“?

— Ах, оставете! — махна с ръка поетът.

— И все пак… Отнася се до мен, нали? Подигравка някаква, да?

Яворов ядовито прецеди през зъби:

— Все едно, ще го узнаете… Карагьоз пардеси на турски значи нещо като панаирджийски смешник, шут, палячо, циркаджия, който разсмива простолюдието.

— Невероятно! — изрече Балкански.

— Нищо невероятно няма в това! — Яворов повиши глас, устните му пак се изкривиха. — Шутове наистина има, но те са там, в кафенето. Шут, и то княжески, е оня с мустачките, Самаковлийски, той, за съжаление е депутат… Шутове са и другите, които се кискат с него… Жалкото е, че му пригласят и някои хора, които уважавам…

Бяха стигнали пред дългата фасада на „Славянска беседа“. Яворов се спря и без предисловие подаде ръка на малко слисания Балкански:

— Е хайде, довиждане! А вие не го взимайте много присърце. Нали знаете нашата поговорка: „Кучетата си лаят, а керванът си върви, върви!“

Остави Балкански и се гмурна в тъмния вход на ниската сграда. Певецът въздъхна и тъжно поклати глава: явно нещата вървят зле; явно от „Оперната дружба“ няма да излезе нищо; явно условията още не са назрели въпреки настойчивите писма на милия Казак, въпреки твърденията на скромния протокол от вчера. Не е ли време да захвърли всичко и докато е време се завърне в Русия? Там поне е Славянския славей, а не „карагьоз пардеси!“… Шут! Циркаджия! И изстискан лимон…

Изведнъж бе обзет от неудържима, свирепа жажда за водка, за истинска, московска водка. Представи си ресторанта на Арбат, където понякога се отбиваше, и без повече да се колебае, се упъти към дома си.