Хаим Оливер
Оперната война (39)

Деветнайсета картина с годенички и финален акорд

Въпреки своята разхайтеност, Стьопа беше точен. Това качество бе придобил в Русия по време на дългата си конспиративна дейност, когато едноминутно закъснение можеше да струва дългогодишна каторга. Така и днес — наконтен, с пригладена черна коса и излъскани жълти обувки, наперен и обаятелен, той почука у бай Васил Възрожденеца точно в дванайсет. Цвета навярно вече чакаше, защото вратата се отвори веднага.

— Заповядайте, господин Вълков!

И мигновено бе облъхнат от опияняващата свежест, което това девойче така щедро излъчваше, сякаш бе напоено с дъх на момина сълза. Цвета му предложи чехли, той ги обу, а когато влезе в гостната, бе поразен от чистотата, която царуваше тук: дюшемето лъщеше като огледало, старите мебели бяха изтънели от бърсане, покривката върху готовата вече трапеза бе бяла като сняг. Появи се бай Васил с огромните си панайотхитовски мустаци, но без чепатия бастун, след това дотича и майката на Цвета — една пълна и чевръста жена, под чиито крака се тресеше къщата.

Най-напред бащата се осведоми за скъпоценното здраве на госта, което тъй много бе пострадало на оная вечеринка, а майката дълго благодари за юнашката помощ, която господин Вълков оказал на дъщеря й. И изобщо, моля, защо е нужно да се ходи на такива вечеринки, където пеят забранени песни и трошат главите на порядъчните младежи? Не е ли по-добре да си се разхождат в банската градина или да идвате тук? Вратата ни е винаги отворена за вас!… Но бай Васил смъмри жена си и й каза да мълчи, защото тя не разбира нищо от политика. Вечеринките са нужни, защото там се събират пари за партията, а и младите могат да се срещат и си потанцуват… както например стана с наша Цвета и господин Стефчо. А ти, жено, по-добре си гледай кавармата!… Защото, господине, жена ми е първокласен майстор на кавармата. А сега, да пийнем! Имам домашна анасонлийка.

Той напълни малките като напръстничета чашки и се чукна с госта. И чак след като пийна, попита:

— И колко ще получавате ваша милост за песните, дето ще ги пеете в операта?

Стьопа не беше неподготвен за този коварен въпрос и без да му мигне окото, отвърна:

— Стотици! И даже повече, стига да се устроим веднъж. Нашият директор господин Балкански в Русия е получавал хиляди. А гласът на дъщеря ви не е по-лош от неговия.

— Чуваш ли, тате? — обади се, окуражена, Цвета. — А ти…

— Трай! — каза назидателно бай Васил. — Когато мъжете говорят, момичетата мълчат!

— Ух, тате! Какъв си турчин! Че тук не е харем!… А ужким си социалист и свободомислящ!

— Ти тия приказки на мен не ги хортувай! — отвърна бащата. — На мене, моето момиче, ми викат Възрожденеца, а това ще рече, че аз съм се борил срещу всякакви тирании, хареми и други турски безобразия, когато ти още не си била родена. — Той отново се обърна към Стьопа: — Та, казвате, хубав глас имала Цвета… Да знаете, ваша милост, какъв глас имах аз като млад, ехее! Цяло село се събираше да ме слуша. Веднъж даже… — Той обърна чашката си, — веднъж даже се надпявахме с Дякона…

— Вие познавахте Левски? — попита Стьопа с израз на възторг и преклонение: навремето бе разработвал този номер пред огледалото, беше ефектен и винаги даваше резултат.

— Дали съм познавал Левски? — Бай Васил състрадателно поклати глава: този млад човек понятие няма от историята на България. — Другари бяхме с него, приятели, и даже нещо повече! Няколко пъти е идвал у нас, на събрания на комитета… Велик човек беше той, вечна му памет! И как хубаво пееше! Само за вашата опера беше. Директорът ви Балкански пет пари не струва пред него.

Стьопа си помисли, че Левски във всички случаи по-добре би организирал и защитил новата опера, изчака да стихне избликът на самовъзхищение у домакина и едва тогава небрежно подхвърли:

— Освен това, господине…

— Викай ми бай Васил! — прекъсна го великодушно домакинът.

— Освен това, бай Василе, с операта се пътува навсякъде по света. Аз например съм бил в Киев, Харков, Царицин, та даже и в Иркутск.

— Къде е този град, ваша милост?

— На Тихия океан.

— Охо, че то далече, бе!

— Дребна работа. Балкански е давал представления в Париж, Варшава, замалко да стъпи и в Англия. А Маестро, нашият най-голям композитор, композитор ще рече писач на музика и песни, се е учил в Букурещ и Рим.

— Айде, бе!

— Честно слово! — И усещайки как анасонлийката го сгрява, Стьопа поотпусна въображението си и наддаде: — Един ден и вашата Цвета ще се учи в Париж, помнете ми думата, само да стъпим на крака… И тогава ще се разхожда под Айфеловата кула с автомобил… ония каруци без коне, дето се движат с масло.

Можеше ли Стьопа да предположи, че тази безсрамна агитация скоро щеше да се превърне в най-чиста действителност? Тъй или иначе последният аргумент направи потресаващо впечатление както на дъщерята, така и на бащата. Той захапа края на мустака и внезапно попита:

— А я ми кажи ти, ваша милост, ти женен ли си?

Цвета поруменя до корена на къдриците си:

— Татко! — произнесе тя с укор. Таткото я погледна, а Стьопа използува този звезден миг, за да изсумти неопределено:

— Ами… как да ви кажа… това не е съществено…

— Защото — рече строго бай Васил, след като отклони многозначителния си поглед от Цвета, — аз не обичам женени мъже да се увъртат около щерките ми.

— То се знае… — потвърди по рицарски гостът. — Можете да бъдете напълно спокоен. Грижата за Цвета поемам аз. Няма да позволя никому да й досажда. Вие само й разрешете да посещава нашите уроци.

А майката, която досега мълчаливо сипваше в чиниите ароматичната каварма, решително заяви:

— Но, деца мои, нека се разберем: за годеж е рано още да се говори. Не слушайте вие бай ви Василя! Най-напред добре се опознайте, па тогава. Не живеем в турско, а! Пък и нека видим напред колко ще печелите от тая пуста опера.

— Ами, да! — засмя се по бащински бащата. — Да провериме вярна ли е старата приказка, дето казва, че „цигулар майка не храни!“ А сега буйрум!

Поободрен от първата си победа, Стьопа усети зверски глад — от сутринта не бе ял нищо, а каварма не бе хапвал никога през живота си. Бе превъзходна! Майката на Цвета бе голяма готвачка. Той отпусна колан и се развихри… В пет все още пиеше и се тъпчеше с баклава.

В шест, с подут корем, Стьопа почука в дома на Дребосъчето. Тя го чакаше в антрето, пременена в бяла рокля, която я правеше прелестна гимназистка. Даде му чехли и той събу жълтите си чепици.

Бащата се оказа попрегърбен, очилат шивач, майката — миниатюрна като дъщерята весела женица, която не млъкваше. И пак имаше благодарности за юначната защита, която гостът оказал на Анчето, и пак анасонлийка, и пак каварма, но „драги господин Стефчо, от истинско тлъсто шиле, донесе ми го братлето от село“, и пак сочна баклава… „Яжте, яжте, не се стеснявайте!“ Стьопа никак не се стесняваше, но вече трудно гълташе, и разсеяно слушаше бърбореното на мъничката майка, която искаше да знае всичко за новата опера — от продължителността на представленията до цените на билетите, и още по-разсеяно й отговаряше:

— Госпожо, давам ви честното си слово на кавалер, че нищо лошо няма да се случи на дъщеря ви. Но ако държите тя да стане прочута и богата оперна артистка, трябва да й разрешите да посещава нашите уроци и репетиции. Друга възможност няма.

Майката не се задоволи с тия уверения, защото попита:

— Извинете, господин Стефчо, вие женен ли сте?

Дребосъчето наведе свенливо очи, а Стьопа с безропотна меланхолия виждаше на хоризонта да се задава застрашителен, черен облак…

В третия дом закъсня с цели трийсет минути. Бе толкова преял и препил, и така страшно му се спеше, че едва се дотътри до него. Посрещнаха го на вратата. С чехли… Дявол да го вземе, помисли той бегло, винаги ли тия четири момичета вършат едно и също нещо?

Напоиха го с анасонлийка, натъпкаха го с каварма и баклава, поблагодариха му сърдечно за юнашката закрила, която оказал специално на дъщеря им по време на „варварското нападение на сопаджиите от либералната сган“ и, когато си отиде, имаше чувството, че ще се пръсне. Естествено, бе победил и тук, макар че майката бе споменала направо фаталната дума „годеници“, а бащата бе попитал „кой ще изпраща Васето след представления!“ Стьопа бе отговорил „Бъдете спокойни, това задължение поемам лично аз“.

За четвъртата годеничка вече нямаше сили и прати по едно хлапе бележка, че уви, не се чувствува добре, извинявайте много, но утре на обед ще дойда непременно. И му призля само като си помисли, че му предстои още една каварма и тепсия баклава…

Прибра се вкъщи и за изненада на Елена веднага се просна на леглото, обърна й гръб и грозно захърка. През нощта болезнено заскимтя. Сънуваше, че Мефисто с цялата си дяволска шайка тика в гърлото му огромни парчета шилешко, което се пържеше като каварма в адските казани…

Какви ли не жертви се правят пред олтара на изкуството!

Защото на другия ден следобед в гимнастическия салон на Първа мъжка гимназия се събра внушителна група от двайсетина човека: новоприетите мъже-хористи с Петър Райчев и Шопето, италианските каменоделци начело с Бепино, и четирите девойки, извоювани от Стьопа като „годенички“.

Тук бе и Мечо, мрачен и упорит. Никой не го бе поканил, но никой и не го изгони, и той остана, сякаш бе най-старият и верен прислужник на Дружбата. Като видя, че Маестро нарежда скамейки, той ги нареди за по-малко от минута. Като видя, че Маестро търси тебешири, той изтича до учителската стая и донесе тебешири. Като видя, че Маестро иска черна дъска, изскочи и се върна с голяма черна дъска. А когато хористите седнаха и Маестро с цигулката в ръка застана до дъската, той се изправи до него, огромен, с плещи на пехливан и главица на дете, като че бе негов ангел-хранител.

— Приятели! — започна Маестро. — Днес ние ще се запознаем с нотното писане… — И срещна светлите очи на Цвета и, смутен, млъкна. Видя се като овчарче да лежи под сянката на облаците, чу хлопатара на овцете, медения кавал, чу оня дълбок, тайнствен глас, нейния глас и всичко това се превърна в мелодия… Той затвори очи и поиска да я запомни. И я запомни. А Цвета не сваляше поглед от този слабичък, занесен човек със смешна брадица, който се бе учил в Рим и за когото казваха, че съчинявал много хубави песни. Той не издържа свежия полъх, който се лееше от нея, обърна се към дъската и начерта криво петолиние.

— За да пишем ноти — каза той, — нужно ни е петолиние. Такова…

Зад него Мечо важно кимна: точно така! И внимавайте да не сбъркате!

Стьопа, който слушаше до вратата, изчака още няколко минути и, доволен от сполучливото начало, излезе. Съпроводиха го три нежни годенишки погледа. Само Цвета не откъсваше очи от Маестро.

Два часа по-късно той се върна, за да изпълни поетите пред строгите татковци задължения: да изпрати момичетата до домовете им.

А под прозорците на Балкански вестникарчетата крещяха:

— Оперѐната война в парламента имааа! Утре започват дебнатите по сопсидиите! Социалистите псуват правителството за колтурната политика! Вестници имааа! Майстора прави интарпалацияааааа!