Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
ventcis (2018)
Корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Хаим Оливер

Заглавие: Оперната война

Издание: Първо (не е указано)

Издател: ДИ „Музика“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: Роман

Националност: Българска

Печатница: ДП „Г. Димитров“

Излязла от печат: 30. VII. 1982 г.

Редактор: Михаил Неделчев

Редактор на издателството: Кристина Япова

Художествен редактор: Григорий Зинченко

Технически редактор: Лорет Прижибиловска

Рецензент: Михаил Хаджимишев; Розалия Бикс; Атанас Ценев

Художник: Ганка Янчева

Коректор: София Овчарова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/832

История

  1. — Добавяне

Сашка, Ю и една статия

От дълбокия сън ме изтръгна продължителният телефонен звън. Изругах, станах и като пиян посегнах към слушалката. Бях писал цял ден и цяла нощ и съм заспал някъде към шест сутринта с натежал от умора мозък. Отсреща говореше един глас, който бих познал сред стотици други, един глас, просмукан с разкошно евтино тремоло, което до неотдавна довеждаше машинописките и гимназистките до екстаз… Сега то служеше като учебно помагало в Консерваторията, където неговият собственик преподаваше в отдела за естрадна песен. Не можех да го понасям, а доколкото ми бе известно, той също — мене. Сега обаче най-дружелюбно нареждаше:

— Ало, вие ли сте, другарю Вълков? Отдавна не сме се виждали, пък и чували. Тук Павловски.

— Какво има? — продумах гробовно и демонстративно, и шумно се прозях.

— О, нищо особено. Просто исках да ви поздравя за статията ви. Божествена! Уви, не всеки ден четем такива похвали по наш адрес, особено пък от такъв тънък ценител като вас.

Не, той не се подиграваше, той говореше сериозно. Спомних си концерта в спортната палата. Ю в плътните джинси, нейния сластен алт, шестте хиляди момчета и момичета…

— Дреболия — промърморих аз, като не намерих друга по-значителна дума.

Оня продължи със своите мазни глисанди, които според „тънките ценители“ правят гласа „шармантен“.

— Ще ми е драго да ви видя в наша среда, която не знам защо, вие така несправедливо избягвахте досега… Другиден устройваме в моя апартамент на улица Русалка малък академичен празник в чест на абсолвентите. Натоварен съм от целия клас и по-специално от Юлия да ви поканя най-настойчиво.

Юлия бе Ю, а той — педераст, в това нямаше съмнение.

Не го изругах, само казах „Благодаря“ и затворих. Сетне нахлузих панталони и изтичах навън да купя вестника. (Журналистите не получават нито пък четат собствения си вестник.) На изхода връхлетях на Сашка. Бе с тъмните си очила и това не предвещаваше нищо добро.

Тя не ме поздрави, влезе, трясна след себе си вратата. Последвах я. В хола, там където миналия път бяхме прослушали песните на Дед, тя отвори чантичката си и извади вестника.

— Какво значи това? — изрече тя смразяващо.

— Какво? — попитах невинно, търсейки някакво поносимо обяснение. Впрочем ужасно ми се искаше да узная какво точно съм написал.

— Това! — Тя удари с опакото на ръката вестника и припряно го разгърна. — Да цитирам ли? — Изчисти гърлото си (дявол да ги вземе тия певци, не могат да проронят най-обикновена думица, без да изчистят гърлото си от хрипове!) и зачете: — „Един триумф на естрадната песен!“. Това е заглавието. А по-надолу: „… Показаното вчера в Спортната палата от абсолвентите от класа на доцент Павловски надмина всичките ни очаквания. То убеди и най-големите скептици и дори противници на естрадната песен, че тя е в отлично здраве и че даже се домогва до непознати досега върхове както по отношение на музикалното и текстово качество на песните, така и преди всичко в сферата на изпълненията…“ По-нататък: „Несъмнено кулминацията на вчерашния концерт бе отбелязана от изпълненията на известната сред нашата младеж певица Юлия Данаилова, позната повече под популярното прозвище Ю. У Юлия Данаилова срещаме щастливото и за съжаление твърде рядко съчетание на професионално майсторство, огнен темперамент и на онова неуловимо, но необходимо на артиста излъчване, което някои наричат «присъствие», други «обаяние», и което всъщност е най-висока степен на таланта. Трябва да признаем, че природата щедро е надарила Юлия Данаилова с това обаяние. Ю — нека ми бъде позволено да я нарека така — вчера буквално омагьоса публиката, която й благодари с бурни овации…“

Докато Сашка четеше, аз виждах палатата, шестте хиляди захласнали лица и Ю, която мяташе над тях невидимата си нажежена мрежа. И усещах как неудържимо и нещастно в главата ми нахлува топла кръв, а тази пред мен с големите рогови очила се отдалечава някъде отвъд истинския живот. Обърнах се, за да не види пламналите ми бузи, но тя не ми обърна внимание и жлъчно подхвана:

— Сега иде най-интересното! Заключението на големия музикален капацитет. Поуката от баснята: „Няма съмнение — и това го доказа за сетен път вчерашният концерт, — че нашият съвременник, и преди всичко младежът от завода и учреждението, ученикът, студентът, се нуждае от естрадната песен в своето всекидневие, че тя е попътна на неговите културни интереси. И колкото и да е неприятно това за тъй наречената «сериозна музика», онази, която звучи в концертните зали и оперните театри, трябва да подчертаем, че тя губи почва и е в положение за отбрана и отстъпление… Тя, голямата, сериозната музика, трябва да предприеме решителни мерки, за да излезе от затлачването, в което се намира…“

Слушах и не вярвах на думите си. Нима аз съм написал цялата тази дивотия? Онази вечер, в редакцията, след концерта, когато още усещах на устните си влажната целувка на Ю?… Да, разбира се, аз… Ала в периферията на моето съзнание се прокрадваше мисълта, че все пак в тия дивотии има и доза истина. Една истина, която не познавах преди това или по-скоро не желаех да призная пред себе си навярно от пиетет пред делото на Дед и от любов към Сашка…

Тя не дочете статията докрай и с гнуслив жест хвърли вестника върху машината ми, сякаш бе гаден плъх. Глупашки рекох:

— И какво толкова?

— Какво ли? — В очите й засвяткаха такива мълнии, че ги видях дори зад тъмните стъкла. — Та това… това е предателство…

— Защо, моля?

— Защото, докато пишеш книга за оперната война, за Дед, за Балкански, за всички ония чудесни хора, които залагаха живота си за създаването на българска художествена музика, ти венцехвалиш тия алкохолизирани палячовци от естрадата. Затова!

От сърцето ми падна камък — тя беше далеч от истината. Но както е известно, престъпникът неизбежно се връща към местопрестъплението си, и аз, без да му мисля много, изтърсих:

— Но нали самата ти ме помоли да направя малко реклама на Ю?

Това не биваше да казвам. То отприщи някакво дълго сдържано и притулено в душата й тъмно блатце и тя, съвсем не като Елза фон Брабант, дори не като Виолета, а като най-просто селско момиче закрещя през все още сдържани сълзи:

— Ти на това реклама ли му викаш? Слагаш се ти на Ю, това е! Като най-обикновен мижитурка, от тия, дето се въртят около нея, за да измолят автографчета, и тя ги цунка по бузката: му-му-му! — И направи муцунката на Ю.

— Сашка — рекох без убеждение, — не бива така. Ти знаеш много добре, че Ю ми е само приятелка, а ти… с тебе е друго… нали?

Тук вече тя не издържа и ревна. Сълзите рукнаха през зеленикавия грим под очите и потекоха в мръсни вадички по бузите. Не бе много приятна за гледане… Не я гледах, прибрах я в прегръдките си и зашептях:

— Сашка, недей, моля ти се! Та това е смешно, наистина смешно. Заради някакви вестникарски нелепости, които съм натракал, за да изкарам трийсет лева, и които утре всички ще забравят… Ти знаеш моето становище по тия въпроси. Знаеш, че Дед дори…

Тя се разхълца още по-силно:

— Дед, Дед! Забрави го ти него, а гробът му е още пресен.

— Не — казах, — не съм го забравил. Цяла нощ бях с него. С тебе също.

Тя извади кърпичката, издуха шумно носа си и обърса зеленикавите сълзи. Заприлича на обидено момиче, от което току-що са откраднали куклата. Къде остана величествената ти царственост, Сашка?

— Наистина ли? — попита тя.

— Наистина. Дори те видях.

— В далечното минало? — рече тя, като преглътна последните си сълзи.

— Никакво далечно минало. Оная нощ, в операта. Ти беше Виолета и пееше дуета на наздравицата: „Да пием, да пием“ и прочие. Седях на последния ред и не исках да те безпокоя.

— Как бях? — попита тя жадно.

Същия въпрос ми бе задала и Ю. След това ме бе целунала с влажните си, пухкави устни — му-му-му! — и аз написах статията…

— Чудесна! — отвърнах със същата дума.

— По-добра ли от Ю?

Въпросът беше коварен. Измъкнах се елегантно:

— Двете сте най-добрите във вашите жанрове. И уверявам те, ако един ден Ю замине за „Олимпия“ в Париж, ти ще отидеш в „Метрополитен“ в Ню Йорк… с Германов…

Тя ме обгърна със златистите си ръце и аз си помислих, че най-сигурният начин да печелиш ласки от певиците е да ги увериш, че са най-добрите на света… Но Сашка бе красива като антична скулптура и докато я целувах, съзирах зад виолетовото кимоно да проблясва трептящата от огън плът на малката мургава Ю…

Оставих Сашка и отидох в кухнята да приготвя закуска. Като се върнах, заварих я да чете напечатаните през нощта страници. Изпи кафето си, чак когато обърна и последния лист. Замисли се, загриза маникюра си и едва тогава заговори със следователски тон:

— Кажи, Стьопа, ще има ли любов между Балкански и Вера?

— Ще има.

— Толкова стари?

— Тъкмо затова. Те са двама самотници, които се срещат в есента на своя живот.

— А Стьопа? Дед. Обича ли той много Елена?

— Много. Тя остава единствената жена в живота му.

— Никога ли няма да й изневери?

— Не зная още.

— Как тъй не знаеш? Нали ти пишеш книгата?

— Книгата я пиша аз, но героите й невинаги се подчиняват на волята ми. Те си действуват както намерят за добре. Стьопа е млад, обаятелен, със златен глас и жените в София „си падат по него“, както бихме се изразили днес… — И дълбокомислено умозаключих: — Освен това, можеш ли да предвидиш човешките постъпки?

Тя помълча, смилайки последната ми премъдрост. После попита с интонацията на Шерлок Холмс:

— Тази твоя статия и статията на оня миши журналист случайно съвпадение ли е?

Замигах. Това обстоятелство и през ума ми не бе минало. Сашка проявяваше проницателност, по-голяма дори от тази на Шерлок Холмс. Наближаваше нова буря.

— Да — рекох, — чисто съвпадение… — И в същото време знаех, че не е съвпадение, че статията на мишия журналист бе огледално отражение, по-скоро реплика на моя репортаж за Ю. Съвестта ми си правеше лоши шеги с мен.

— А ще счупи ли Балкански главата на Батов?

— Не, не! — побързах да защитя своя любим герой. — Никога той не би причинил зло и на муха дори.

— И няма да му обяви дуел?

— Сашка, дуелите са отдавна забравено явление на романтичния осемнайсети век. А както знаеш, двайсетият век е порядъчно циничен.

— Защо тогава Балкански тича към редакцията с бастун в юмрук?

— Не си ли разбрала още, че Славянския славей никога не престава да играе театро даже пред себе си? Не минават без следа трийсет години сценична дейност. За него всичко е сцена. И даже когато тича към редакцията с бастун в юмрук, дълбоко в себе си той си представя, че е Ленски, комуто предстои да хвърли ръкавицата в лицето на Онегин.

— А ако наистина я хвърли? И двамата се стрелят? И онзи с мишите зъби убие Балкански? Както Онегин — Ленски? Нали сам казваш, че човешките постъпки не се поддават на предвиждане?

Напуши ме смях: Сашка беше магистрална в литературните си анализи.

— Не бой се, това няма да стане.

— Жалко! — намуси се тя. — Оня журналист заслужава да го пречукат.

— Защо? Общо взето, той се оказва приличен човек. Батов сам е жертва на вестникарската въртележка. Пък кой знае, може и да му се случи нещо…

— Тъй ли? Разкажи! — И тя удобно се разположи на дивана.

Разказах. Докато тя пиеше второто си кафе и хрускаше препечените филии, аз, като оня разказвач от „Хиляда и една нощ“ кръстосах по ориенталски крака върху килима и тръгнах назад, пак към стара София. Там поне бях на завет от ураганите, които две жени се готвеха да развихрят над главата ми. Пък и любопитно ми беше да си изясня поведението на Балкански след публикуването на клеветническата статия.