Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
ventcis (2018)
Корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Хаим Оливер

Заглавие: Оперната война

Издание: Първо (не е указано)

Издател: ДИ „Музика“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: Роман

Националност: Българска

Печатница: ДП „Г. Димитров“

Излязла от печат: 30. VII. 1982 г.

Редактор: Михаил Неделчев

Редактор на издателството: Кристина Япова

Художествен редактор: Григорий Зинченко

Технически редактор: Лорет Прижибиловска

Рецензент: Михаил Хаджимишев; Розалия Бикс; Атанас Ценев

Художник: Ганка Янчева

Коректор: София Овчарова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/832

История

  1. — Добавяне

Девета картина с един побой

Живееше в една от новите, отрупани с ренесансови шарении сгради, които трескаво се строяха около градската баня, недалеч от чаршията и битпазар. През прозорците проникваше неспирната глъч на минувачите и търговците, веселите подвиквания на чевръстото еврейче там пред „Океана на чорапите“: „Чорапи, чорапи, чорапи!“, мързеливите псувни на файтонджиите, ревовете на магаретата, които дефилираха тържествено през насрещния площад, натоварени с чували и кошове. Оттук често наблюдаваше излизащите от банята зачервени и загърнати в шалове жени, които бързаха към домовете си, за да не би, недай боже, да се простудят. Понякога минаваше през битпазар, където ставаше великият кръговрат на мизерията, като и през ум не му минаваше мисълта, че скоро и той ще стане доставчик на шумните сергиджии.

Поуморен от дългите и възбуждащи предобедни часове, все тъй в плен на натрапчивата идея да се върне в Москва, той бавно изкачи стълбището, предвкусващ водката. И пред вратата се спря: на едно от горните стъпала гърбом към него седеше някакъв човек — дребен, тесноплещест, с малка глава. Дочул стъпките, седящият рязко се обърна. Балкански изтръпна: човекът сякаш нямаше лице, а смазана и окървавена маска: веждите бяха цепнати и подути, под лявото око се извисяваше тъмновиолетова буца, устните пред мишите зъби бяха напукани и отекли, под тях се проточваше ивица съсирена вече кръв.

Балкански инстинктивно вдигна бастун. Човекът се изправи, панически се отдръпна към перилото, изхриптя:

— Недейте, моля ви се! Нека най-напред ви обясня!

— Батов, вие ли сте? — продума Балкански и в гласа му заедно с недоумението имаше и злорадство. Но то бързо изчезна, за да отстъпи на състраданието. — Какво става с вас? Кой ви нашари така?

Оня преглътна, едва отвори разбитата си уста и отново изхриптя:

— Господин Вълков… Стьопа… Заварди ме сутринта зад храстите в градината и… Но това няма значение… не…

Балкански неволно се засмя:

— Я влезте! — каза той и отключи.

Стаята бе все още в полухаотичното състояние, в което я бе оставил през първия ден след пристигането си в София. По-наредени бяха само книгите, нотите и астрологическите таблици. Пиано нямаше, но китарата беше тук, както винаги над леглото.

Той затършува в сандъка с бельото, извади чисти кърпи, след това стопли вода и се зае да пооправи смазаното лице на журналиста. Батов покорно се оставяше на силните му ръце, уверен, че ако Балкански пожелае, може да го удуши, без да му мигне окото.

След като поизчисти кръвта и налепи по раните пластирчета, Балкански извади от горния рафт на гардероба бутилка водка — една от последните, които бе донесъл от Москва, наля на Батов, наля и на себе си и едва тогава попита:

— Е, милинки мой, защо написа това? — и удари по джоба, където беше вестникът.

Батов отпи, въздъхна и едва не проплака:

— Не съм аз виновен, повярвайте ми! Това, което излезе, няма нищо общо с онова, което съм написал. Повярвайте ми! — повтори той и припряно извади от голям плик няколко написани листа. — Ето, вижте. Аз направих копие, защото зная какво става в редакцията.

Балкански взе листата и набързо ги прочете. Действително това беше един живо написан и напълно обективен репортаж за вчерашната сбирка у Гюлеви. В него дори се споменаваше за „прекрасното изпълнение на един музикален откъс от една опера на прочутия италиански композитор Джузепе Верди, наречена «Травиата», откъс, който дамите и господата от новосъздадената трупа изпяха с голямо душевно вдъхновение“.

— Невероятно! — промърмори Балкански. — И защо? Искам да кажа, защо постъпиха така с вашия ръкопис? Та това е чиста фалшификация, да?

Онзи пак отпи, отеклото му око се присви още повече — очевидно търсеше точен отговор на въпроса.

— Трудно ще разберете вие това, господин Балкански, вие идете от друга страна, голяма, там живеят други хора, по-културни, с по-широки души… А у нас нравите са едни такива… сурови, объркани, полудиви… Не е шега, петстотин години робство! Знаете ли „Бай Ганю“? Не? Трябва да го прочетете, тогава някои неща ще ви станат по-ясни.

След тия думи Батов дълго мълча, сърбайки с усилие водката — пречеха му пластирите на устните. И чак когато изпразни чашата, поободрен, той се впусна в нова, дълга тирада:

— У нас, господин Балкански, липсва душевна висота… А низост, злоба, завист — колкото щете!… Един наш поет писа: „Пречиш ми — светиш!“… В редакцията към всичко това се притуря и непременното желание да се разпали сензация. Вестникът трябва да се похарчи на всяка цена. Знаете ли какво по вестникарски означава понятието сензация? Има една класическа формула: Ако куче ухапе човек, не е интересно, но ако човек ухапе куче, има сензация и трябва да се помести. Съобщението, че група въодушевени културтрегери основава оперна трупа в най-добрия случай може да заинтересува шепа читатели и заслужава не повече от десетина реда на трета страница. Но ако основателите на трупата са… как да кажа… луди, мошеници или чужди агенти, които се стремят да измамят българския народ, то това е вече сензация и тя следва да се разработи на първа страница. И вестникът започва да се харчи като топъл хляб. Ако пък на това хоро се хванат и други вестници, а заедно с тях и политици, писатели, та и министри, сензацията прераства в общонационална словесна схватка. Такава цел гони и моят главен редактор с вас. Той има страшен нюх за сензация. Веднъж разгоря цяла двумесечна война около дървата за огрев, които общината отпускаше на бедните. Тиражът ни се удвои. Напоследък раздуха налудничавата история около ломския вампир, дето смучел кръвта на децата. Тиражът пак скочи. Сега на мушката сте му вие.

— И какво? — попита Балкански. — Никой ли не ви търси сметка за лъжите и клеветите?

— Колко пъти сме опирали до съдилища! Но главният се измъква. Той има покровители в парламента и даже в двореца. Но това… — Батов посочи обезобразеното си лице, — това ни се случва за първи път.

— И какво искате сега от мен?

— Аз… хм… Най-напред да ви се извиня… И да ви обясня как се сложиха обстоятелствата около тази статия. Моля ви да ги обясните и на вашия приятел господин Вълков. Аз се опитах, но той не ме и изслуша дори. Направо се нахвърли върху мен… Едва не ме уби. А като паднах на земята почти в безсъзнание, той запя…

— Запя?

— Запя, да. От „Севилския бръснар“… онази ария на Клеветата.

— Не! — Балкански не вярваше на ушите си.

— Честно слово. — Батов отвори насинените си устни, опита се да се усмихне и запя хрипливо и полуразказвателно:

Клеветата започва тихо,

тя във начало едвам се чува…

но кат бомба тя избухва,

буря вие, гръм вилней,

дори земята се люлей…

Той поспря, очевидно забравил текста. Балкански, който чувствуваше как в него се надига лудешки смях, бързо завърши:

Тежко и горко на всегда,

комуто дойде таз беда!

Накрая не изтрая и прихна. Изчезна цялото му олимпийско достолепие: кискаше се, биеше се по бедрата, блъскаше с юмруци по масата, кикотеше се с пълен глас и сам не знаеше на какво повече: на този ли малък журналист с миши зъби, който се мъчеше да имитира с фалцета си баса на Стьопа, или на невероятната, гротескна сцена, която виждаше ясно като осветена от прожектори: Батов лежи на тревата под храстите с обезформено лице, а над него, размахвайки дълги пръсти, дон Базилио изпълнява поучителната ария на Клеветата… „Тежко и горко — комуто дойде таз беда…“.

Най-после смехът поутихна и журналистът успя да измучи жално-жално:

— Вие май не ми вярвате, господин Балкански.

— Не, защо, вярвам ви, напълно ви вярвам. Но я ми кажете вие, ако утре отново изопачат статиите ви? Нима така смятате да живеете по-нататък? Та това, милинки мой, е… — помисли и повтори израза, който Яворов бе хвърлил преди час в лицето на изуменото кафене: — Това е недостойно!

Батов поклати разбитата си глава:

— Не! Това няма да се повтори вече! — И в думите му имаше неподправена искреност.

Балкански му повярва, но все пак попита:

— А каква е гаранцията, че няма да се повтори? Сам казвате, че вашият главен редактор е силен, има връзки в парламента и двореца…

— Напускам вестника! — отсече тъжно Батов. — Още днес.

„Добра работа е свършил Стьопа! — помисли Балкански. — Молодец.“

— Так, так! И от какво ще живеете?

— Има и други вестници… по-честни… Е, не са много и не плащат кой знае колко, но от глад няма да загина. Още днес възнамерявам да се представя на Дядо.

— Кой е този дядо?

— Как, нима не знаете кой е Дядо? — попита изумен Батов.

— Мон дйьо, представете си, не! Някакъв покровител на преследваните и бити журналисти, да? Или столетник от времето на Наполеона?

Журналистът се засмя, но веднага се намръщи от болка.

— Не, не е старец, макар че му викат Дядо с главна буква. Казва се Димитър Благоев и е ръководител на социалистическата партия. Издава вестник, казва се „Работнически вестник“. Надявам се да ме приеме. Впрочем в това се състои и втората ми молба към вас: да се застъпите за мен.

— Но аз не познавам този ваш Дядо.

Батов опипа разбитата си устна и, спомняйки си мощните юмруци на Стьопа, отговори:

— Господин. Вълков сигурно го знае… Той нали… там, в Москва… хм…

— Ах, това искате вие! — промърмори Балкански. — Разбирам. — И от своя страна си спомни бягащия Стьопа и Кривоносия с пистолета.

На вратата лекичко се почука. „Антре!“ — каза певецът и в следващия миг се вцепени: на прага стоеше човекът, когото най-малко очакваше да види тук — Верка Михайлова.

Тя бе все тъй с огромния си кок на тила, строга и затворена в дългата си до петите рокля, мека и нежна с кадифените си очи. И държеше дълъг чадър. Като съзря Батов, тя едва не припадна от изненада. Няколко дълги секунди никой не каза нищо. Пръв се окопити журналистът:

— Е, хайде, аз да си вървя — рече той. — И извинявайте, че ви обезпокоих… Мадам, моите почитания!

И се измъкна навън, като за всеки случай направи по-широка дъга около чадъра.

— Но защо стоите, госпожо? — възкликна Балкански. — Моля, влезте, седнете! Имам водка, оригинална руска водка, не като вашата сливова. А може би искате чай? Аз умея да го запарвам по сибирски…

Тя не казваше нищо, загледана в затворената вече врата. Най-после попита:

— Вие ли му направихте това? — И с пръсти опипа лицето си.

— Кое? Новият грим на Батов ли? О, не! Аз само го превързах. Нима вие, мадам, ме смятате способен на такава вандалщина? Мон дйьо, госпожо, вие ме удивлявате!

— Кой тогава?

Усетил в темата „Батов“ изход от неудобното положение, той набързо разказа за посещението на журналиста и за бойната акция на Стьопа, извършена зад градинските храсти, като не пропусна сочната кулминация с Арията на клеветата. Вера също се разкиска, в кадифените й очи засвяткаха борчески пламъчета — и това я подмлади: неочаквано заприлича на бодро и лекомислено двайсетгодишно девойче, чуло много смешен анекдот. Балкански я виждаше в такова ведро състояние за първи път и това така му допадна, че сам се почувствува подмладен.

— Така му се пада на този клеветник! — смееше се тя по момичешки. — Така му се пада! Аз също бих счупила чадъра си в неговата глава и след това бих му изсвирила Лунната соната… — Изведнъж настроението й сякаш се пречупи и тя загрижено попита: — Ами ако и сега вземе, че разтръби навсякъде, че ме е видял тук?

— И що? — възкликна той и усети характерното си одрезгавяване, настъпващо винаги при силно вълнение. — Моля, мадам, вие сте моя гостенка и аз съм щастлив от вашето премило посещение. Та ние сме приятели, да?

— Ах, вие не познавате тукашните лицемерни нрави — рече тя. — Посещението на една жена в ергенската квартира на някой мъж се счита за върха на разврата. Скандалът е готов… На мен, разбира се, ми е все едно, но могат да охулят вас… А всъщност аз съм дошла само за… за да ви покажа тия песни. — Тя извади от чантата си навити на тръба нотни листове. — Може би са подходящи за нашите концерти?

Той разгърна нотите, зачете ги. И усети аромата на рози, който идеше от нея, и дъха на още нещо, което беше парфюмът на изкъпана женска плът. Този аромат той бе отдавна забравил, отдавна, и сега изведнъж почувствува как потъва в него, обзет от леко замайване. А, кой знае, може да бе и от водката…

Той се засуети, свали китарата от стената, набързо я настрои и затананика първата песен, после, като налучка ритъма и темпото, запя с пълен глас. И през цялото време Верка държеше пред него разтворените нотни листове, и през цялото време той чувствуваше нейния смущаващ аромат на рози и чисто женско тяло. Изкара един куплет и млъкна: повече не можеше, гласът му започна предателски да дрезгавее. А тя стоеше пред него и в очите й се четеше нескрит възторг.

— Добре ли е? — попита той.

— Великолепно! — продума тя задавено. — Приближи се още и изрече право в лицето му: — Господин Балкански, много държа да ви кажа, че за мен вие в никакъв случай не сте изстискан лимон. Вие сте… вие сте велик артист!

И така запламтя, че не знаеше де да дене лицето си.

Тогава Балкански прибра корем, отметна глава назад, взе ръката й между своите длани, вдигна я към устните си и тъй, както правеше Каварадоси с Тоска, дълго, но не много, за да не излезе просташки, я целуна.

Тя усети прималяване. Пред очите й беше сивеещата вече къдрава коса, беше набразденото от годините широко чело на този едър мъж, който така силно я привличаше, и тя доближи глава до него и със смелостта на безумните леко, о, леко като ефир, го докосна с буза.

Това му подействува като разтърсващ удар. Той бавно се отдръпна, но не пусна ръката й. Устните му горяха, тялото му се изпълваше с отдавна забравено блаженство; очите им се срещнаха. И дълго стояха те така, един до друг, и сърцата им биеха по младежки, и мълчаха, мълчаха…

Внезапно в съзнанието на Балкански затрептя мисълта, че трябва да предприеме нещо, нещо мъжко, например да целуне жената, да я погали, дори да разкопчае високата яка на дантелената блуза. Но не мърдаше, скован. Мълчанието ставаше непоносимо, а Верка все чакаше. Най-после тя отклони кадифените си очи от него, огледа стаята, пресипнало изрече:

— Боже мой, Учителю, колко е разхвърляно у вас! — Отдръпна ръка от неговите горещи длани и припряно се впусна да подрежда неразтребеното легло, покритата с огризки и чашки маса, разхвърлените по столовете дрехи. Той стоеше в средата на стаята и чувствуваше как се разтапя от удоволствие при вида на тази чевръста жена, която можеше да бъде домакиня на този дом…

Минавайки към кухнята, Верка се спря пред астрологическите знаци. И тъй като трябваше да каже нещо, каза:

— А какво е това, господин Балкански?

— Астрологически помагала, дорогая моя! И моля, не ми викайте господин Балкански, аз съм Костя. — Тя кимна, а той продължи, доволен, че е намерил повод за нова посока в разговора. — Аз умея да съставям хороскопи, да разговарям дори с душите на умрелите.

— Като Гюлев! — засмя се тя недоверчиво. — Той е член на един спиритически кръжец, който се събира всяка събота вечер, за да вика духове.

— Нима? Невероятно! Та още днес ще му се обадя. — Той също се усмихна и продължи поверително. — Може да призовем Ангелогласния, така се казваше, нали?

— Йоан Кукузел! — поясни тя.

— Так, так, Йоан Кукузел! И да го запитаме дали нашата Дружба ще надживее ураганите и ще остане в бъдещето.

— Ще остане! — рече тя импулсивно и хвана пръстите му. Но тутакси се опомни и показа дланта си. — А на ръка умеете ли да четете?

— Естествено. Преди две години дори аз прочетох в ръката на Стьопа, че ще дойде в България и ще основе българска опера.

— Прочетете и моето бъдеще!

Без да пуска ръката й, той я поведе към светлината на прозореца. Навън еврейчето монотонно нареждаше: „Чорапи, чорапи, чорапи, морето на чорапите!“, жените излизаха от банята, пухкави и зачервени, и привличаха стръвните погледи на мъжете; каруци оглушително скърцаха по калдъръма. Балкански се вгледа в ръката: беше ръка на застаряваща вече мома, с бръчки и посивяваща кожа. Но беше и ръка на пианистка — с дълги, плоски пръсти и набити до вкоравяване върхове на късо изрязаните нокти. А жената дъхаше на рози и на къпана плът… Той започна:

— Ще живеете дълго, много дълго. Ето, вижте колко е дълга линията на живота… Предстоят ви големи успехи в музикалното поприще, ще завоювате много поклонници, виждам хиляди хора, които ви ръкопляскат. А линията на любовта… мон дйьо, какво виждам! Очаква ви велика любов… страстна, пламенна любов… хм… с един негрозен мъж… кестеняв… не много млад…

— Не е хубаво да се подигравате с мен, господин Балкански.

— Костя!

— Не се подигравайте с мен, Костя!

— Не се подигравам, Вера — рече той много сериозно. — Точно това е отбелязано на дланта ви, а тя не мами. Съдбата никога не мами.

И пак вдигна ръката й към устните си и пак я целуна, този път по дланта, върху която бе издълбана дългата линия на живота, и — много ясно, като прокоба — късата линия на любовта.

Но последното Костя не каза.