Джъстин Кронин
Проходът (77)

Послепис
Пътят към Розуел

От Дневника на Сара Фишър („Книга на Сара“)

Представена на Третата световна конференция по Северноамериканския период на карантина

Център за изучаване на човешките култури и конфликти

Университетът на Нови Южен Уелс, Индо-Австралийска Република

16–21 април 1003 Сл.В.

 

[Начало на откъса]

Ден 268

Три дни след стопанството. Прекосихме Ню Мексико тази сутрин след изгрев. Пътят е в много лошо състояние, но Холис е сигурен, че това е Път 60. Равна, открита местност, но на север виждаме планини. От време на време покрай пътя се мярка огромна, празна табела, изоставени коли навсякъде, някои блокират пътя, което ни забавя. Бебето не знае почивка и непрекъснато плаче. Иска ми се Ейми да беше тук, за да го успокои. Наложи се да прекараме последната нощ навън на открито, затова всички сме уморени и сме резки един с друг, дори Холис. Горивото отново се превръща в проблем. Привършваме онова, което беше в резервоара, плюс онова от запаса. Холис казва, че до Розуел ни остават пет дни, или шест.

 

Ден 269

Ободрени сме. Днес видяхме първия кръст — огромни червени мацвания на стената на зърнен силоз, висок петдесет метра. Маус беше отгоре и първа го видя. Ръкопляскахме. Прекарахме нощта в бетонен бункер, точно зад него. Според Холис било нещо като помпена станция. Тъмно, влажно и пълно с тръби. Има гориво, запазено в резервоарите, както каза и Гриър. Сипахме гориво в хъмвито, преди да се затворим за през нощта. Няма много на какво да се спи, само корав цимент, но сме доста близо до Албакърки вече, затова никой не си и помисля да спим на открито.

Странно и прекрасно е да се спи в една стая с бебе. Да слушаш тихите звуци, които издава дори когато спи. Все още не съм казала новината на Холис, чакам да се уверя. Част от мен мисли, че той вече знае. Откъде може да знае? Сигурна съм, че го пише на лицето ми. Когато и да се замисля за това, не мога да се спра да се усмихвам. Улових Маус да ме наблюдава снощи, когато премествахме горивото и попитах: Какво? Какво гледаш така? А тя отвръща: Нищо. А ти да имаш да ми споделиш нещо, Сара? Аз се стягам да изглеждам най-невинна, което никак не е лесно, и отвръщам: Не, ти за какво говориш, а тя се разсмя и ми казва: Добре, хубаво. Няма проблем от моя страна.

Не знам защо мисля така, но ако е момче, искам да го кръстим Джо, а ако е момиче — Кейт. На родителите ми. Странно как щастието за едно нещо е обратната страна на скръбта за същото.

Всички мислим за другите, надяваме се да са добре.

 

Ден 270

Тази сутрин навсякъде около хъмвито имаше следи. Изглежда са били трима. Защо не са направили опит да влязат в бункера, е загадка — убедена съм, че са ни подушили. Надявам се да стигнем до Сокоро достатъчно навреме, за да се укрепим за през нощта.

 

Ден 270 (отново)

Сокоро. Холис е почти убеден, че бункерите са част от съоръжения на стар газопровод. Затворихме се за през нощта. Сега чакаме [не се чете]

 

Ден 271

Отново се появиха. Повече от трима, много повече. Чувахме ги да дращят по стените на бункера цяла нощ. Тази сутрин навсякъде имаше следи и бяха твърде много, за да ги преброим. Предното стъкло на хъмвито беше счупено, а и повечето прозорци. Всичко, което бяхме оставили вътре, беше разхвърляно, премазано и разкъсано. Опасявам се, че е само въпрос на време да се опитат да влязат в някой от бункерите. Ще издържат ли резетата? Кейлъб плаче през половината нощ, каквото и да прави Маус, затова не е тайна, че сме там. Какво ли ги спира?

Вече се надбягваме. Всички го знаят. Днес прекосяваме Уайт сендс Месъл Рейнж към бункера в Каризозо. Искам да кажа на Холис, но не го правя. Просто не мога, не искам да му кажа така. Ще почакам докато стигнем гарнизона, за късмет.

Чудя се дали бебето знае колко съм уплашена.

 

Ден 272

Тази нощ нямаше никаква следа. Всички сме облекчени, надяваме се, че сме ги оставили назад.

 

Ден 273

Последният бункер преди Розуел. Място, наречено Хондо. Опасявам се, че пиша за последно. Преследваха ни през целия ден, следваха ни по дърветата. Чуваме как се движат навън и вече почти мръква. Кейлъб не мирясва. Маус просто го притиска до гърдите си, а той не спира да плаче. Те искат Кейлъб, настоява тя. Искат Кейлъб.

О, Холис. Съжалявам, че напуснахме стопанството. Иска ми се да можехме да живеем онзи живот. Обичам те обичам те обичам те.

 

Ден 275

Когато се замислям за последните дни, в които съм писала, не мога да повярвам, че съм жива, че някак сме оцелели през тази ужасна нощ.

Виралите не ни нападнаха. Когато отворихме вратата на сутринта, хъмвито лежеше прекатурено в локва течност, като някаква огромна птица с ранено крило, паднала на земята, двигателят му беше непоправимо повреден. Капакът беше на сто метра от него. Изтръгнали бяха гумите и ги бяха раздрали на парчета. Знаехме, че сме извадили късмет, че сме оживели през нощта, но бяхме без кола. Според картата от гарнизона ни делят още петдесет километра. Възможно е, но Тео никога няма да се справи. Маус иска да остане с него, но той, естествено, отказа, а и никой няма да го позволи, така или иначе. Щом не ни убиха миналата нощ, каза Тео, убеден съм, че ще оцелея още една, щом се налага. Само продължете и използвайте светлината, колкото е възможно, изпратете обратно кола, когато стигнете там. Холис откъсна ремък и част от въже, както и парче от седалката, за да може Маус да носи Кейлъб. Тогава Тео целуна и двамата за сбогом, затвори вратата и се залости, а ние тръгнахме само с вода и пушките си.

Оказа се, че е много повече от петдесет километра, много повече. Гарнизонът беше в другата част на града. Но това няма значение, защото малко след пладне ни взе патрул. Да вземем да попаднем точно на лейтенант Юстас. Изглеждаше съвсем слисан да ни види, но изпратиха обратно хъмви до бункера и сега всички сме здрави и читави зад стените на гарнизона.

Пиша в палатката на столовата за цивилни (има три, една за войниците, една за офицерите и една за цивилните работници). Всички останали вече си легнаха. Командващият тук е някой си на име Крукшанк. Генерал, като Ворхис, но с това приликите приключват. При Ворхис се виждаше, че в тялото има истински човек, зад цялата военна суровост, а Крукшанк изглежда човек, на чието лице през живота му дори пукнатинка от усмивка не се е мярвала. Имам чувството, че Гриър здраво е загазил, а това се отнася и за всички ни. Но утре в 06:00 ще ни разпитат и ще можем да разкажем цялата история. Пред гарнизона в Розуел гарнизонът в Колорадо изглежда незначителен. Според мен е почти колкото Колонията, гигантските му бетонни стени се поддържат от метални стълбове, които стигат до земята на плаца. Единственият начин, по който мога да го опиша, е като вътрешност на паяк. Море от палатки и други издигнати постройки. Цяла вечер влизат автомобили, огромни цистерни камиони с хора, оръжия и сандъци с провизии, чиито кабини са обградени с прожектори. Навсякъде се чува тътен на двигатели, мирис на гориво, ярка светлина на факлите. Утре ще открия лечебницата и ще видя дали мога да съм от полза. Тук има още няколко жени, не са много, но има, повечето са от медицинския корпус, а докато се придържаме към зоната за граждани, можем да се движим, накъдето решим.

Горкият Холис. Толкова беше изморен, че не успях да му кажа новината. Затова тази нощ за последно ще бъда сама с тайната си, преди някой друг да разбере. Чудя се дали тук има някой, който може да ни ожени. Може би командващият. Но Крукшанк не изглежда подходящ за това, а и трябва да почакам, докато и Майкъл бъде с нас в Кървил. Той трябва да ме предаде на бъдещия ми съпруг. Няма да е честно без него.

Трябва да съм изтощена, но не съм. Твърде съм напрегната, за да спя. Вероятно причината е във въображението ми, но когато затворя очи и стоя спокойно, кълна се, че чувствам бебето в себе си. Не да се движи, не, твърде рано е. Просто някаква топлина, изпълнено с надежда присъствие, там има нова душа, която тялото ми носи и която чака да се роди на света. Чувствам се… как беше думата? Щастлива. Чувствам се щастлива.

Навън се чуват изстрели. Ще погледна.

* * * * * КРАЙ НА ДОКУМЕНТА * * * * *

Открит на територията на Розуел (Клането при Розуел)

Зона 16, жалон 267

33,39 Север, 104,5 Запад

Второ набраздяване. Дълбочина: 2,1 метра

Достъп ОЛ 1894.02