Джъстин Кронин
Проходът (29)

Двайсет и седем

По-късно всички в Колонията бяха научили за случилото се или някаква негова версия. Пред стените се появил Бродник, Кейлъб отворил вратата, през нея влязъл вирал. Бродникът бил младо момиче, което лежало в Лечебницата, умирало, простреляно от стрела от арбалета на някой Страж. Полковникът бил мъртъв, очевидно самоубийство, как е излязъл през Стената, никой не знаеше, а и Арло, убит в Убежището от брат си.

Но най-лошото беше случилото се с Учителката.

Открили я под прозореца в Голямата стая. Полезрението на Холис било ограничено от редицата празни легла. Вероятно е чула идването на вирала от покрива и се е опитала да се съпротивлява. В ръцете си държала нож.

Имало много Учителки, разбира се. Но в истинския смисъл била само една. Всяка жена, поела поста, с годините се превръщала в тази личност. Учителката, починала тази нощ, била от рода Даръл — Ейприл Даръл. Тя беше жената, за която Питър си спомняше как се смее на въпросите му за океаните. По онова време беше по-млада, малко по-възрастна от него сега. Красива по един фин, светъл начин, като по-голяма сестра, останала у дома заради някакво физическо страдание. Тя беше жената, която Сара си спомняше от сутринта на нейното излизане от Убежището, която я насочваше с поредица от въпроси, подобно летящи звезди, приземяващи в тъмното приземие, в което лежеше грозната истина, а после я предаде в ръцете на майка й, за да поплаче над света и живота в него. Работата й беше тежка; да е Учителка, всички знаеха, беше неблагодарна работа, означаваше да живееш заключена с Малките, лишена от компанията на възрастни, с изключение на бременни жени или такива, които кърмеха, които не мислеха за друго, освен за бебета, а и тъкмо Учителката казваше на всички им истината и понасяше всеобщото огорчение от травмата. С изключение на Първата нощ, когато тя можеше за кратко да се появи на Слънчевото място, Учителката рядко напускаше Убежището, а когато го правеше, сякаш влизаше в невидим контейнер от предателство. Питър й съчувстваше, но истина беше, че той едва успяваше да се насили да срещне погледа й.

Домът, който се събра при първия прожектор, обяви извънредно положение. Разпратиха вестители до всяка къща да предадат новината. До събирането на повече сведения всички дейности извън Стената се отменяха: Стадото нямаше да излиза, както и екипите на работниците, вратите щяха да останат затворени. Кейлъб остана затворен. За момента се постигна съгласие, че с толкова загубени души, такъв страх и бъркотията, обхванала Колонията, няма да се издава никаква присъда.

Оставаше и въпросът с момичето.

В ранните утринни часове Санжай беше повел членовете на Дома към Лечебницата, за да я видят. Раната на рамото й очевидно беше тежка, още не беше дошла в съзнание. Нямаше следи от зараза от вирали, но появата й си оставаше напълно необяснима. Защо виралите не са я нападнали? Как е оцеляла сама в мрака? Санжай нареди всеки, който е бил в контакт с нея, да се съблече и измие, а дрехите им да бъдат изгорени. Дрехите на момичето и раницата й също отидоха в огъня. Момичето беше поставено под строга карантина и никой, освен Сара, нямаше право да влиза в Лечебницата, преди да получат повече сведения.

Следствието се състоя в учебна стая на Убежището. Питър осъзна, че това е същата стая, в която Учителката го беше завела в деня на неговото излизане. Следствие — тази дума използва Санжай, Питър я чуваше за първи път. Стори му се, че е съвършено подходяща, ако ще се търси върху кого да се хвърли вината. Санжай беше инструктирал четиримата — Питър, Алиша, Холис и Со — да не говорят с никого, докато не бъдат разпитани един по един. Чакаха пред коридора, седнали на несъразмерно малки чинове, наблъскани в редица до стената, с един Страж — племенника на Санжай, Йън, който да чака с тях. Около тях сградите бяха необичайно тихи. Всички Малки бяха преместени горе, докато Голямата стая не бъде измита. Кой знае как щеше да им се отразят нощните събития, какво ще им каже Санди Чоу, поела задълженията на Учителка. Вероятно — че са сънували. С най-малките деца това можеше и да даде резултат. Колкото до останалите, Питър изобщо не знаеше. Може би щеше да се наложи да излязат по-рано от Убежището.

Първо извикаха Со, която излезе малко след това от стаята и закрачи по коридора с притеснен вид. После повикаха Холис. Докато изправяше крака изпод чина, той изглеждаше напълно лишен от енергия, сякаш някаква изначална част от него е отсечена. Йън държеше вратата отворена и наблюдаваше групата с нетърпеливо предупреждение. На прага Холис спря, обрана се и ги изгледа, като каза първите думи, изричани от цял час.

— Само искам да знам, че случилото се не е било безсмислено.

Зачакаха. Питър долавяше гласовете през вратата на учебната стая. Искаше му се да попита Йън дали знае нещо, но видът на мъжа му подсказваше, че дори не бива да опитва. Йън беше на възрастта на Тео. Двамата със съпругата му Хана имаха дъщеричка Кайра в Убежището. Което, помисли си Питър, обясняваше изражението на Йън. Изглеждаше като родител, като баща.

Холис се появи, срещна набързо погледа на Питър и кратко кимна, преди да се оттегли по коридора. Питър се надигна, но Йън каза:

— Не ти, Джаксън. Следващата е Лиш.

Джаксън? Откога някой го наричаше Джаксън, особено някой от Стражата? И защо изведнъж му прозвуча необичайно, особено от устата на Йън?

— Всичко е наред — каза Лиш и уморено се изправи на крака. За пръв път я виждаше така сломена. — Искам само да приключа с този въпрос.

В следващия миг я нямаше, а Питър и Йън бяха сами. Йън неловко беше приковал поглед в квадратче от стената над главата на Питър.

— Наистина не беше нейна грешка, Йън. Никой не е виновен.

Йън се скова, но нищо не каза.

— Ако беше там, сигурно и ти щеше да сториш същото.

— Виж, спести си думите за Санжай. Не бива да говоря с теб.

Докато Лиш се върна, Питър дори беше успял да позадреме. Тя излезе от стаята с изражение, което той познаваше: Ще те пипна.

Питър го почувства в мига, в който пристъпи в стаята. Решението за него вече беше взето, каквото ще да говори. Появата му беше почти без значение. Со беше помолена да се оттегли от разследването, като така оставаха само петима членове на Дома: Санжай, който седеше в центъра на дълга маса, от двете му страни бяха Стария Чоу, Джими Молиноу, Уолтър Фишър, братовчедката на Питър, Дейна, която заемаше мястото на Джаксън. Забеляза нечетния брой, отсъствието на Со предотвратяваше равни гласове за противоположни решения. Срещу масата имаше поставен празен чин. В стаята витаеше напрежение, никой не говореше. Само Стария Чоу, изглежда, искаше да гледа Питър в очите. Останалите избягваха погледа му, дори Дейна. Отпуснат на стола си, Уолтър Фишър или не осъзнаваше къде се намира, или не го беше грижа. Облеклото му беше необичайно мръсно и раздърпано. Всъщност Питър долови носещия се от него мирис на шайн.

— Седни, Питър — каза Санжай.

— Бих предпочел да остана прав, ако не възразявате.

Усети леко удоволствие от неподчинението, отбелязана точка. Но Санжай не отвърна.

— Предполагам, че трябва да започваме — прокашля се преди да продължи. — Макар да съществува объркване по този въпрос, общото мнение на Дома, изградено въз основа на казаното от Кейлъб, е, че ти нямаш вина за отварянето на вратата, той го е направил сам. Потвърждаваш ли го?

— Дали го потвърждавам?

— Да, Питър — каза Санжай. Въздъхна с неприкрито нетърпение. — Потвърждаваш ли версията за случилото се? Онова, което според теб се е случило.

— Няма какво да потвърждавам. Какво ви каза Маратонката?

Старият Чоу вдигна ръка и се приведе.

— Санжай, ако позволиш.

Санжай се намръщи, но замълча.

Старият Чоу се приведе над масата с авторитет. Имаше меко, набръчкано лице и влажни очи, който му придаваха изражение на искрено чистосърдечие. В продължение на много години беше заемал поста Глава на Дома, преди да го предаде на бащата на Тео, история, която все още му даваше значителен авторитет, ако поискаше да го приложи. В повечето случай не го правеше. След като първата му съпруга загинала в Тъмната нощ, той се бе оженил повторно за много по-млада жена и сега прекарваше по-голямата част от дните си в пчелина, сред любимите си пчели.

— Питър, никой не се съмнява в убеждението на Кейлъб, че е постъпил правилно. Тук не разглеждаме намерението. Отвори ли вратата, или не?

— Какво ще му сторите?

— Все още не сме решили. Моля, отговори на въпроса.

Питър се опита да срещне погледа на Дейна, но не успя, тя все така не вдигаше поглед от масата.

— Щях да го направя, да бях стигнал пръв до тях.

Санжай се надигна възмутено в стола си.

— Виждате ли? За това говорех.

Старият Чоу напълно пренебрегна прекъсването и не сваляше поглед от лицето на Питър.

— И така, нали не бъркам, след като заключавам, че отговорът ти е отрицателен? Ти си щял да я отвориш, но на практика не си го направил — скръсти ръце на масата. — Обмисли го за момент, ако ти е необходимо.

На Питър му се стори, че Старият Чоу се опитва да го защити. Но ако разкажеше как бяха протекли събитията, цялата вина щеше да падне върху Кейлъб, който беше направил онова, което и самият Питър би сторил, ако пръв беше стигнал до колелото.

— Никой не се съмнява в предаността ти към твоя приятел — продължи Старият Чоу. — От теб друго и не бих очаквал. Но тук по-голяма преданост се дължи към сигурността на всички ни. Отново ще те попитам. Помогна ли на Кейлъб да отвори вратата? Или пък ти всъщност си опитал да я затвориш, щом си видял как се развиват събитията?

Питър имаше чувството, че стои на ръба на огромна пропаст: каквото и да кажеше, щеше да е окончателно. А той разполагаше само с истината.

Поклати глава.

— Не.

— Какво не?

Пое дълбоко дъх.

— Не, аз не отворих вратата.

Старият Чоу видимо се отпусна.

— Благодаря, Питър — погледът му обходи групата. — Ако има някой, който иска да…

— Почакай — намеси се рязко Санжай.

Питър усети как напрежението в стаята нарасна. Дори Уолтър изведнъж придоби тревожен вид. Започва се, помисли си Питър.

— Всички тук знаят за приятелството ти с Алиша — каза Санжай. — Тя ти се доверява. Можем да се изразим така, нали?

Питър внимателно кимна.

— Вероятно.

— Тя показвала ли е по някакъв начин, че познава момичето? Да я е виждала преди?

Стомахът му се присви.

— Защо мислите така?

Санжай погледна към другите, преди отново да обърне погледа си към него.

— Става дума за някакво съвпадение. Вие тримата сте последните, завърнали се от електростанцията. А историята, която разказваш за Зандър и после Тео… ами трябва да призная, че е много странна.

Ядът, който Питър беше сдържал, избухна.

— Мислиш, че сме го планирали ли? Загубих там брат си. Извадихме късмет, че се прибрахме живи.

В стаята отново се възцари мълчание. Дори Дейна гледаше към Питър с откровено подозрение.

— Затова, за протокола — каза Санжай, — казваш, че не познаваш Бродницата, никога преди не си я виждал.

Изведнъж вече не ставаше дума за Алиша, даде си сметка той. Ставаше дума за него.

— Представа си нямам коя е — каза той.

Санжай задържа погледа върху на лицето на Питър за един почти безкраен момент. После кимна.

— Благодаря, Питър. Оценявам искреността ти. Свободен си.

Приключило беше просто така.

— Това ли е всичко?

Санжай вече се занимаваше с книжата пред себе си. Погледна към него, намръщен, почти изненадан, че Питър все още е в стаята.

— Да. Засега.

— Няма… да ми сторите нищо, така ли?

Санжай сви рамене. Умът му вече беше другаде.

— Какво искаш да ти сторим?

Питър почувства неочаквано разочарование. Докато седеше отвън с Алиша и Холис, беше почувствал връзка, споделена съдба, която виси на косъм. Каквото и да ги очакваше, то щеше да е за всички им. Сега бяха разделени.

— Така е, както казваш, няма в какво да те обвиним. Вината е на Кейлъб. Со го каза, Джими се съгласи, че напрежението да стоиш на пост за брат си може и да е упражнило значително въздействие върху теб. Почини си още няколко дни, преди да се върнеш на Стената. А след това ще видим.

— Ами останалите?

Санжай се подвоуми.

— Мисля, че няма причина да не ти кажем, след като всички останали скоро ще научат. Со Рамирез подаде оставката си като Първи капитан, която Домът прие — неохотно, но я прие. Тя не е била на пост по време на нападението и споделя само известна част от вината. Джими ще бъде Първи капитан. Колкото до Холис, той няма да служи засега на Стената. Може да се върне, щом реши.

— Ами Лиш?

— Алиша получи заповед да напусне Стената. Пренасочена е към Работниците.

От всичко случило се най-трудно осмисли това развитие. Алиша като гаечен ключ: дори не можеше да си го представи.

— Шегувате се.

Санжай повдигна укорително гъстите си вежди.

— Не, Питър. Давам ти дума, че не се шегувам.

Питър и Дейна бързо се спогледаха: Ти знаеше ли за това? По погледа й позна, че знае.

— Ако това е всичко… — каза Санжай.

Питър се запъти към вратата. Но когато стигна до прага, изведнъж у него се надигна съмнение. Обърна се отново към групата.

— Ами електроцентралата?

Санжай потисна дълбока въздишка.

— Какво за нея, Питър?

— Щом Арло е мъртъв, не трябва ли да изпратим някого там?

Според първото впечатление на Питър, като осъзна как всички го гледат слисано, бе, че в последната секунда е станал част от решението им. Но после разбра: все още не го бяха обмислили.

— Не изпратихте ли някого още призори?

Санжай се извърна към Джими, който нервно свиваше рамене, очевидно неподготвен.

— Сега е твърде късно — тихо каза той. — Няма да стигнат, преди да мръкне. Ще трябва да почакаме до утре.

— Рояци, Джими.

— Пропуснал съм, нали? С всичко, което става тук. А и Фин и Рей все още може да са наред.

Санжай задържа за миг дъха си, като се успокояваше. Питър знаеше, че е побеснял от гняв.

— Благодаря, Питър. Ще се погрижим.

Всичко беше казано. Питър излезе в коридора. Йън стоеше, където го остави, опрян на стената със скръстени на гърдите ръце.

— Предполагам, че си чул за Лиш, а?

— Чух.

Йън сви рамене. Стягането беше изчезнало.

— Виж, знам, че ти е приятелка. Но е трябвало да предвиди какво ще се случи. Да излезе така.

— Ами момичето?

Йън се втрещи, в очите му проблесна гняв.

— Какво за нея? Имам дете, Питър. Какво ме е грижа за някаква Бродница?

Питър замълча. Разбираше, че Йън има основание да се ядосва.

— Имаш право — каза накрая. — Глупаво беше.

Но изведнъж изражението на Йън омекна.

— Виж — каза, — хората просто са разтревожени и това е. Съжалявам, че се ядосах. Вината не е твоя, всички го знаят.

Негова беше, помисли си Питър. Негова.

 

 

Майкъл откри отговора след съмване: 1432 мегахерца, ама разбира се.

Честотата не беше официално регистрирана, защото всъщност бе ползвана от военните. Късовълнов цифров сигнал, който се появява на всеки деветдесет минути и търси главния си компютър.

А и цялата нощ сигналът се засилваше. На практика идваше от прага му.

Кодирането щеше да е лесната част. Номерът беше да открият онзи, който разпространява отговора, който да предизвика излъчването на сигнала, който и където и да е, да се свърже със суперкомпютъра. Постигнеше ли го, останалото щеше да е въпрос на качване на данните.

И така, какво търсеше сигналът? Какъв беше цифровият отговор на въпроса, който поставяше на всеки деветдесет минути?

Елтън беше казал нещо, тъкмо преди да си легне: Някой ни вика.

И тогава го проумя.

Знаеше, че точно това му трябва. Фарът беше пълен с всевъзможни боклуци, струпани в кутии по рафтовете. Имаше поне един военен джобен компютър, за който той знаеше. И още някакви стари литиеви батерии, които може би имаха заряд, трябваха му няколко минути, само толкова. Работеше бързо, непрекъснато гледаше часовника, очакваше да мине следващият деветдесетминутен интервал, за да улови сигнала. Смътно долови бъркотията навън, но кой ли знае какво можеше да е. Можеше да включи джобния компютър към техния, да улови сигнала, щом се появи, да запише гравирания идентификационен номер и да програмира джобния компютър от таблото.

Елтън спеше, хъркаше в хлътналото легло в задната част на Фара. Ако старецът не се изкъпеше скоро, Майкъл не знаеше какво щеше да стори. Цялото място вонеше на мръсни чорапи.

Докато се справи, стана пладне. От колко време работеше без почти да стане от стола? След случката с Маусами беше твърде нервен, за да спи, и се върна в къщурката, вероятно някъде преди десет часа. Чувстваше задните си части изтръпнали, все едно седеше поне от десет часа. Трябваше да иде да пусне една вода.

Излезе от къщурката твърде бързо, неподготвен за блясъка на дневната светлина.

— Майкъл!

Джейкъб Къртис, синът на Гейб. Майкъл го видя да тича тромаво по пътеката, размахал ръце. Майкъл пое въздух, за да събере сили. Момчето едва ли имаше вина, но разговорът с Джейкъб можеше да е изпитание. Преди Гейб да се разболее, понякога той водеше Джейкъб във Фара и молеше Майкъл да намери нещо за момчето, с което да се занимава. Майкъл се стараеше, но онова, което Джейкъб можеше да разбере, беше много малко. Цели дни отлитаха в обяснения как се правят най-обикновени задачи.

Джейкъб спря пред Майкъл, задъхан отпусна ръце на коленете си. Въпреки ръста си, движенията му притежаваха детска некоординираност, крайниците му изглежда рядко действаха в синхрон.

— Майкъл — задъхваше се той. — Майкъл…

— Полека, Джейкъб. Успокой се.

Момчето размахваше ръка пред лицето си, сякаш се опитваше да вкара още кислород в дробовете си. Майкъл не знаеше дали е разстроен, или само развълнуван.

— Искам да видя… Сара — хриптеше той.

Майкъл му каза, че я няма.

— Не я ли потърси у дома?

— И там я няма! — вдигна очи Джейкъб. Очите му бяха страшно широки. — Видях я, Майкъл.

— Ти не каза ли, че не си могъл да я намериш?

— Не нея. Онази другата. Спях и я видях!

Джейкъб невинаги говореше смислено, но Майкъл никога не се беше отнасял към момчето пренебрежително. На лицето му се четеше огромна паника.

— Да не се е случило нещо с баща ти, Джейкъб? Той добре ли е?

Влажното лице на момчето се намръщи.

— А. Той почина.

— Гейб е починал?

Джейкъб говореше притеснително делово; със същия тон можеше да съобщи какво е времето.

— Почина и повече няма да се събуди.

— Джейкъб, съжалявам.

Тогава Майкъл видя Мар да бърза по пътеката. Обля го облекчение.

— Джейкъб, къде ходиш? — жената спря при тях. — Колко пъти трябва да ти повтарям? Не можеш така да хукваш нанякъде, не можеш.

Момчето се обърна, размахало дългите си ръце.

— Трябва да намеря Сара!

— Джейкъб!

Гласът й го удари като стрела. Замръзна на място, макар лицето му да се оживи от странен, непознат ужас. Устата му провисна и се задъха. Мар внимателно се приближи към него, все едно се доближаваше до някакво огромно, непредсказуемо животно.

— Джейкъб, погледни ме.

— Мамо…

— Тихо сега. Стига приказки. Погледни ме. — Посегна към лицето си и постави ръка на бузата му, вперила поглед в лицето му.

— Видях я, мамо.

— Знам. Но това беше само сън, Джейкъб, това е. Не помниш ли? Върнахме се у дома и аз те сложих да си легнеш, ти заспа.

— Заспах ли?

— Да, миличък, заспа. Това е, сън беше — вече дишаше по-спокойно, тялото му се успокои от докосването на майка му. — Искам сега да се прибереш и да ме изчакаш у дома. Няма повече да търсиш Сара. Ще го направиш ли заради мен?

— Ама, мамо…

— Никакво но, Джейкъб. Ще направиш ли каквото те моля?

Макар и неохотно, Джейкъб кимна.

— Доброто ми момче! — Мар отстъпи и го пусна. — Направо вкъщи, веднага!

Момчето погледна към Майкъл с бърз, бегъл поглед и припна.

Най-после Мар се обърна към Майкъл.

— Винаги върши работа, когато стане такъв — каза тя и сви рамене. — Това е единственото, което върши работа.

— Чух за Гейб — успя да каже — Съжалявам.

Погледът на Мар говореше, че от толкова плач вече сълзи не са й останали.

— Благодаря, Майкъл. Мисля, че Джейкъб иска да види Сара, защото и тя беше там, накрая. Тя е добра приятелка. За всички ни. — Мар замълча, по лицето й пробягна болка. Но тръсна глава, сякаш за да прогони мисълта. — Ако ти е възможно, би ли й предал, че всички мислим за нея. Май няма да мога да й благодаря, както трябва. Ще го направиш ли?

— Сигурен съм, че е тук някъде. Погледна ли в Лечебницата?

— Естествено, че е в Лечебницата. Джейкъб най-напред отиде там.

— Не разбирам. Щом Сара е в Лечебницата, защо той не я е намерил? Мар го изгледа странно.

— Заради карантината, естествено.

— Карантина ли?

Мар се изуми.

— Майкъл, ти къде беше?