Джъстин Кронин
Проходът (13)

Тринайсет

Лейси в гората: вървеше превита, притичваше от дърво до дърво, отдалечаваше се от войниците. Въздухът беше студен и рядък, режеше дробовете й. Стоеше с гръб към дървото и си поемаше дъх.

Не се страхуваше. Куршумите на войниците изобщо не я плашеха. Чуваше ги как зариват из храсталаците, но дори близо до нея не бяха. И бяха толкова малки! Куршуми ли, че как може едни куршуми да ранят човека? След дългия път, който беше изминала срещу подобни шансове, как можеха да се надяват, че ще я уплашат с подобни нищожни средства?

Надзърна иззад голям дънер. Сред храсталаците виждаше светлината от бараката на охраната, чуваше двамата мъже да говорят, гласовете им лесно се долавяха в безлунната нощ. Чернокожа, с особен акцент, а другият непрекъснато повтаряше: Мамка му, ще ни наритат по задниците заради тази работа. Как я изпуснахме, мамка му? А? Как, мамка му! Ти дори не се беше прицелил както трябва!

Страхуваха се от онзи, с когото говореха по телефона. Но този мъж, за него Лейси знаеше, че е нищо, никой. А пък войниците бяха като деца, друг мислеше вместо тях. Като онези в полето, преди толкова време. Сега си спомняше, в онези безкрайни часове, те не спираха и не спираха. Въобразяваха си, че й отнемат нещо, виждаше го в изпълнените им с мрак усмивки, разсекли лицата им, долавяше го във вонящия им дъх по лицето си, и беше истина, бяха я ограбили. Но сега им е простила и си е възвърнала обсебеното, което беше самата Лейси, и повече. Тя затвори очи. Но Ти, Господи, си щит пред мене, помисли си тя.

И ти ме даряваш със слава и въздигаш главата ми.

С гласа си викам Господа и

той ме чува от светата Си планина.

Лягам, спя и

ставам, защото Господ ме закриля.

Няма да се уплаша от десетки хиляди люде,

Отвред опълчили се срещу мене.

Въздигни се, Господи!

Спаси ме, Боже мой!

Защото ти удряш по лицето всички мои врагове

и трошиш зъбите на нечестивите.

Тя отново тръгна между дърветата. Мъжът от другата страна на телефона на часовия щеше да изпрати още войници след нея. А въпреки това я пронизваше подобно на радост чувство, нова, живителна енергия, по-богата и по-дълбока от всичко, което беше усещала в живота си. Нараствало беше в седмиците, докато вървеше, накъде? Не знаеше как го наричат. В съзнанието й то беше просто мястото, където е Ейми.

Пътувала беше с автобуси. Някой я беше качвал в каросерията на камиона си с два лабрадора и кафез с малки прасенца. Имаше дни, в които се събуждаше и знаеше, че й предстои път. От време на време ядеше или пък, ако усещаше, че така трябва, чукаше на някоя врата и питаше дали ще я пуснат да преспи. И жената, която отваряше вратата — защото винаги се случваше жена, независимо на коя врата Лейси беше потропала, отвръщаше: Разбира се, влизайте и я повеждаше към стая с оправено легло, което я чакаше, без да каже нито дума повече.

А един ден тя започна да се изкачва по дълъг планински път. Отвсякъде я обгръщаше славата Божия и тя разбра, че е пристигнала.

Чакай, каза гласът. Изчакай залез-слънце, сестро Лейси. Пътят сам ще ти се открие.

Така и стана: пътят сам се откри. Сега вече я преследваха още мъже, всяка стъпка, всеки удар от вейка, всеки дъх беше изстрел, все по-силен и по-силен. Разпределили се бяха зад нея в широка линия, шестима, с насочени оръжия в тъмнината, в нищото, към мястото, където Лейси беше стояла, но вече не стоеше.

Стигна до открито пространство. Път. Отляво, на по-малко от двеста метра, беше бараката на охраната, окъпана в светъл ореол. Отдясно пътят свиваше в дърветата и се спускаше рязко. Някъде от ниското се чуваше шум от река.

Нищо в това място не разкриваше значението си за нея; въпреки това тя знаеше да чака. Спусна се и се прилепи по корем към земята. Войниците бяха зад нея, на петдесет метра, четирийсет, трийсет.

Чу приглушения шум от двигател, който работеше трудно, мощността му намаля, когато шофьорът мина на по-ниска предавка за последния отрязък от изкачването. Светлината и шумът му бавно се насочиха към нея. Приклекна, когато фаровете му осветиха билото на височината. Някакъв военен камион. Силата на шума от него отново се промени, защото шофьорът отново смени предавката и започна да набира скорост.

Сега?

И гласът също каза: Сега.

Изправи се и се затича с всички сили, устремена към задната част на камиона. Широка броня и над нея обширно място за товари, прикрито от веещи се платнища. За миг изглеждаше така, сякаш тя се движи прекалено мудно, че камионът ще отмине, но набрала скорост, тя се улови за него. Ръцете й откриха отвора на бронята, вдигна единия си бос крак, а после и другия. Лейси Антоанет Кудото полетя, издигна се във въздуха, прехвърли се и се претърколи в камиона.

Главата й се удари глухо в пода на ремаркето.

Кутии. Камионът беше пълен с кутии.

Пропълзя до предната част, до задната стена на кабината. Камионът забави отново, понеже се приближаваше към бараката на охраната. Лейси затаи дъх. Каквото имаше да се случва, щеше да се случи сега. Нищо не можеше да стори.

Свистене на спирачки, камионът се разтресе и спря.

— Покажи заявлението.

Гласът беше на първият часови, онзи, който беше наредил на Лейси да спре. Мъжът-момче с оръжие. По гласа му можеше да определи, че стои на стъпалото на кабината. Изведнъж въздухът се насити с цигарен дим.

— Не бива да пушиш.

— Ти да не си ми майка?

— Изчети собственото си заявление, тъпако. Караш достатъчно оръжие, че да ни изстреляш чак до Марс.

От мястото на пасажера се чу ехиден смях.

— Погребението си е твое. Да си видял мъртвец по пътя?

— За цивилен ли ми говориш?

— Не, за гаден снежен човек говоря. Естествено, че за цивилен. Чернокожа жена, около метър и седемдесет, с пола.

— Майтапиш се — тишина. — Никого не сме видели. Тъмно е. Не знам.

Часовият слезе от стъпалото.

— Задръж така, ще проверя ремаркето.

Не мърдай, Лейси, каза гласът. Не мърдай.

Платнищата се разтвориха, затвориха и отново отвориха. В ремаркето нахлу светлина.

Затвори очи, Лейси.

Затвори очи. Почувства как проблясването на светлината докосва лицето й: веднъж, два пъти, три пъти.

Но Ти, Господи, си щит пред мене…

Чу два здрави удара отстрани на камиона, точно до ухото си.

— Чисто е!

Камионът потегли.

 

 

Ричардс хич не беше щастлив. Онази луда монахиня, какво търсеше тя тук, мамка му?

Реши да не казва на Сайкс. Не и преди да е проучил въпроса. Изпрати шестима. Шестима! Само и само да й теглят шибания куршум! Те обаче не направиха нищо. Отново ги изпрати обратно, да обиколят всичко. Да я намерят! Да я застрелят! Нима е толкова трудно?

Историята с Улгаст и момичето се беше проточила прекалено. Ами Дойл, той пък защо беше още жив? Ричардс погледна часовника си: 00:03. Измъкна оръжието си от долното чекмедже на бюрото си и провери пълнителя, после го втъкна на гърба си. Излезе от офиса и се заизкачва по стълбите към Първо ниво. Излезе през товарната платформа.

Дойл беше скрит в помещения за цивилни. В стаята на един от мъртвите чистачи. Охраната на вратата дремеше на стола си.

— Размърдай се — заповяда Ричардс.

Войникът трепна и се събуди. Погледът му се луташе неориентирано. Изглежда сякаш не знаеше къде се намира. Когато видя Ричардс, надвесен над него, скочи пъргаво и напълно събуден.

— Простете, сър.

— Отвори вратата.

Войникът въведе кода и отстъпи.

— Свободен си — каза Ричардс.

— Сър?

— Щом ще спиш, бягай в поделението.

Погледна го с облекчение.

— Да, сър. Простете, сър.

Войникът се затича по пътеката. Ричардс блъсна вратата и я отвори. Дойл седеше на ръба на леглото, скръстил ръце в скута си, вперил поглед в празния квадрат на стената, където някога беше стоял телевизор. На пода имаше недокоснат поднос с храна, от който се носеше слаб мирис на развалена риба. Дойл вдигна лице и по устните му се плъзна плаха усмивка.

— Ричардс. Мамка ти.

— Тръгвай.

Дойл въздъхна и се шляпна по коленете.

— Знаеш ли, оказа се прав за теб. Улгаст, имам предвид. Седях си тук и си мислех: Кога ще ме навести старата ми дружка Ричардс?

— Да зависеше от мен, отдавна да съм дошъл.

Дойл придоби вид, сякаш ще се разсмее. Ричардс не беше срещал такова добро настроение у човек, който би трябвало да знае какво го чака. Дойл опечалено поклати глава, все още с усмивка.

— Трябваше да ида за оръжието.

Ричардс измъкна своето и махна предпазителя.

— Ще ни спести време, така е.

Поведе Дойл през двора, към светлините на Хижата. Имаше вероятност Дойл да побегне, но колко далече щеше да стигне? А и защо, почуди се Ричардс, не беше попитал за Улгаст или момичето?

— Я ми кажи — започна Дойл, когато стигнаха паркинга. Няколко коли все още стояха там, бяха на лаборантите от нощната смяна. — Тя още ли е тук?

— Коя още да е тук?

— Лейси.

Ричардс спря.

— Тук е значи — установи Дойл и се изкикоти на себе си. — Да можеше да си видиш физиономията, Ричардс.

— Какво знаеш за нея?

Странна работа. От очите на Дойл сякаш сияеше хладна, синя светлина. Дори на осветения паркинг Ричардс виждаше това сияние. Сякаш гледа във фотоапарат в момента, в който се отваря затворът.

— Знаеш ли кое е чудното? — продължи Дойл, а погледът му се вдигна към тъмните силуети на дърветата. — Чувам я как идва.

 

 

Грей.

На четвъртото ниво беше. На екрана се виждаше светещата фигура на Нула.

Грей. Време е.

Тогава си спомни, най-накрая си спомни всичко: сънищата си и прекараните в изолатора нощи, докато наблюдава Нула, заслушан в гласа му, погълнат от историите, които разказва. Спомни си Ню Йорк, момичето и останалите, нощ след нощ, и усещането как тъмнината напредва към него и го поглъща, сладката наслада в устата си, когато се спускаше отгоре им. Грей беше и не беше Грей, Нула беше и не беше Нула, беше навсякъде и никъде. Изправи се и застана с лице към стъклото.

Време е.

Странно, мина през ума на Грей. Не беше странно като за смях, ами странно като чудно, цялото понятие за времето. Мислеше го за едно, а се оказа съвсем различно. Не течеше в линия, ами в кръг, имаше и още: беше кръг от кръгове от кръгове, всеки се наслагваше над другия, така че всеки миг се оказваше в съседство с всеки друг миг едновременно. И щом човек го осъзнаеше, вече не можеше да го забрави. Както и сега — начинът, по който виждаше събития, на които сякаш им предстои да се случат, сякаш вече са се случили, защото в определен смисъл вече са се случили.

Отвори помещението за обеззаразяване. Защитното му облекло унило висеше на стената. Трябваше да затвори първата врата, за да отвори втората, втората, за да отвори третата, но никъде не се казваше, че трябва да облече облеклото, или че трябва да е сам.

Втората врата, Грей.

Влезе във вътрешната кабина. Над главата му стоеше кранът на душа като някакво чудовищно цвете. Камерата го наблюдаваше, но от другата страна нямаше никой, знаеше го. А вече чуваше и други гласове, не само този на Нула, който познаваше и останалите.

Третата врата, Грей.

Изпитваше такова щастие, помисли си. Такова облекчение. Освобождаването. Отърсването и отдалечаването. Усещаше го как се случва ден след ден, добрият Грей и лошият Грей се сливаха, образуваха ново създание, неизбежно беше. Следващият нов Грей, онзи, който можеше да прощава.

Прощавам ти, Грей.

Завъртя широката дръжка. Вратата се отвори. Нула се разгъна пред него в мрака. Грей чувстваше дъха му на лицето си, на очите си и устата си и на брадичката си, чувстваше пулсиращото му сърце. Грей си спомни за баща си, на снега. Ридаеше, ридаеше от щастие, ридаеше от ужас, ридаеше, ридаеше, ридаеше, а когато Нула откри уязвимото място на врата му, там, където кръвта пулсираше, най-накрая разбра загадката на десетия заек.

Десетият заек беше той самият.