Джъстин Кронин
Проходът (76)

Седемдесет и четири

В часа преди зазоряване Ейми се измъкна от къщата сама. Къщата на жената, наричана Леля, която беше умряла. Погребали я бяха там, където седеше, увиха тялото й в съшитото одеяло от леглото й. На гърдите й Питър постави снимка, която взе от спалнята й. Земята беше спечена, много часове копаха, а когато приключиха, решиха да преспят на това място. Къщата на жената, беше казал Питър, е подходяща като всяко друго място. Той си имаше къща, Ейми го знаеше. Но май не му се прибираше в нея.

Питър беше останал буден през по-голямата част от нощта, седнал в кухнята на старата жена, потънал в нейните книги. Очите му се присвиваха на светлината от фенера, докато обръщаше страниците с нейния ситен, четлив почерк. Направил си беше чаша чай, но не я изпи. Чашата седеше до него, недокосната и забравена, докато той четеше.

Най-после Питър заспа, а също Майкъл, и Гриър, който беше предал поста на Алиша след полунощ, сега тя беше на пътеката. Ейми излезе на верандата, като прихвана вратата, за да не хлопне след нея. Земята беше хладна и росна под босите й крака, мека от покривката иглички върху твърдата глина. С лекота откри тунела под редицата резервоари, спусна се през капака и се запромушва.

Усещаше го от дни, седмици, месеци. Сега вече го знаеше. От години долавяше присъствието му, от самото начало. От Милагро и деня на мълчанието, големия кораб и много преди това, през годините време, проточило се в нея. Единственият, който я следваше, който винаги беше наблизо, чиято тъга беше тъгата, която усещаше в сърцето си. Тъгата от нейната липса.

Те винаги се връщат у дома, а домът беше там, където беше Ейми.

Показа се от тунела. След няколко мига щеше да се зазори, небето просветляваше, тъмнината се разтваряше над нея като пара. Отдалечи се от стените, под прикритието на дърветата и отвори съзнанието си, затвори очи.

— Ела при мен. Ела при мен.

Мъртвило.

— Ела при мен, ела при мен, ела при мен.

Тогава го почувства: шумолене. Нечуто, но доловимо, което преминава по всяка част от нея, целуна я като бриз. Кожата на ръцете й, лицето, скалпа под косата й, връхчетата на клепачите й. Нежен повей от копнеж, който вдишваше името й.

Ейми.

— Знаех си, че тук — изхлипа тя, както и той хлипаше в сърцето й, защото от очите му не можеха да потекат сълзи. — Знаех си, че си тук.

Ейми, Ейми, Ейми.

Отвори очи и го видя, приклекнал пред нея. Пристъпи към него, погали лицето му, където трябваше да са сълзите, обгърна го с ръце. И докато го прегръщаше, усети присъствието на духа му в себе си, различен от всички останали, които носеше, защото той беше и неин. Спомените я връхлетяха като вода. За къща в снега, за езеро, въртележка със светлини, усещането от голямата му ръка, която обгръща нейната в нощта, когато двамата се извисиха между земята и небесата.

— Знаех. Знаех. Винаги съм знаела. Ти единствен ме обичаше.

Над планината се показа зората. Слънцето се надигаше към тях като нож от светлина над земята. И въпреки това тя го прегръщаше дълго, колкото смееше, пазеше го в сърцето си. Над нея на пътеката Алиша гледаше, Ейми знаеше. Но нямаше значение. Онова, което виждаше, щеше да остане само тяхна тайна, за която и двете щяха да знаят, но нямаше да говорят. Каквато тайна беше и Питър. Защото Ейми вярваше, че Алиша също го знаеше.

Помни, каза му тя. Помни.

Но той си беше отишъл, тя протягаше ръце в празното пространство. Улгаст се издигаше, отдалечаваше се.

Трепкаща светлина сред дърветата.