Джъстин Кронин
Проходът (65)

Шейсет и три

Редник Санчо умираше.

Сара пътуваше в края на конвоя, в един от големите камиони. В задната част бяха наредените легла за ранените. Мястото беше претъпкано със сандъци с провизии. Сара успя да се влезе при ранените, за да им предложи удобство, според силите си.

Другият, Уидърс, вероятно не беше толкова зле. Повечето от обгарянията му бяха по ръцете. Вероятно щеше да оцелее, ако не развиеше сепсис. Но не и Санчо. Нещо се случило, докато спускали бомбата. Някакъв кабел се овързал. Фитилът не се запалил. Нещо. Сара научи историята откъслечно и непълно, разказаха й поне дузина различни варианти, всеки с малко по-различна версия на събитията. Санчо влязъл в шахтата, пропълзял надолу по кабела, за да се справи с проблема. Или все още е бил в шахтата, или е излизал, Уидърс тичал към него, настигнал го, отвързал го от въжетата, когато се разнесъл взривът.

Пламъците напълно ги погълнали. Сара можеше да види как огънят е обгърнал телата им, възпламенил е униформите им и стигнал до плътта им. Чудо беше, че са оцелели, но според Сара чудото не беше от щастливите. Още чуваше писъците, които надаваше, докато с помощта на двама войници махаше почернелите останки от униформата по тялото му, с голяма част от полепналата по нея кожа от краката и гърдите му. Направила беше всичко по силите си да почисти остатъците, за да се открие жива, кървава плът под тях. Изгарянията по краката и стъпалата му започваха да гноят, сладникавият мирис на обгоряла плът се смесваше с вонята на инфекцията. Огънят беше облизал гърдите, ръцете и раменете му. Лицето му беше гладка, розова буца, като гума на молив. След като беше приключила с почистването — ужасяващо задължение, — той почти не беше издал звук, потъна в накъсан сън, от който се събуждаше само за да поиска вода. Изненада се, когато на сутринта видя, че все още е жив, а после и на другия ден. В нощта преди заминаването им изненада и себе си, като прояви сила и предложи да остане с него в лагера. Но Гриър не прие изобщо. Достатъчно хора загубихме в горите, каза той. Направи всичко, за да му е по-удобно.

Известно време конвоят се движеше на изток, но сега отново вървяха на юг. На Сара й се струваше, че се движат по нещо като път. Вече не подскачаха така непоносимо, не се люлееха, не шляпаха в снега и калта, които пръскаха изпод колелетата под нея. Премръзнала беше до кости, повдигаше й се, ръцете и краката я боляха от часовете друсане в камиона. Конвоят от коли, коне и хора напредваше на пресекулки. Тръгваше щом разузнавателният отряд на Алиша обявяваше, че пътят е чист. Целта на първия им ден в път беше Дуранго, където имаше укрепен подслон в стар зърнен силоз, едно от деветте подобни убежища по пътя за продоволствие до Розуел, който им предлагаше сигурност за през нощта.

Реши, че не е ядосана, задето Питър е тръгнал, без да й каже. Когато Холис дойде в столовата, за да й съобщи новината, се ядоса, разбира се. Мислеше само за тази новина, но покрай грижите около Санчо и Уидърс я позабрави. Истината беше, че го предчувстваше — може би не точно заминаването на Питър и Ейми, но нещо подобно. Нещо финално. Когато с Холис обсъждаха възможността да тръгнат с конвоя, някъде в нея се таеше неизказано предчувствие, че Питър и Ейми няма да ги придружат.

Но Майкъл се ядоса. Направо побесня. Наложи се Холис да го удържа да не тръгне след тях в снега. Странно откъде през изминалите месеци у Майкъл се бе родила такава смелост, почти безразсъдна. Тя се чувстваше като негов родител, дълбоко и неоспоримо отговорна за него. Някъде сред случилите се събития се беше освободила от тази отговорност. Може би не Майкъл се е променил, може би тя се беше променила.

Искаше да види Кървил. Името присъстваше в съзнанието й с проблясваща лекота. Само като си помисли човек: трийсет хиляди души. Обзе я надежда, каквато не беше чувствала от деня, в който Учителката я изведе през вратата на Убежището в сломения свят. Защото този свят не беше сломен изобщо. Малкото момиченце Сара, което спеше в Голямата стая, играеше с приятелчетата си и слънцето грееше в лицето й, докато се люлееше на гума в двора и вярваше, че светът сигурно е прекрасно място, от което трябва да е част, това момиченце се беше оказало право. Какво обикновено желание само. Да бъде личност, да живее човешки съдбата си. Това я очакваше в Кървил с Холис. Холис, който я обичаше и й го беше казал, повторил, потретил. Накарал беше нещо у нея да се освободи, нещо отдавна сгърчено. Чувство, което я изпълни в първата нощ на пост, някъде в Юта, когато той остави пушката си и я целуна, и я изпълваше всеки път, когато произнасяше думите по неговия тих, почти смутен начин, приближили лица толкова близо едно до друго, че тя усещаше снопчетата на брадата му по страните на лицето си, тогава като че й признаваше най-скритата истина за себе си. Каза й, че я обича, тя също го обичаше, от цялата си душа и безкрайно. Не вярваше в съдбата, светът й се струваше много по-несигурен, поредица от несполуки и измъквания на косъм, сред които по някакъв начин човек оцеляваше, докато дойде денят, в който не успява. Но любовта й към Холис приличаше точно на съдба. Все едно думите вече са написани някъде, а тя само трябваше да вдъхне живот на историята. Чудеше се дали родителите й са изпитвали подобно чувство един към друг. Въпреки че не обичаше и избягваше да мисли за тях, докато пътуваше в камиона, се улови, че иска да са живи, за да ги попита.

Стореното от тях не беше честно. Клетият Майкъл беше открил двамата в заслона онази страшна утрин. Беше на единайсет, Сара тъкмо беше навършила петнайсет. Вярваше, че родителите й са изчаквали тя да стане достатъчно голяма и да се грижи за брат си, че възрастта й тогава е била част от замисъла им. Когато Майкъл беше закрещял, тя скочи от леглото си, втурна се надолу по стълбите, през двора към навеса, зад къщата им, където той обгръщаше с ръце краката им и се опитваше да ги повдигне. Стоеше на двора, онемяла и вкаменена, Майкъл плачеше и я умоляваше да му помогне, макар да знаеше, че са мъртви. В онзи миг не чувстваше ужас или скръб, ами нещо като удивление — нямо учудване пред неотменимата действителност на гледката, безжалостната й механика. Използвали бяха въжета и две дървени столчета. Завързали въжетата около вратовете си, пристегнали клуповете и ритнали столчетата, тежестта на телата им ги убила. Чудеше се: Заедно ли са го направили? Дали са броили до три? Дали първо е бил единият, а после другият? Майкъл я умоляваше: Моля те, Сара, помогни ми, помогни ми да ги спася, а тя само тях виждаше. Предишната вечер майка им беше приготвила царевична питка, тиганът все още беше на кухненската маса. Сара се опита да си припомни за някоя следа, по която да познае, че майка й е свършила това домакинско задължение по различен начин, след като е знаела, защото няма как да не е знаела, че приготвя закуска, която няма да изяде, за децата си, които няма да види повече. Не успя да си припомни нищо.

Като че се подчиняваха на някаква последна, мълчалива команда, двамата с Майкъл изядоха тази закуска до последната хапка. Приключиха и Сара разбра, както сигурно и Майкъл, че от този ден нататък тя ще се грижи за брат си и част от тази грижа беше неизреченото споразумение, че никога повече няма да говорят за родителите си.

Конвоят беше забавил своя ход. Сара чу вик някъде напред, викаше им да спрат, а после галопът на кон, който мина покрай тях в снега. Скочи на крака и видя, че Уидърс е отворил очи и се оглежда. Превързаната му ръка лежеше на гърдите му, върху одеялата. Лицето му беше мокро от пот.

— Пристигнахме ли?

Сара провери челото му с опакото на китката си. Не изглеждаше да има треска, кожата му беше хладна. Взе от пода манерка и капна малко от водата в отворената му уста. Нямаше треска, а изглеждаше много по-зле, дори главата си не можеше да повдигне.

— Май не.

— Сърбежът ме подлудява. Сякаш по ръцете ми пълзят мравки.

Сара затвори манерката и я постави настрана. С треска или без треска, тревожеше я тенът на лицето му.

— Това е добър знак. Означава, че там кожата ти се възстановява.

— Не ми прилича на оздравяване — Уидърс пое дълбоко дъх и бавно го издиша. — Мамка му.

Санчо беше в леглото под него, увит в превръзки. От лицето му се виждаше само малък розов кръг. Сара приклекна, взе стетоскопа от медицинската си чанта и преслуша гърдите му. Чу клокочене като от вода, изливана в кана. Убиваше го най-вече обезводняването, а освен това се давеше в собствените си дробове. Страните му пареха при допир, около него се носеше мирисът на инфекцията. Подпъхна одеялото около него, навлажни кърпа и я подържа до устните му.

— Как е той? — попита отгоре Уидърс.

Сара се изправи.

— Малко му остава, нали? По лицето ти познавам.

Тя кимна.

— Близо е, така мисля.

Уидърс отново затвори очи.

Сара облече яке и скочи от камиона в снега и слънчевата светлина. Дисциплинираните редици от войници се бяха разбъркали в групи от по трима-четирима мъже, които стояха наоколо намръщени, отегчени и нетърпеливи, с ниско свалени качулки и течащи от студа носове. По-напред видя къде се крие проблемът. Един от камионите стоеше с отворен капак, а от него излизаше пара. Група войници го бяха наобиколили и объркано го оглеждаха, сякаш е огромен скелет, на който са се натъкнали на пътя.

Майкъл стоеше на бронята, с ръце до лакти в двигателя. От гърба на коня си Гриър питаше:

— Можеш ли да го поправиш?

Главата на Майкъл се показа изпод капака.

— Според мен е маркуч. Мога да го сменя, ако картерът е здрав. Трябва ни още охладителна течност.

— Колко ще продължи?

— Не много.

Гриър вдигна глава и извика към хората си:

— Да свием периметъра! Сините напред и внимавайте за онези дървета! Донадио! Къде, по дяволите, е Донадио?

Алиша дойде с коня си от предната част на конвоя, с преметната пушка, около лицето й се виеше пара. Въпреки студа беше съблякла якето си и стоеше по жилетка над пуловера си.

— Ще почакаме малко — каза Гриър. — Да поогледаме надолу по пътя. Трябва да наваксаме.

Алиша пришпори коня си и пое в галоп, без дори да погледне към Холис, когото отмина и който вървеше към тях от предната част на конвоя. Гриър го беше причислил към камионите с продоволствия, които осигуряваха храна и вода на мъжете.

— Какво става? — попита Холис Сара.

— Почакайте минута, майор Гриър — извика тя.

Гриър вече се беше отдалечил назад по колоната. Той обърна коня си, за да я погледне.

— Санчо. Мисля, че умира.

Гриър кимна.

— Разбирам. Благодаря, че ми каза.

— Вие сте неговият командващ офицер, сър. Мисля, че ще е благодарен, ако го посетите.

Лицето му остана безизразно.

— Сестра Фишър, разполагаме с четири часа дневна светлина, за да изминем открит път за шест часа. В момента мисля за това. Просто направете най-доброто. Това ли е всичко?

— Бил ли е близък с някого? Някой, който да остане с него?

— Съжалявам, точно сега всички мъже са ми необходими. Сигурен съм, че той ще разбере. Сега бихте ли ме извинили? — И той се отдалечи на коня си.

Застанала в снега, Сара осъзна, че изведнъж се бори със сълзите.

— Хайде — улови я Холис за ръката. — Аз ще ти помогна.

Запътиха се обратно към камиона. Уидърс отново беше заспал. Издърпаха няколко сандъка до леглото на Санчо. Дишането му беше станало по-накъсано, по посинелите от хипоксията устни беше избила пяна. На Сара не й трябваше да проверява пулса му, за да разбере, че сърцето му бие учестено, в опит да надбяга часовника.

— Какво можем да сторим за него? — попитах Холис.

— Да не го оставим сам, предполагам — от самото начало знаеше, че Санчо ще умре, но сега в последните му минути, всичките й усилия й се струваха незначителни. — Не мисля, че му остава много.

Не му оставаше. Докато го наблюдаваха, дишането му се забави. Клепачите му потрепнаха. Сара беше чувала да казват, че в последните мигове животът на човека минавал пред очите му. Ако това беше истина, какво ли виждаше Санчо? Какво ли щеше да види тя самата, ако беше на негово място? Сара взе бинтованата му ръка и се помъчи да измисли какви мили думи би могла да му каже. Нищо не се сещаше. Нищо не знаеше за него, само името му.

Когато всички свърши, Холис издърпа одеялото над лицето на мъртвия войник. Над тях чуха как Уидърс се размърда. Сара се изправи, видя как отваря очи и примигва, посивялото му лице лъщеше от пот.

— Той дали…?

Сара кимна.

— Съжалявам. Знам, че беше твой приятел.

Но той сякаш не я чу, умът му беше другаде.

— Да му се не види — простена той. — Какъв шибан сън. Сякаш наистина бях в него.

Холис се беше изправил до Сара.

— Какво каза?

— Сержант — настоя Сара, — какъв сън?

Той сви рамене, сякаш се опитваше да се освободи от спомена.

— Противен. Гласът й. И тази воня.

— Чий глас, сержант?

— Някаква дебела жена — отговори Уидърс. — Някаква грамадна, грозна дебелана, която издишаше дим.

 

 

Отпред на колоната Майкъл вдигна глава от двигателя на повредения камион и видя Алиша да галопира надолу по заснежения склон. Тя профуча покрай него към задната част на колоната, докато викаше Гриър.

Какво ставаше, по дяволите?

Уилко стоеше до Майкъл и зяпнал проследяваше коня на Алиша. Останалата част от взвода на Алиша чак сега се спускаше по склона към тях.

— Довърши го — каза Майкъл, а когато Уилко не отвърна, той притисна гаечния ключ към ръката му. — Захващай се и не се помайвай. Мисля, че тръгваме.

Майкъл тръгна след нея, по следите, които беше оставила в снега. С всяка изминала стъпка усещането се засилваше: Алиша е видяла нещо лошо, отвъд билото. Холис и Сара скочиха от задната част на камиона и тръгнаха към Гриър и Алиша, а те и двамата бяха слезли от конете си. Алиша сочеше към билото, ръката й замахна широко, после коленичи и трескаво зарисува в снега. Майкъл се приближи към тях и чу как Гриър казва:

— Колко?

— Сигурно са се преместили през изминалата нощ. Следите са още пресни.

— Майор Гриър… — обади се Сара.

Гриър вдигна ръка и я прекъсна.

— Колко на брой, мътните ги взели?

Алиша се изправи.

— Не просто брой — отвърна тя. — Безброй. И вървят направо към тази планина.