Джъстин Кронин
Проходът (30)

Двайсет и осем

Алиша не го откри, стана обратното. Питър знаеше къде да я намери.

Седеше на сянка пред къщурката на Полковника с гръб, опрян на куп дърва, присвила колене към гърдите си. При шума от приближаването на Питър вдигна поглед и избърса очи с опакото на ръката си.

— Да му се не види, да му се не види — каза тя.

Седна до нея на земята.

— Всичко е наред.

Алиша горчиво въздъхна.

— Нищо не е наред. Само да си казал някому за това, ще те нарежа на парчета, Питър.

Поседяха мълчаливо. Денят беше облачен, обвит от бледа и опушена светлина, наситен с лютива миризма: часовите горяха труповете извън Стената.

— Знаеш ли, винаги съм се чудил — каза Питър — защо го наричахме Полковника?

— Защото това му беше името. Нямаше друго.

— Според теб защо е излязъл навън? Не приличаше на такъв човек. Който да се предаде така.

Но Алиша не отговори. Отношенията й с Полковника бяха нещо, за което говореха рядко и винаги в общи линии. Тази част, вероятно единствената, тя криеше от Питър. И въпреки това присъствието му непрекъснато се усещаше. Не вярваше тя да възприема Полковника като баща, Питър не беше долавял подобно сърдечно отношение към тях. В редките случаи, когато споменаваше името му, или пък той се появяваше на пътеката на Стената нощем, Питър усещаше как тя се сковава в студена дистанция. Почти едва доловимо и сигурно само той го забелязваше. Но каквото и да представляваше Полковника за нея, връзката им беше факт. Разбра, че плаче за него.

— Представяш ли си само? — нещастно каза Алиша. — Уволниха ме.

— Санжай ще премисли. Не е глупак. Това е грешка, ще го проумее.

Но Алиша май го слушаше с половин ухо.

— Не, Санжай има право. Не биваше да се спускам от стената, както направих. Напълно загубих ума си, като видях момичето отвън — поклати глава безнадеждно. — Не че вече има значение. Видя ли раната?

Момичето, помисли си Питър. Нищо не беше научил за нея. Коя беше? Как е оцеляла? Имаше ли и други като нея? Как се е измъкнала от виралите? Но сега май щеше да умре и да отнесе отговорите със себе си.

— Трябвало е. Според мен си постъпила правилно. А и Кейлъб.

— Знаеш ли, че Санжай обмисля да го прокуди? Да прокуди Маратонката, за бога?

Прогонване извън стената беше най-страшната участ.

— Не може да бъде.

— Сериозно говоря, Питър. Уверявам те, че в момента го обсъждат.

— Другите няма да се съгласят.

— Че откога имат право на дума за каквото и да било? Ти беше в онази стая. Изплашени са. Трябва да хвърлят някому вината за смъртта на Учителката. Кейлъб си няма никого. Лесна плячка е.

Питър пое дъх и го задържа.

— Виж, познавам Санжай. Може да си придава важност, но не мисля, че е способен на това. А и всички харесват Кейлъб.

— Всички харесваха Арло. Всички харесваха брат ти. Това не попречи на лошия край.

— Започваш да говориш като Тео.

— Може и така да е. — Гледаше пред себе си, примижала на светлината. — Знам само, че Кейлъб ми спаси живота миналата нощ. Санжай само да си помисли да го гони, ще се разправя с мен.

— Лиш — замълча. — Внимавай. Мисли какво говориш.

— Обмислила съм го. Никой няма да го прокуди.

— Знаеш, че съм на твоя страна.

— Може и да ти се отще да си.

Наоколо им Колонията беше зловещо притихнала, всички бяха вцепенени от събитията призори. Питър се чудеше дали това е тишината, която настъпва след някаква случка, или преди това. Дали е тишината, съпътстваща набеждаването за виновен. Алиша имаше право, хората бяха изплашени.

— За момичето — каза Питър. — Има нещо, което трябва да ти разкажа.

 

 

Затворът беше стара обща баня на паркинга за камиони в източната част на града. Питър и Алиша се приближиха и чуха надигане на гласове. Ускориха крачка, вървяха сред струпани превозни средства в развалини, на повечето частите отдавна бяха свалени. Пристигнаха и завариха малка група пред входа, около дванайсетина мъже и жени, събрани един до друг около един Страж, Дейл Ливайн.

— Какво, по дяволите, става тук? — прошепна Питър.

Алиша се мръщеше.

— Започва се — каза — Ето какво.

Дейл не беше от дребните, но в този миг изглеждаше такъв. Изправен пред тълпата, приличаше на уловено в клопка животно. Имаше проблеми със слуха и навика да накланя леко главата си надясно, за да насочи здравото си ухо към онзи, който му говори, а това му придаваше леко разсеян вид. Сега обаче изглеждаше напълно съсредоточен.

— Съжалявам, Сам — казваше Дейл. — И аз знам, колкото вас.

Говореше на Сам Чоу, племенник на Стария Чоу, изключително скромен мъж, когото през целия си живот Питър беше чул да проговаря едва няколко пъти. Съпругата му беше Другата Санди, имаха пет деца, три от които в Убежището. Докато приближаваха към групата, Питър разбра какво вижда: тези хора бяха родители. Както Йън, всички, които стояха пред затвора, имаха дете или повече от едно. Патрик и Емили Филипс. Ход и Лайза Грийнбърг, Грейс Молиноу, Бел Рамирез и Хана Фишър Патал.

— Това момче е отворило вратата.

— И какво искате да направя? Питай чичо си, ако искате да научите повече.

Сам извиси глас към високите прозорци на ареста.

— Чуваш ли ме, Кейлъб Джоунс? Всички знаем какво си сторил!

— Стига, Сам. Остави горкото дете на мира.

Още един човек пристъпи: Майло Даръл. И той като брат си, Фин, беше гаечен ключ, с характерното за тях солидно телосложение и мълчаливо поведение: висок, с полегати рамене, с гъста брада и несресана коса, която падаше на кичури над очите. Зад него, като джудже пред едрия си съпруг, стоеше съпругата му, Пени.

— И ти имаш дете, Дейл — каза Майло. — Как може да си стоиш?

Една от трите Джи, проумя Питър. Малката Джун Ливайн. Лицето на Дейл, видя Питър, беше леко побледняло.

— И според вас аз не го знам ли? — авторитетът, разграничавал го от насъбралото се множество, се топеше. — И не си стоя само. Нека Домът разреши въпроса.

— Трябва да го прокудят.

Сред тълпата се извиси женски глас. Бел Рамирез, съпругата на Рей. Майката на малката Джейн. Питър видя, че ръцете й треперят. На косъм беше да се разплаче. Сам отиде при нея и я прегърна.

— Виждаш ли, Дейл? Видя ли какво направи момчето?

В този момент Алиша разблъска насъбралата се тълпа. Без да поглежда към Бел, тя се изправи до Дейл, който не откъсваше поглед от разстроената Бел, съвсем безпомощен.

— Дейл, дай ми арбалета си.

— Лиш, не мога. Джими каза така.

— Не ми пука. Дай ми го и толкова.

Не изчака, а му го измъкна. Обърна се с лице към останалите, отпуснала арбалета до себе си, с преднамерено лишена от заплаха стойка. Но Алиша си беше Алиша. Не току-така стоеше там.

— Знам, че всички сте ядосани, а ако ме питате, имате и право. Но Кейлъб Джоунс е един от нас, като всички нас е.

— Лесно ти е да ги приказваш — Майло беше застанал до Сам и Бел. — Нали ти беше отвън.

През насъбралите се премина мърморене в знак на съгласие. Алиша хладнокръвно гледаше мъжа в очите, като остави моментът да отмине.

— Имаш право, Майло. Маратонката ми спаси живота. Затова на ваше място щях дълго и съсредоточено да обмисля какво предстои да му сторите.

— Какво ще направиш? — изсмя се Сам. — Ще ни изпотрепеш всичките с един арбалет ли?

— Не — Алиша се намръщи насмешливо. — Само теб, Сам. Майло ще го довърша с ножа.

Неколцина мъже се засмяха нервно, но смехът им бързо заглъхна. Майло беше отстъпил. Все още зад тълпата, Питър осъзна, че е уловил ножа си. Всичко зависеше от онова, което щеше да последва.

— Струва ми се, че блъфираш — каза Сам, приковал очи в лицето на Алиша.

— Така ли? Явно не ме познаваш добре.

— Домът ще го прокуди. Чакай само и гледай.

— Може и да си прав. Но това не го решаваме ние. Ти чисто и просто тормозиш хората без причина. Няма да го позволя.

— Тя е права, Сам — каза Майло. Да се махаме от тук.

Погледът на Сам, горящ с основателен гняв, не се откъсваше от лицето на Алиша. Всеки момент тя можеше да насочи арбалета, но не биваше. Питър стоеше зад двамата мъже, все още с ръка на ножа. Останалите се разотидоха.

— Сам — каза Дейл, възвърнал гласа си, — моля те, прибирай се у дома.

Майло посегна към Сам с намерение да го прихване за лакътя. Но Сам дръпна ръката си. Докосването на Майло явно го изтръгна от транс, изглеждаше стреснат.

— Добре, добре. Идвам.

Чак когато двамата мъже се скриха в лабиринта от камиони, Питър изпусна дъха, който беше затаил в гърдите си, без да съзнава. До преди ден дори нямаше да може да си представи, че подобно нещо е възможно, че страхът може да превърне тези хора — хора, които познаваше, които си вършеха работата, градяха живота си, посещаваха децата си в Убежището — в тълпа. Ами Сам Чоу: никога не беше го виждал толкова вбесен. Дори ядосан не го беше виждал.

— Какво става, по дяволите, Дейл? — попита Алиша. — Кога започна тази работа?

— Като доведоха Кейлъб. — Сега, когато бяха сами, тежестта на случилото се или на онова, което се беше разминало, се изписа по лицето на Дейл. Изглеждаше като човек, който е паднал от огромна височина и е открил, че е невредим по чудо. — Мислех си, че ще се стигне до там, че да ги пусна да влязат. Да бяхте чули какво говорят преди да дойдете.

От вътрешността на затвора се чу гласът на Кейлъб.

— Лиш? Ти ли си?

Алиша погледна към прозорците.

— Дръж се, Маратонка! — Впи отново поглед в Дейл. — Върви и доведи още Стражи. Не знам какви ги мисли Джими, но тук ти трябват поне трима. С Питър ще останем на пост, докато се върнеш.

— Лиш, знаеш, че не мога да напускам. Санжай жив ще ме одере. Ти дори не си вече от Стражата.

— Аз да, но Питър е. И откога започна да се подчиняваш на Санжай?

— От тази сутрин — огледа ги озадачено. — Джими така каза. Санжай обявил… как го нарече? Извънредно положение.

— Знаем. Това не значи, че Санжай дава заповедите.

— Ти го кажи на Джими. Май той е на друго мнение. Гълън също.

— Гълън? Какво общо има Гълън?

— Не си ли чула? — Дейл бързо обходи с поглед лицата им. — Не сте май. Сега Гълън е Втори капитан.

— Гълън Строс?

Дейл сви рамене.

— И на мен ми се струва недомислено. Джими свика всички и ни каза, че Гълън получава твоето място, а Йън — мястото на Тео.

— Ами това на Джими? Щом се е издигнал до Първи капитан, кой ще заеме неговия пост?

— Бен Чоу.

Бен и Йън. Така ставаше. И двамата идваха по ред в йерархията. Но Гълън?

— Дай ми ключа — каза Алиша. — Доведи още двама Стражи. Никакви капитани. Намери Со, ако можеш, и й предай думите ми.

— Не знам онзи, който напуска…

— Послушай ме, Дейл — каза Алиша. — Върви.

Отключиха затвора и влязоха. Помещението представляваше гола и безлична бетонна кутия. Покрай стената се редяха стари тоалетни с отдавна разбита инсталация. Отпред имаше редица от тръби и над тях дълго огледало, замъглено от фини пропуквания.

Кейлъб седеше на пода под прозорците. Оставили му бяха кана с вода и кофа. Лиш постави арбалета встрани и приклекна до него.

— Отидоха ли си?

Алиша кимна. Питър видя колко уплашено е момчето. Плакало беше.

— Край с мен, Лиш. Санжай със сигурност ще ме прокуди.

— Няма да стане. Обещавам ти.

Кейлъб избърса носа си с ръка. Ръцете и лицето му бяха мръсни, под ноктите му имаше мръсотия.

— Как можеш да попречиш?

— Нека аз да му мисля. — Измъкна ножа от колана си. — Знаеш ли как да го използваш?

— Лиш, какво ще правя с някакъв нож?

— За всеки случай. Знаеш ли?

— Мога малко да дялкам, не съм много добър.

Притисна го към ръката му.

— Скрий го.

— Лиш — намеси се тихо Питър, — не трябва ли да го обмислиш пак?

— Няма да го оставя без оръжие — отново впери поглед в Кейлъб. — Ти само се дръж и бъди нащрек. Ако ти се удаде възможност да избягаш, не се колебай. Тичай с всички сили към прекъсвача. Там има укритие, ще те намеря.

— Защо там?

Отвън се чуха гласове.

— Дълго е да ти обяснявам. Разбра ли ме?

Дейл влезе в помещението, следваше го само един Страж, Съни Грийнбърг, шестнайсетгодишна, вестител. Дори и един сезон не беше изкарала на Стените.

— Лиш, не се шегувам — каза Дейл. — Трябва да излезете.

— Спокойно. Излизаме. — Но когато Алиша се изправи и видя Съни да стои на прага, спря. В очите и пламна ярост. — И това ли е най-доброто, което откри? Вестител?

— Останалите до един са на Стената.

Преди дванайсет часа, осъзна Питър, Алиша щеше да получи когото поискаше, истински часови. Сега трябваше да се моли за останки.

— Ами Со? — настоя Алиша. — Видя ли я?

— Не знам къде е. Вероятно и тя е горе. — Дейл стрелна с поглед Питър. — Бихте ли излезли оттук?

Съни, която до този миг беше мълчала, влезе в стаята.

— Какво правиш, Дейл? Не каза ли, че Джими е наредил за още един пазач. Защо приемаш заповеди от нея?

— Лиш само помага.

— Дейл, тя не е капитан. Дори от Стражата не е. — Момичето поздрави Алиша с бързо, бегло и смутено присвиване. — Не се обиждай, Лиш.

— Няма, разбира се. — Алиша махна към арбалета, който момичето носеше. — Я ми кажи — умееш ли да го използваш добре?

Присви рамене с престорена скромност.

— Имам най-високите постижения в моя клас.

— Дано е така. Защото май току-що те повишиха. — Алиша се обърна отново към Кейлъб. — Ще се оправиш ли тук?

Момчето кимна.

— Не забравяй какво ти казах. Няма да се отдалечавам.

След тези думи Алиша погледна към Дейл и Съни за последен път, като с поглед им предаде какво има предвид: не се заблуждавайте, това е лично, а после изведе Питър от затвора.