Джъстин Кронин
Проходът (45)

Четирийсет и три

Стигнаха Джошуа Вели минути преди да мръкне. Когато влязоха в пожарната, навън беше съвсем притъмняло. Пожарната се намираше в западния край на града — ниска, квадратна сграда с бетонен покрив и с две арковидни врати към улицата, блокирани с циментови блокове. Холис ги поведе към задната част, където имаше цистерна за вода сред гъсталак от бурени. С помпата извадиха топла вода с привкус на ръжда и пръст. Пиха жадно и щедро я плискаха над главите си. Питър си помисли, че за пръв път така му се услажда вода.

Събраха се в сянката на сградата, докато Холис и Кейлъб разковаваха дъските, прикриващи задния вход към пожарната. Един удар и вратата се отвори на ръждясалите си панти. Отвътре лъхна спарен въздух, тежък и горещ като човешки дъх. Холис отново взе пушката си.

— Чакайте тук.

Питър слушаше как стъпките на Холис отекват в тъмното пространство на сградата. Изпитваше странно безгрижие. Толкова път бяха изминали, че изглеждаше невъзможно пожарната да не им осигури подслон за пренощуване. Холис се върна.

— Чисто е — каза. — Горещо е, но това се решава.

Последваха го в широка стая с висок таван. Прозорците бяха зазидани с бетонни блокове, с тесни процепи на върха за вентилация, през които се процеждаше жълтеникавата дневна светлина. Въздухът миришеше на прах и животни. На пода бяха струпани най-различни инструменти и строителни материали, прибрани до стените: торби цимент, пластмасови корита и лопати с втвърден по тях цимент, ръчна количка, намотани въжета и верига. Отделенията, в които някога се бяха помещавали машините, пустееха. Пригодени бяха за конюшня, с половин дузина клетки и провесени на дъските хамути. По протежение на другата стена имаше стълба, което водеше нагоре към нищото, вторият етаж беше разрушен.

— Леглата са отзад — обясни Холис. Приклекна, за да запали фенер от пластмасов съд. Питър видя златистия цвят на течността и разпозна миризмата. Не беше алкохол, а нефт.

— Всички домашни удобства. Има кухня, а и баня. Но няма течаща вода, а коминът е зазидан.

Алиша въведе коня.

— А тази врата каква е? — попита тя.

Холис запали фенера с кибрит, спря, за да нагласи фитила и го подаде на Маусами, която стоеше до него.

— Маратонка, подай си ръката.

Холис измъкна чифт гаечни ключове и подаде единия на Кейлъб. Провесени на напречните греди над предния вход, на чифт закрепени вериги, имаше преграда от дебели метални плоскости, в рамки от дебело дърво. Двамата ги свалиха долу и ги нагласиха в сглобките на касите и така се затвориха вътре.

— И сега? — попита Питър.

Едрият мъж сви рамене.

— Сега ще чакаме да съмне. Аз взимам първия пост. Ти и другите ще спите.

В задната стая бяха леглата, за които каза Холис, дузина матраци с хлътнали пружини. Втора врата водеше към кухнята и банята с напукано огледало над редица умивалници, по които имаше петна от ръжда, и четири тоалетни. Всички прозорци бяха зазидани. Една от тоалетните чинии беше измъкната и сега стоеше в другия край, килната напред като глава на пияница. На нейно място стоеше пластмасова кофа, а на пода до нея купчина стари списания. Питър взе най-горното: Нюзуик. На корицата се виждаше размазана снимка на вирал. Снимката изглеждаше странна и неясна, сякаш направена от голямо разстояние и едновременно от много близо. Създанието стоеше в някакъв алков, пред устройство, на което се четяха буквите АТМ, изписани отгоре му. Питър не знаеше какво е, но беше виждал подобно в търговския център. На земята до вирала лежеше самотна обувка. Заглавието гласеше: ПОВЯРВАЙТЕ.

Върна се с Алиша при гаража.

— Къде е останалата част от провизиите? — попита той Холис.

Холис му показа къде дъските на пода се повдигат и под тях се открива дълбок около метър трап. Съдържанието му лежеше покрито под тежък насмолен брезент. Питър се спусна в него и махна брезента. Показаха се още съдове с гориво, вода и плътно подредени един до друг сандъци като онези, които бяха намерили в електростанцията.

— Тези десет тук съдържат повече пушки — посочи Холис. — Пистолетите са там. Взели сме само по-малките оръжия и никакви експлозиви. Демо не знаеше дали няма да се взривят сами и да разрушат мястото, затова ги оставихме в бункера.

Алиша беше отворила един от сандъците и извадила черен пистолет. Дръпна затвора, освободи цевта и натисна спусъка. Чуха отчетливото щракане на чукчето, което удари по празния магазин.

— Какви бяха експлозивите?

— Повечето гранати. — Холис почука по един от сандъците с тока на ботуша си. — Ето тук е истинската изненада. Дайте ми ръка.

Другите стояха скупчени около трапа. Холис и Алиша застанаха от двете страни на сандъка и го поставиха на пода на гаража. Холис се приведе и го отвори. Питър очакваше да види още оръжия, затова се изненада при гледката на куп сиви торбички. Холис му подаде една. Тежеше едва килограм, от едната й страна имаше бял етикет, а върху него черен надпис. Най-отгоре стояха буквите ХГК.

— Означава Храна, готова за консумация — обясни Холис. — Храна за армията. В бункера ги има с хиляди. Трябва да… да видим — взе торбичката от Питър и присви очи към ситния надпис. — Соево месо със сос. Такава не съм опитвал.

Алиша държеше една от торбичките и ги гледаше недоверчиво намръщена.

— Холис, че тези работи са „готови“ вече около деветдесет години. Едва ли стават за ядене.

Едрият мъж сви рамене и започна да раздава на всеки.

— Някои не стават. Но ако до тях не е имало достъп на въздух, може да ги ядете. Ще разберете, когато дръпнете халката отгоре. Повечето си ги бива, но потърсете Бьоф Строганоф. Демо го наричаше Храна, готова за кътане.

Нямаха им много доверие, но бяха гладни и не можеха да откажат. Питър взе две: соево месо и сладникав лепкав пудинг, наречен Мангов пудинг с глазура. Ейми седна на ръба на едно от леглата и започна подозрително да отхапва жълтеникави бисквити и къс от нещо, което приличаше на сирене. От време на време вдигаше предпазливо очи, а после отново започваше да се храни плахо. Плодовият сладкиш с манго беше толкова сладък, че Питър се замая, но когато легна, почувства как умората отпуска хватката около гърдите му и разбра, че скоро ще заспи. Последната му мисъл беше за Ейми, която гризеше бисквитите, а очите й се стрелкаха из стаята, сякаш очаква да се случи нещо. Но тази мисъл беше като въже в ръцете му, което не можа да удържи и скоро те останаха празни. Мисълта изчезна.

Изведнъж Холис се заоглежда в мрака. Примигна, за да прогони объркването. Стаята беше задушна, ризата и косата му бяха мокри от пот. Преди Питър да каже и дума, с пръст на устните си Холис му даде знак да мълчи.

— Вземи пушката си и ела.

Холис понесе фенера и го поведе към гаража. Сара седеше, опряна на стена от каменни блокове, там, където някога са били вратите на отделенията. В една от вратите имаше малко прозорче за наблюдение — метална пластина, която се плъзгаше в улей, занитен в бетона.

Сара се отдръпна.

— Погледнете — прошепна.

Питър доближи око до отвора. Усети вятъра с ноздрите си, хладината на пустинната нощ. Прозорецът гледаше към главната улица на града, път 62. Срещу пожарната се издигаше квартал от сгради, разрушени грамади. Зад тях се виждаше начупената линия на хоризонта по хълмовете, всичките облени в синкава лунна светлина.

На пътя седеше приклекнал самотен вирал.

Питър за пръв път виждаше толкова застинал екземпляр, поне нощем. Създанието стоеше с лице към сградата, седнало на ясно очертаните си бедра, вперило поглед в сградата. Докато Питър наблюдаваше, от мрака се появиха още два, вървяха по улицата, спряха и заеха същата напрегната стойка, с лице към пожарната. Ято от трима вирали.

— Какво правят? — прошепна Питър.

— Седят си — каза Холис. — Навъртат се насам, но никога не се доближават.

Питър отдръпна лицето си от прозореца.

— Как мислиш, знаят ли, че сме тук?

— Затворено е, но не чак толкова. Със сигурност долавят миризмата на коня.

— Сара, иди да събудиш Алиша — каза Питър. — Не вдигай шум, нека останалите спят.

Питър отново се обърна към прозореца. След миг попита:

— Колко каза, че са?

— Трима — отвърна Холис.

— Е, сега вече са шестима.

Питър застана до Холис, за да погледне.

— Работата е… лоша — каза Холис.

— Къде са слабите места? — Алиша вече стоеше до тях. Махна предпазителя на пушката си и като се стараеше да бъде тиха, дръпна затвора. После чуха глух удар отгоре.

— На покрива са.

От задната стая тромаво се показа Майкъл. Огледа ги намръщен, със сънлив поглед.

— Какво правите? — каза той прекалено високо.

Алиша допря пръст до устните си, после енергично посочи към покрива.

Над главите им се чуха още шумове от приземяване. В себе си Питър вече го беше разбрал, тих бомбен взрив. Виралите търсеха начин да се вмъкнат.

По вратата се дращеше.

Удар на плът по метал, кост по метал. Сякаш виралите я пробваха, помисли си Питър. Изпробваха силата си преди последния напън. Нагласи приклада към рамото си, готов за стрелба, точно когато Ейми влезе в полезрението му. По-късно се чудеше дали не е била през цялото време в стаята, скрита в ъгъла, наблюдавала безмълвно. Приближи се към барикадата.

— Ейми, дръпни се…

Тя коленичи пред вратата, постави ръцете си на нея. Приведе глава, опря чело на метала. От другата страна се чу нов удар, но този път по-слаб, пробваше. Раменете на Ейми трепереха.

— Какво прави?

Отговорът дойде от Сара.

— Мисля, че… плаче.

Всичко стояха застинали. От другата страна не се чуха повече шумове. Най-после Ейми се раздвижи и изправи, обърна се към тях. Погледът й беше отчужден, замъглен. Изглежда не ги виждаше.

Питър вдигна ръка. Не я будете.

Докато гледаха, без да проговарят, Ейми се обърна и тръгна със същия отсъстващ вид към вратата на спалнята, точно когато Маусами, последната, която спеше, се появи. Ейми я подмина като да не я забеляза. Следващото, което чуха, беше проскърцването на пружините, когато се ляга на леглото.

— Какво става? — попита Маусами. — Защо ме гледате така?

Питър отиде да погледне през прозореца. Притисна лице към процепа. Видя, каквото и очакваше. Отвън нямаше нищо. Огряното от луната място беше пусто.

— Мисля, че са си отишли.

Алиша се намръщи.

— И защо ще си тръгват ей така?

Обзело го беше странно спокойствие, опасността, знаеше си той, беше преминала.

— Виж сама.

Алиша преметна пушката си и притисна око към прозореца, изви се, за да огледа по-добре мястото отпред, в обсега на прозореца.

— Прав е — заяви тя. — Отвън няма нищо.

Отдръпна лице и се обърна към Питър, присвила очи.

— Като… домашни любимци, а?

Той поклати глава, търсеше правилната дума.

— Като приятели, според мен.

— Някой ще ми обясни ли какво става, моля? — каза Маусами.

— Де да знаех — отвърна Питър.

 

 

Махнаха преградите чак след зазоряване. Около скривалището си видяха следите на създанията в прахта. Всички бяха спали малко, но все пак Питър усещаше прилив на нови сили. Чудеше се какво ли означава това, а после разбра. Преживели бяха първата си нощ навън в Земите на мрака.

Разгърнал картата над объл камък, Холис оглеждаше маршрута им.

— След Туентинайн палмс тръгваме през пустинята, тук пътища няма.

Бункерът щели да намерят по верига от планини на изток. В южния им край се издигали два върха, а зад тях трети. Когато третият заставал точно между първите два, трябвало да поемат на изток, това бил верният път.

— Ами ако не успеем до мръкване? — попита той.

— Можем да се окопаем в Туентинайн, ако се наложи. Все още са останали няколко сгради. Но доколкото си спомням, бяха в руини, далече от състоянието на пожарната.

Питър погледна към Ейми, която стоеше до другите. Шапката с козирката от помещението за продоволствия беше на главата й. Сара й беше дала да облече мъжка риза с дълги ръкави, разръфана на ръкавите и яката, и очила за пустинята, които бяха открили в пожарната. Черната й коса беше прибрана, ореол от тъмни кичури се подаваше изпод кепето.

— Вярваш ли, че така е направила? — попита Холис. — Отпратила ги е.

Питър се обърна към приятеля си. Сети се за списанието в банята, непреклонната дума на корицата.

— Истината ли, Холис? Не знам.

— Ами да се надяваме, че ги е отпратила. След Келсо ни чака откритата пустиня, чак до границата с Невада. — Измъкна ножа си и го избърса в подгъва на пуловера си. — Когато отново проговори, гласът му беше тих и поверителен. — Преди да тръгна, знаеш сам, чух хората да говорят, приказваха за нея. Момичето от Никъде, последната от Бродниците. Хората казваха, че тя е знак.

— За какво?

Холис се намръщи.

— За края, Питър. Краят на Колонията, краят на войната. Човешката раса или останките от нея. Не казвам, че са били прави. Вероятно по-голямата част от тези приказки са глупостите на Сам и Майло.

Сара се приближи към тях. Оттокът на лицето й беше спаднал. Синината беше избледняла до зеленикаво и мораво.

— Нека Маус да язди — помоли тя.

— Тя добре ли е? — попита Питър.

— Леко обезводнена. В нейното състояние трябва да пие повече течности. Според мен не бива да върви в жегата. Притеснявам се и за Ейми.

— На нея какво й е?

Тя сви рамене.

— Слънцето. Мисля, че не е привикнала с него. Вече има лошо изгаряне. Очилата и ризата ще свършат работа, но колко може да издържи толкова омотана в тоя пек — наклони глава и погледна към Холис. — И така какви ми ги разправяше Майкъл за някакво превозно средство?

 

 

Вървяха.

Планините останаха далеч зад тях. По пладне навлязоха дълбоко в пустинята. От пътя бяха останали само бегли следи, но успяваха да го следват. Вървяха по издатината, която представляваше земята, прекосяваха местности с обли камъни и странни хилави дървета под изпепеляващото слънце и безкрайното нажеженото небе. Не се чувстваше никакъв повей на вятър. Въздухът беше толкова неподвижен, че сякаш жегата жужеше и трепереше около тях като криле на насекомо. Всичко в околностите изглеждаше едновременно близко и далечно, чувството за перспектива беше изкривено от неизмеримия хоризонт. Изобщо нямаше да е трудно, помисли си Питър, на подобно място да се въртят в кръг, да се мотаят без посока, докато не мръкне. Подминаха град Мохаве Джанкшън, който не беше никакъв град, а шепа постройки и име на картата. Прехвърлиха малко възвишение и се озоваха пред дълга върволица от изоставени коли, в две редици, обърнати в посоката, от която идваха. Повечето бяха частни коли, но имаше и няколко камиона, а ръждясалите им шасита бяха затънали в пясъците. Все едно се бяха натъкнали на отворена гробница, гробница за машини. Много от покривите бяха изтръгнати, вратите измъкнати. Отвътре купетата изглеждаха стопени, дори и да е имало някога трупове в тях, отдавна ги нямаше, разпилени от пустинните ветрове. Тук-там в неразличимите останки Питър забелязваше следи от хора: очила, отворен куфар, детска кукла. Вървяха мълчаливо и дори не смееха да проговорят. Питър преброи над хиляда коли, преди да стигнат до края на руините, които пустинята поглъщаше.

В средата на следобеда Холис заяви, че е време да изоставят пътя и да тръгнат на север. Питър вече се съмняваше, че изобщо някога ще стигнат до бункера. Жегата беше непоносима. От изток духаше изгарящ вятър, пълнеше устата и очите им с пясък. След редицата коли никой нищо не беше казал. Майкъл изглеждаше най-зле, започна видимо да куца. Когато Питър го попита какво има, Майкъл свали мълчаливо ботуша си и му показа огромен, пълен с кръв мазол на петата си.

Спряха за почивка сред рехавата сянка на юка.

— Още колко остава? — попита Майкъл. Свалил беше ботуша, за да може Сара да се погрижи за мазола. Примигна, когато тя го прободе с малък скалпел от откритата в пожарната медицинска чанта. От резката потече капка кръв.

— Още петнайсет километра от тук — каза Холис. Стоеше настрани от тях в края на сянката. — Виждате ли онези планини? Там отиваме.

Кейлъб и Маусами бяха заспали, подпрели глави на раниците си. Сара превърза крака на Майкъл. Той отново обу ботуша и лицето му се сгърчи от болка. Само Ейми изглеждаше по-зле заради облеклото. Седеше настрани от другите, присвила под себе си тънките си крака и предпазливо ги наблюдаваше през тъмните очила.

Питър се приближи до Холис.

— Ще успеем ли? — попита тихо.

— Съвсем близо ще сме.

— Да дадем на всички малко време.

— Наистина малко.

Водата в първата манерка на Питър свърши. Той реши да пие от втората и се зарече да запази останалата част в резерва. Полегна с другите под сянката. Стори му се, че едва е затворил очи, когато чу името си, отвори ги и видя Алиша да стои до него.

— Каза малко време.

Подпря се на лакът.

— Добре. Да тръгваме.

Слънцето се спусна с още педя над хоризонта, когато видяха табела, издигната сред маранята на жегата. Най-напред имаше ограждения от висока мрежа, а над нея бодлива тел, на сто метра по-навътре следваше отворена врата, после малката къща на охраната. Табелата стоеше до нея.

ВЛИЗАТЕ НА ТЕРИТОРИЯТА НА ТРЕНИРОВЪЧЕН БОЕН ЦЕНТЪР НА КОРПУСА НА МОРСКАТА ПЕХОТА ТУЕНТИНАЙН ПАЛМС.

ОПАСНО ЗА ЖИВОТА.

НЕВЗРИВЕНИ СНАРЯДИ. НЕ СЕ ОТКЛОНЯВАЙТЕ ОТ ПЪТЯ.

— Невзривени снаряди — Майкъл се мръщеше, невероятно уплашен. — Какво означава това?

— Означава да си отваряш очите къде стъпваш, Верига — Алиша се обърна към всички. — Може да са бомби или мини. Вървете един след друг и се старайте да стъпвате в следите от неговите стъпки.

— Какво е това? — Маусами сочеше с ръка, с другата засенчваше очите си. — Това сгради ли са?

Автобуси бяха: трийсет и два от тях се редяха, паркирани в две близки редици. Жълтият им цвят беше напълно заличен. Питър се приближи към най-близкия автобус в края на редицата. Вятърът беше стихнал, чуваше се само звукът от неговите стъпки по земята. Под прозорците, покрити с бодлива тел, се четяха думите ЦЕНТРАЛЕН ПУСТИНЕН РАЙОН ОБЕДИНЕНО УЧИЛИЩЕ. Изкачи се по дюната, която се издигаше срещу автобуса и надзърна вътре. Там също имаше навявания от пясък, който покриваше седалките на вълнообразни купчини. На покрива птици бяха свили гнезда, а изпражненията им изцапали стените.

— Я погледнете тук! — извика Кейлъб.

Тръгнаха по посока на гласа му. Малък самолет лежеше наклонен на една страна.

— Това е хеликоптер! — каза Майкъл.

Кейлъб стоеше на фюзелажа. Преди Питър да успее да каже и дума, Кейлъб отвори вратата като капак и се спусна вътре.

— Маратонка — извика Алиша, — внимавай!

— Няма страшно! Празен е! — чуха го да тършува, миг по-късно главата му щръкна над капака. — Тук няма нищо, само два скелета.

Измъкна се, плъзна се по фюзелажа и им показа находката си.

— Носеха ги.

Два избледнели медальона. Към всеки от тях имаше прикачен сребрист диск. Питър ги почисти с малко вода, за да се видят надписите.

Съливан, Джоузеф, Д. 0+ 098879254 КМП САЩ, римокат.

Гомез, Мануел Р. АВ–859720152 КМП САЩ, ат

— КМП САЩ, това означава Корпус на морската пехота — каза Холис. — Върни ги обратно, Кейлъб.

Кейлъб грабна медальоните от Питър и ги притисна отбранително към гърдите си.

— Как пък не. Ще си ги оставя. Намерих си ги честно и почтено.

— Маратонка, били са войници.

Гласът на Кейлъб изведнъж потрепери.

— И какво? Няма да се върнат, нали? Нали уж щели да се върнат за нас, а така и не са го направили.

Всички замълчаха.

— Това е едно от тези места, нали? — каза Сара. — Леля разказваше за едно от тях. Как Първите са дошли от градовете, а после се качили в планината с автобуси.

И Питър беше слушал тези истории. Винаги му се струваха приказки. Но Сара имаше право, това беше едно от тези места. Не само падналият хеликоптер и автобусите, но и застиналото място му го беше подсказало. Тук не просто липсваха шумове, такава тишина настъпваше, когато нещо секва.

Изведнъж го разтърси натрапчива тревога. Нещо не беше наред.

— Къде е Ейми?

Разпръснаха се през редиците от автобуси и викаха името й. Питър вече беше съвсем откачил, когато Майкъл я откри. И през ум не му беше минавало, че може така да се залута нанякъде.

Майкъл стоеше до един от заритите в пясък автобуси и се взираше през отворен прозорец.

— Какво прави? — попита Сара.

— Изглежда седи вътре — отвърна Майкъл.

Питър се изкатери и се вмъкна вътре. Вятърът беше навял пясък в задната част на автомобила; първите няколко седалки се виждаха. Ейми седеше на мястото точно зад шофьора и държеше раницата в скута си. Махнала беше очилата и шапката.

— Ейми, скоро ще се стъмни. Трябва да вървим.

Момичето обаче не помръдна. Изглеждаше сякаш чака нещо. Огледа се присвила очи, като чак сега да забеляза, че автобусът е празен и е истинска руина. После се изправи, преметна раницата си през раменете и скочи през прозореца.

 

 

Бункерът беше точно там, където каза Холис.

Заведе ги към място, при което третата планина заставаше между другите две, и отново поеха на изток. След половин километър спря.

— Тук е — обяви той.

Стояха пред скала. Зад тях залязващото слънце изпращаше последни сребристи лъчи над хоризонта.

— Нищо не виждам — каза Алиша.

— И така трябва.

Холис свали пушката си и се закатери по скалата. Питър го наблюдаваше, засенил с ръка очите си, за да се защити от отразения блясък. На десет метра от земята Холис изчезна.

— Къде отиде? — попита Майкъл.

Предната част на планината се раздвижи. Двете крила на вратата, осъзна Питър, бяха така маскирани, че да се сливат с повърхността. Крилата се плъзнаха във вътрешността на хълма, разкриха тъмна пещера и Холис, който стоеше пред тях.

На Питър му отне известно време, докато възприеме мащаба на онова, което виждаше: обширен свод, издълбан в самата планина. Дълги рафтове, които се простираха в дълбоки ниши, натъпкани с издигащи се над главите им палета сандъци. До входа, където Холис беше отворил металния панел в стената, имаше паркиран високоповдигач. Влязоха, той натисна един бутон и помещението се обля в светлина, която идваше от мрежа светещи кабели по стените и тавана. Питър чу шум от включилата се механична вентилация.

— Холис, това са оптични кабели — удиви се Майкъл. — Какво е електрическото захранване?

Холис натисна втори бутон. Жълта сигнална светлина засия и се завъртя с луда тревога над вратите. С тракане на механизма, който ги задвижваше, вратите започнаха да се плъзгат обратно към местата си, като пресякоха тъмните сенки по пода.

— Не може да ги видите оттам, откъдето дойдохме — Холис извиси гласа си над шумотевицата, — но по южния склон на планината има соларни батерии. Демо откри мястото по тях.

Вратите се затвориха със силно дрънчене, ехото отекна дълбоко в помещението. След като вратите се затвориха, вече бяха в безопасност.

— В акумулаторите вече няма заряд, но соларните издържат по няколко часа. Има и няколко преносими генератора. Има склад за гориво тук наблизо, в северна посока. Газ, дизел, керосин. Ако го източвате правилно, може да се използва. Има повече, отколкото изобщо можем да изгорим.

Питър навлезе в помещението. Построилите мястото, помисли си, бяха предвидили всяка подробност. Помещението му напомняше библиотека, само дето вместо книги имаше сандъци, а сандъците не съдържаха думи, а оръжия. Отломки от последната изгубена война, подредени и съхранени за идващата.

Отиде до най-близкия рафт, където стояха Алиша и Ейми. След инцидента в автобусите момичето не се беше отдалечавало и на няколко метра. Придърпала единия си ръкав, Алиша избърса праха от един сандък.

— Какво означава РПГ^[1]? — попита Питър.

— Представа си нямам — отвърна Алиша. Обърна се и му се усмихна. — Но искам да си имам едно.