Джъстин Кронин
Проходът (62)

Шейсет

Дъждовни дни, в които Питър им разказа всичко.

Цели пет дена се изливаше проливен дъжд. Питър прекарваше часове на дългата маса в палатката на Ворхис, понякога бяха само двамата, но обикновено присъстваше и Гриър. Разказа им за Ейми, за колонията, за сигнала, който бяха уловили, за Тео и Маусами, за Рая и преживяното там. Разказа им, че на шестстотин километра на върха на една планина в Калифорния деветдесет души чакат прожекторите да угаснат.

— Няма да ви лъжа — каза Ворхис, когато Питър го попита дали могат да изпратят там войници. Беше късен следобед. Алиша беше заминала да патрулира сутринта. Изведнъж беше възприела живота на бойците на Ворхис.

— Не казвам, че не ви вярвам — обясни Ворхис. — А пък и само този бункер, за който разказвате, сякаш си заслужава пътуването. Но ще трябва да докладвам по-нагоре, а това означава Дивизия. Едва следващата пролет най-рано ще можем да обмислим подобно пътуване. Нататък земите са неизследвани.

— Не вярвам, че могат да чакат толкова.

— Ами ще им се наложи. Най-голямата ми тревога е как да се измъкна от тази долина, преди да паднат снеговете. Този порой не спира, тук сме като в капан. Горивото за прожекторите ни е за още трийсет дни.

— Аз пък искам да науча за това място, Рая — намеси се Гриър. Извън стените на палатката и в присъствието на други отношенията на Гриър и Ворхис бяха строго формални, но вътре, както бяха сега, те очевидно се отнасяха приятелски един към друг. Гриър погледна към генерала със замислен поглед. — Прилича ми на онази история с хората в Оклахома.

— Какви хора? — попита Питър.

— Място, наречено Омир — отвърна Ворхис, който подхвана нишката. — Трети батальон се натъкнал на тях преди десетина години. Цял град оцелели, повече от хиляда и сто мъже, жени и деца. Не съм бил, но слушах разкази. Приличало на завръщане в миналото със сто години назад, те явно не знаели какво представляват драковете. Вършели си работата, възпитано и любезно, нямало прожектори, нито заграждения, щастливи, че наминали, но не им пречели да си тръгнат. Командващият им предложил да ги превози, те му отказали учтиво, а пък и в действителност Трети батальон не разполагал с необходимата екипировка, за да превози толкова много хора до Кървил. Проклета история. Оцелели, а не искали да бъдат спасени. Трети батальон оставил един отряд и продължил на север към Уичита, където претърпели големи поражения. Загубили половината си хора, останалите се върнали назад. Когато стигнали в града, той бил пуст.

— Какво искате да кажете „пуст“? — попита Питър.

Ворхис остро изви вежди.

— Искам да кажа пуст. Жива душа нямало, нямало и трупове. Всичко чисто и спретнато по конец, масите наредени за вечеря. От взвода, който оставили, също нямало следа.

Питър трябваше да признае, че звучеше загадъчно, но не виждаше връзката с Рая.

— Може да са решили да се преместят другаде — предположи Питър.

— Може. Може драковете да са ги отнесли толкова светкавично, че да не са имали време да си измият чиниите. Задавате въпрос, чийто отговор не знам. Но ще ви кажа едно. Преди трийсет години, когато Кървил изпрати Първи Експедиционен, не можехте и сто метра да извървите, преди да се натъкнете на драк. Първи Експедиционен загуби шестима посред бял ден, а когато отрядът на Кофи изчезна, хората си мислеха, че всичко е свършило. Искам да кажа, че човекът е легенда. Експедиционният малко или повече беше разформирован веднага след това. А ето ви сега вас, извървели целия път от Калифорния. В онези години нямаше да можете да изминете и двайсетте стъпки до клозета.

Питър погледна към Гриър, който потвърди думите му е кимване, после отново погледна към Ворхис.

— Да не казвате, че измират?

— О, гъмжи от тях, вярвайте ми. Трябва само да знаете къде да гледате. Друго искам да ви кажа. Настъпила е някаква промяна. През последните шейсет месеца направихме два снабдителни похода до Кървил, един нагоре до Хътчинсън, Канзас, другия през Ню Мексико към Колорадо. Установихме, че вече са на купове. Окопават се надълбоко, използват мини, пещери, места като планината, която вие сте открили. Понякога така са се натъпкали, че ви трябва железен лост, за да ги разтървете. Все още вършеят из градовете с всичките пусти сгради, но има открити пространства, където с дни може да не да видите ни един.

— Ами Кървил? Защо там е в безопасност?

Генералът се намръщи.

— Всъщност не е. Не и на сто процента. Върху по-голямата част от Тексас положението е лошо. Ларедо не е място, където ще ви се прииска да отидете, нито Далас. Хюстън, по-скоро онова, което е останало от него, е като проклет осарник от кръвопийци. Мястото е толкова замърсено с химикали и петролни продукти, че изобщо не знам как оцеляват там, но оцеляват. Сан Антонио и Остин са били почти изравнени през първата война, както и Ел Пасо. Шибаното федерално Правителство се е опитвало да изгори драковете. Така се е стигнало до Декларацията, някъде по времето, когато Калифорния се отцепва.

— Отцепила ли се е? — попита Питър.

Ворхис кимна.

— От Съюза. Обявили са независимост. Историята с Калифорния си е кървава баня, почти открита война за дълго време, сякаш не е имало за какво друго да се притесняват. Но Тексас изгубил много в бъркотията. Може пък федералните да не са искали да воюват на два фронта. Губернаторът поел военното командване, което не било трудно по онова време, армията била в състояние на свободно падане, всичко се разпадало. Преместили столицата в Кървил и се окопали. Изградили стена, като във вашата Колония, с тази разлика, че ние сме разполагали с петрол, а и с много други неща. Долу близо до Фрийпорт има около двайсет милиона барела, които се съхраняват в изоставени солни мини, стария Стратегически нефтен резерв. Имаш ли нефт, имаш и ток. Имаш ли ток, има и прожектори. Зад стените има около трийсет хиляди души, плюс петдесет хиляди акра напоявани земи и укрепена продоволствена линия, която води към работещата рафинерия на брега.

— Брега — повтори Питър. Изговори тромаво думата. — За океана ли говорите?

— За Мексиканския залив всъщност — сви рамене Ворхис. — Да го наречем океан, ще е проява на деликатност. Прилича на химическа пързалка. Всичките платформи в морето, които продължават да изпомпват гадостта, плюс разливите в Ню Орлиънс. Океанските течения също докарват доста боклук. Танкери, товарни кораби, може да ги наречете. На места човек направо може да си върви по него, без да си измокри краката.

— Но все още можете да отплувате от там — предположи Питър. — Ако имате кораб.

— На теория. Но не бих го препоръчал. Преминаването на бариерата е проблем.

— Мини — обясни Гриър.

Ворхис кимна.

— Пълно е с тях. В последните дни на войната съюзниците от НАТО, или така наречените приятели, ни обградили и направили последно усилие да спрат заразата. Бомбардирали бреговете и не само с конвенционални експлозиви. Взривявали каквото имат във водата. Останките се виждат още долу в Корпуса. После поставили мини, за да затръшнат вратата.

Питър си спомни разказите на баща си. Историите за океана и Лонг Бийч. Ръждясалите скелети на огромните кораби, простиращи се докъдето стига погледът. Не се беше замислял как се е стигнало до там. Живял беше в свят без история, без кауза, свят, който беше такъв и толкова. Разговорите с Ворхис и Гриър му действаха така, сякаш погледът му обхожда редовете на страницата и изведнъж вижда написаните думи.

— Ами още по на изток? — попита той. — Натам изпращали ли сте хора?

Ворхис поклати глава.

— От години не сме. Първи експедиционен изпрати два батальона в тази посока, един на север към Луизиана през Шривърпорт, друг през Мисури към Сейнт Луис. Никой не се завърна. — Сви рамене. — Може пък някой ден. Засега имаме само Тексас.

— Иска ми се да го видя — каза след миг Питър. — Този град. Кървил.

— Ще го видиш, Питър — Ворхис се усмихна, което си позволяваше рядко. — Ако приемеш този конвой.

Все още не бяха дали отговор на Ворхис и Питър се чувстваше разкъсван. Те бяха в безопасност, имаха прожекторите си, в крайна сметка бяха открили армията. Може би нямаше да стане до пролетта, но Питър вярваше, че Ворхис ще изпрати експедиция до Колонията и ще доведе останалите. Открили бяха онова, което търсеха, с други думи — открили бяха и нещо повече. Да иска от приятелите си да продължат своя път му се струваше излишен риск. А и без Алиша, част от него искаше да приеме предложението, за да сложи край на цялата история.

Но когато го спохождаха такива мисли, веднага се сещаше и за Ейми. Алиша имаше право: да стигнат толкова близо и да се върнат, означаваше да съжалява, и то по всяка вероятност да съжалява до края на живота си. Майкъл направи опит да улови сигнала от радиото в палатката на генерала, но цялото им оборудване беше за къси вълни и не вършеше работа в планините. В крайна сметка Ворхис каза, че няма причина да се съмнява в разказаното от тях, но кой знае какво означава сигналът?

— Какви ли не боклуци са оставили военните. А и гражданите. Повярвай ми, виждали сме го вече. Не можеш да тръгваш по следите на всяко писукане — говореше със загрижеността на човек, видял много, преживял повече от достатъчно. — Това ваше момиче, Ейми. Може и да е на ето години, както казвате, а може и да не е. Нямам причина да не ви вярвам, освен факта, че изглежда на петнайсет и направо бере душа от страх. Не можете непрекъснато да разказвате тази история. Лично аз предполагам, че е бедна наранена душа, която по някакъв начин е оцеляла и с чист късмет се е натъкнала на вашия лагер.

— Ами предавателя във врата й?

— Какво за него? — гласът на Ворхис не беше подигравателен, той по-скоро изреждаше фактите. — Може пък да е руски или китайски, по дяволите. Чакаме тези хора да се обадят, ако приемем, че там има оцелели.

— Има ли?

Ворхис замълча и с Гриър се спогледаха предпазливо.

— Истината е, че не знаем. Някои хора твърдят, че карантината е свършила работа, че останалата част от света е продължила да съществува без нас. Това ни навежда на въпроса защо не улавяме никакъв сигнал от тях, но предполагам, че е възможно те да са изградили някаква форма на електронна бариера в добавка към мините. Има и хора, които вярват — а мисля, че двамата с майора споделяме това мнение, — че всички са мъртви. Всичко това са умозаключения, обърнете внимание, но истината е, че карантината не е била толкова непробиваема, колкото си мислят хората. Пет години след избухването на епидемията континенталната част на Съединените щати била вече в голямата си част обезлюдена, готова за разграбване. Златният резерв във Форт Нокс. Подземното хранилище на Федералния резерв в Ню Йорк. Всички музеи, бижутерски магазини и банки чак до спестяванията и заемите, всички си седели там, никой не се интересувал от тях. Истинската загадка обаче се крие в цялото налично там американско военно оборудване, включително възлизащите на десет хиляди ядрени бойни глави, всяка от които била в състояние да промени разположението на силите в света без Съединените щати, които да ги дундуркат. Честно, за мен това не означава, че никой не се е добрал до тях, но колко са били и кои. Има вероятност те да са отнесли вируса обратно с тях.

Питър обмисля известно време чутото. Ворхис му казваше, че светът е празно, пусто място.

— Не вярвам Ейми да е тук, за да открадне нещо — най-накрая заяви той.

— Ако ще ти помогне и аз не го вярвам. Тя е само едно дете, Питър. Чудно е само как е оцеляла навън. Може би тя ще намери начин да ти каже.

— Според мен тя вече ми го е казала.

— Така мислиш ти. Аз не искам да ти противореча. Но ще ти кажа нещо. Като дете познавах една жена, стара смахната дама, която живееше в колиба зад къщите, голям боклучарник беше мястото. Старицата беше сбръчкана като пергамент, имаше около сто котки, а цялото място вонеше на котешка пикня. Тази жена твърдеше, че може да чуе какво мислят драковете. Ние, децата, как ли не я тормозехме, но не можахме да изкопчим достатъчно от нея. Човек се чувства зле от подобни неща по-късно, но не и по онова време. Тя беше онова, което наричаш Бродница, един ден изникна пред вратите. — Ворхис приключи със свиване на раменете. — От време на време се чуват истории като тази. Най-вече от стари хора, позагубили разсъдък мистици, никога от млади хора като момичето. Но това не е новост.

Гриър се приведе. Интересът му изведнъж се беше пробудил.

— Какво се случи с нея?

— С жената ли? — генералът потри брада, докато ровеше в спомените си. — Доколкото си спомням, тя се спомина. Обеси се във вонящата си на котешка урина къща. — Когато нито Питър, нито Гриър казаха нещо, генералът продължи: — Трудно е да осмислим подобни истории. Или поне не можем. Сигурен съм, че майорът ще се съгласи с мен. Тук сме, за да унищожим колкото се може повече дракове, да намерим провизии, да открием скривалищата им и да ги изпепелим. Може всичко това да доведе до нещо. Но съм сигурен, че аз няма да го доживея.

Генералът се отдръпна от масата, както и Гриър, времето за разговори беше приключило, поне за днес.

— Междувременно обмислете предложението ми, Джаксън. Пътуване до дома. Заслужили сте си го.

Докато Питър беше вече на вратата, Гриър и Ворхис вече се бяха привели над масата, където лежеше разгърната огромна карта. Ворхис вдигна намръщен лице.

— Има ли и друго?

— Ами… — какво искаше да каже? — Чудех се за Алиша. Как върви при нея.

— Добре е, Питър. Както и да го е направил Кофи, добре я е тренирал. Няма да я познаеш.

Замръзна.

— Бих искал да я видя.

— Знам. Но точно сега идеята не е добра — когато Питър не мръдна от вратата, Ворхис с очевидно изчерпало се търпение попита. — Това ли беше?

Питър поклати глава.

— Кажете й, че съм питал за нея.

— Обещавам, синко.

Питър мина през отвора на палатката в преминаващия във вечер следобед. Дъждът беше престанал, но въздухът беше влажен, натежал от леденостудена влага. Зад стените на гарнизона над билото се носеше гъста мъгла. Всичко беше омазано в кал. Уви се по-плътно в якето си и прекоси откритото пространство между палатката на Ворхис и общата палатка, където съгледа Холис да седи сам на една от дългите маси и да яде боб от овехтяла пластмасова купа. Из помещението имаше и други войници, които тихо си говореха. Питър си взе купа, напълни я от тенджерата и се настани до Холис.

— Заето ли е?

— Всички са заети — мрачно каза Холис. — Моето място ми го дадоха назаем.

Питър се настани на пейката. Знаеше за какво говори Холис, тук бяха излишни като пето колело, отломка някаква, безцелна и безсмислена в замисъла си. Сара и Ейми бяха изпратени в палатката им, но заради цялата тази относителна свобода Питър се усещаше като в клетка. Никой от войниците не искаше да се занимава с тях. Негласно се приемаше, че с тях няма какво да се говори, а пък и скоро щяха да си тръгват.

Разказа на Холис какво е научил, после зададе въпроса, който го мъчеше.

— Тя обади ли се?

— Тази сутрин ги видях да тръгват с взвода на Рейми.

Взводът на Рейми, един от шестте, правеше кратки разузнавателни походи в югоизточна посока. Когато Питър попита Ворхис колко ще отсъстват, той загадъчно отвърна:

— Колкото е необходимо.

— Тя как ти се видя?

— Като една от тях — Холис замълча. — Махнах й, но май не ме забеляза. Знаеш ли как я наричат?

Питър поклати глава.

— Последният от експедицията — Холис се навъси. — Много на място, мен ако питаш.

Замълчаха, нямаше какво да кажат. Те може и да бяха като пето и излишно колело, но Питър като че беше останал без едно. Той продължаваше да мисли за нея, да се връща към мислите си, свързани с Алиша. Не вярваше някога да привикне със случилото се.

— Според мен не ни вярват за Ейми — каза Питър.

— Така ли?

Питър поклати глава и призна.

— Не ни вярват.

Отново потънаха в мълчание.

— И какво мислиш? — попита Холис. — За евакуирането.

Заради дъжда потеглянето на батальона беше отложено с още една седмица.

— Ворхис ни насърчава да тръгнем. Може и да е прав.

— Но ти си на друго мнение — Когато Питър се подвоуми, Холис остави вилицата си и го погледна в очите. — Познаваш ме, Питър. Ще постъпя както кажеш.

— Защо аз да отговарям? Не искам да решавам за всички.

— Не казвам, че решаваш. Само мисля, че случаят е такъв, че ти решаваш, Питър. Ако не знаеш, значи не знаеш. Ще изтрае, докато дъждът спре.

Вина жегна Питър. Откакто бяха пристигнали в гарнизона, така и не беше намерил удобен случай да каже на Холис, че знае за двама им със Сара. Сега, когато Алиша ги беше напуснала, някак не искаше да се изправи пред факта, че всичко се разпадаше. Тримата мъже бяха настанени в палатка, съседна на палатката на Сара и Ейми, където те убиваха времето с игра на карти в очакване дъждът да спре. Две поредни нощи Питър се беше събуждал и заварвал леглото на Холис празно. Но на сутринта винаги беше там и хъркаше. Питър се чудеше дали Холис и Сара не се държаха така заради него или заради Майкъл, който все пак й беше брат. Колкото до Ейми, имаше период, около ден, в който изглеждаше много притеснена, дори малко уплашена от войниците, които им носеха храна и ги съпровождаха до клозетите, но сега у нея се забелязваше някакво изпълнено с очакване и дори с ведрина състояние, доволна да чака подходящото време, след което без съмнение да продължат. Скоро ли тръгваме?, беше попитала Питър с леко настойчив глас. Защото ми се иска да видя снега. На въпроса й Питър беше отговорил: Не знам, Ейми. Ще видим, когато спре дъждът. Истината беше, че още докато ги изричаше, думите вече му звучаха като лъжа.

Холис наклони глава към чинията на Питър.

— Добре е да ядеш.

Той изблъска подноса си настрана.

— Не ми се яде.

Към тях се присъедини Майкъл, който се отпусна на масата с наметало, по което имаше капки дъжд. Подносът му беше пълен с храна. От всички тях само той използваше времето си добре: Ворхис го беше зачислил към моторната част с надеждата, че ще успее да приготви колите за пътуване на юг. Майкъл постави подноса на масата и седна пред него. Лакомо загреба, използвайки царевичен хляб, за да тъпче фасула в устата си с изцапани от смазка ръце.

— Какво има? — огледа ги той. Преглътна хапката от хляб и фасул. — И двамата имате вид, като че някой е умрял.

Един от войниците се премести на масата им с подноса си. Редник с огромни уши, по голата му глава се виждаше коса като мъх.

— Здрасти, Скоба — каза той на Майкъл.

Майкъл просия.

— Санчо, благодаря, че питаш. Какво ново?

— Слушай. Тук си говорехме, че може да искате да се присъедините към нас по-късно.

Майкъл отново се усмихна с пълна уста.

— Не ще и дума.

— В деветнайсет часа в столовата — войникът погледна към Питър и Холис, сякаш за пръв път ги виждаше. — Вие, скитниците, също може да дойдете, ако искате.

Питър така и не можеше да свикне с това име. Криеше присмехулна нотка.

— Къде да дойдем?

— Благодаря, Санчо — каза Майкъл. — Ще им предам.

Когато войникът се премести, Питър присви очи към Майкъл.

— Скоба?

Майкъл продължи да се храни.

— Умират си за такива имена. На мен това по ми харесва от Верига — обра и последните бобови зърна от чинията си. — Момчетата не са лоши, Питър.

— Не съм казвал такова нещо.

— Какво има довечера? — попита Холис след миг.

— Това ли? — Майкъл сви пренебрежително рамене и се изчерви. — Не съм изненадан, че никой не ти е казал. Довечера е вечерта за кино.

 

 

В 18:30 всички маси от столовата бяха извадени, а пейките подредени в редици. С падането на нощта чувствително застудя и въздухът стана по-сух. Дъждът отмина. Всички войници се бяха насъбрали отвън, шумно разговаряха един с друг, така както Питър досега не ги беше виждал, смееха се, шегуваха се и си подаваха бутилки с шайн. Настани се на пейка до Холис в дъното на залата, с лице към екрана, направен от шперплат и боядисан в бяло. Майкъл беше някъде напред с новите си приятели от моторизираната част.

Майкъл беше дал всичко от себе си, за да им обясни как работи киното, но Питър така и не знаеше какво да очаква точно, идеята му се струваше леко притеснителна, противоречеше на всяка физическа логика. Прожекторът, който стоеше на висока маса зад него, щеше да излъчва поток от движещи се образи на екрана — но ако беше така, откъде щяха да се вземат всички тези образи? Ако бяха отражения, какво отразяваха? Дълги електрически кабели излизаха от прожектора, минаваха под вратата към един от генераторите. Питър непрекъснато мислеше какво прахосничество беше да се използва безценното гориво за развлечение. Но когато майор Гриър излезе пред развълнуваните викове на шейсет мъже, Питър също го усети: чисто очакване, почти детски трепет.

Гриър вдигна ръка, за да накара мъжете да замълчат, което ги накара да се разкрещят още по-силно.

— Млъкнете, кръвници!

— Дай ни Графа! — извика някой.

Още викове и крясъци. Застанал пред екрана, Гриър тънко и прикрито се усмихваше. За момент твърдата черупка на военната дисциплина се пропука позволено. Питър беше прекарал достатъчно време в компанията на Гриър, за да знае, че не е случайно.

Гриър остави вълнението да утихне от само себе си, после се прокашля и каза:

— Добре, така да бъде. Първо, обявление. Знам колко неимоверно щастливи сте до един от престоя ни в северните гори…

— Да им го начукам!

Гриър се навъси по посока на обадилия се мъж.

— Прекъсни ме отново, Мънси, и цял месец ще чистиш клозети.

— Само казвам колко щастлив съм да требя дракове, сър!

Отново смехове. Гриър не му отговори.

— Както казвах, промяната на времето донесе и някои новини. Генерале?

Ворхис пристъпи от мястото, на което чакаше и излезе напред.

— Благодаря, майоре. Добър вечер, Втори батальон.

Отговор в хор:

— Добър вечер, сър!

— Изглежда ще имаме нещо като пролука във времето, така му викам. Нула-пет-сто, докладвайте на вашите взводни командири утре след закуска в отделните части. Трябва да съберем и очистим мястото утре до мръкване. Когато се върне Синият взвод, тръгваме на юг. Въпроси?

Един войник вдигна ръка. Питър позна мъжа, който говори с Майкъл в столовата. Санчо.

— Ами тежката механика, сър? Няма да се справи в калта.

— Взето беше решение да я оставим на място. Ще пътуваме леко натоварени и бързо. Взводните ви командири ще ви го разяснят. Друго?

Множеството мълчеше.

— Много добре. Забавлявайте се.

Фенерите угаснаха, в задната част на помещението колелата на прожектора се завъртяха. Това беше значи, помисли си Питър, дошло беше време да вземат решение. Седмицата изведнъж вече я нямаше. Питър усети как някой се настанява на пейката до него: Сара. До нея беше Ейми, увита в тъмно, вълнено наметало на раменете си, за да я пази от студа.

— Не бива да сте тук — пошушна Питър.

— Да вървят по дяволите — отговори Сара тихо. — Да не мислиш, че ще ми липсват?

Екранът просветна. Завъртяха се числа в низходящ ред: 5, 4, 3, 2, 1. И после надпис:

Карл Ламел

представя

ДРАКУЛА

От БРАМ СТОКЪР

По пиесата, адаптирана от

ХАМИЛТЪН ДИЙН и ДЖОН Л. БОЛДЪРСТОУН

Продукция на ТОД БРАУНИНГ

От пейките се надигна невероятен хор от аплодисменти, екранът се изпълни с движещия се образ на теглена от коне карета, която пътуваше по планински път. Картината беше избледняла, цялата в сиви тонове, палитрата на полузабравен сън.

— Дракове — каза Холис. Обърна се към Питър намръщен. — Дракула ли?

— Звук! — извика един от войниците пред тях, последваха го и други. — Звук! Звук!

Войникът, който работеше на прожектора, трескаво проверяваше връзки, въртеше бутони. Притича бързо напред и коленичи до кутия, поставена под екрана.

— Чакайте, ето, мисля че е това…

Силно пращене, Питър беше омаян от движещата се картина на екрана, каретата вече влизаше в някакво село, хората тичаха да я посрещнат, а той седеше прикован на стола си. Но после разбра какво се е случило, какво представлява кутията под екрана. Тропотът на конете, скърцането на каретата при подскачането й, гласовете на селяните, които си говореха на странен език, който чуваше за пръв път: картините бяха повече от картини, повече от светлина. Със звука те оживяха и задишаха.

На екрана мъж с бяла шапка размахваше бастун пред кочияша. Когато отвори уста, за да заговори, всички войници в един глас изрецитираха.

— Не сваляй багажа ми, довечера заминавам за Борго Пас!

Взрив от всеобща веселба. Питър извърна глава, за да погледне към Холис. Но приятелят му с огряно от отразената светлина лице жадно се взираше в движещите се картини пред него. Обърна се към Сара и Ейми и при тях беше същото.

На екрана грубо сложен мъж говореше с кочияша на каретата с неразбираемо гъргорене. Обърна се към първия участник с шапката, думите му бяха усилени заради високото рецитиране на мъжете:

— Кочияяяяшът. Тооой се… страхува. Свестен човек еее. Поиска от мен да ви помоля да почакате и да тръгнете призори.

Първият мъж размаха надменно бастуна си без посока.

— Съжалявам, но ме чака карета в Борго Пас в полунощ.

— Борго Пас? Чия е каретата?

— Защо, на граф Дракула е.

Очите на мустакатия мъж се разшириха от ужас.

— На граф… Дракула!

— Не тръгвай, Ранфийлд! — извика един от войниците и всички се разсмяха.

История беше, осъзна Питър. История, като онази от старите книги в Убежището, които им четеше Учителката, докато стояха наредени в кръг преди много години. Хората на екрана изглеждаха така, сякаш играят — и те всъщност играеха. Пресилените им движения и изражения му напомниха начина, по който Учителката си преправяше гласа за различните герои от книгите, които им четеше. Тромавият мъж с мустаците знаеше нещо, което не беше известно на мъжа с шапката. Грозеше го опасност. Въпреки предупреждението, пътникът продължи пътуването си, чуха се още подигравателни викове от войниците. Сред тъмата каретата се заизкачва по планинския път и се приближи до внушителна сграда с кулички и стени, обляна от лунна светлина. Очевидно беше какво го чака: мустакатият мъж малко или много го беше обяснил. Вампири. Стара дума, но Питър я знаеше. Очакваше да се появят виралите, да нападнат каретата и да разкъсат на парчета пътника, но нищо такова не се случи. Каретата мина през вратата. Мъжът, Ранфийлд, излезе и разбра, че е сам, кочияшът го нямаше. Вратата сама се отвори със скърцане, прикани го да влезе, а той се озова в огромна, подобна на пещера и цялата руина стая. Неосъзнаващият опасността Ранфийлд, чиято наивност направо беше смешна, се обърна с гръб към внушителните стълби, по които слизаше фигура в тъмен плащ със свещ в ръка. Когато фигурата с плаща стигна дъното, Ранфийлд се обърна, бялото на очите му се разшири с такъв ужас, сякаш се беше натъкнал на цяло ято пушеци, а не на сам мъж с пелерина.

— Аз съм… Дррраакулаааа.

Отново се надигнаха гръмогласни освирквания, ръкопляскания и подсвирквания, които разтърсиха палатката. Един от войниците от предната редица скочи прав.

— Ей, графе, изяж това!

Проблясване на въртяща се стомана, в лъч светлина от прожектора: връх на острие, което се удари в дървения екран със звучно тупване и се заби право в гърдите на мъжа с пелерината, който сякаш изобщо не го забеляза.

— Мънси, мътните те взели! — ревна операторът на прожектора.

— Вземи си ножа — извика и друг, — пречи ми да гледам!

Но гласовете не бяха гневни, всички мислеха, че е забавно. Под буря от викове Мънси скочи към екрана да издърпа оръжието си, образите се отразиха върху него. Обърна се, ухили се и леко се поклони.

Въпреки всичко — хаоса на прекъсванията, смеха и насмешливото рецитиране на репликите от войниците, които очакваха всяка дума на героите, — Питър скоро беше погълнат от историята. Усещаше, че във филма има липсваща част. Разказът скачаше напред в объркан ритъм, замъкът остана назад, показа се море, което се смени от място, наречено Лондон. Град, осъзна той. Град от Времето Преди. Графът — някакъв вид вирал, въпреки че не изглеждаше като тях — убиваше жени. Първо момиче, което продаваше цветя на улицата, после млада жена, спяща в леглото си, с грамадни, лениви къдрици и с толкова спокойно лице, че приличаше на кукла. Движенията на Графа бяха бавни до смях, сякаш той е жертвата. Всички във филма сякаш бяха уловени в сън, в който не можеха да се движат бързо или пък изобщо не можеха за помръднат. Самият Дракула имаше бледо, почти женствено лице, с устни, боядисани така че да изглеждат извити, като криле на прилеп. Щом се наканеше да ухапе някого, екранът застиваше дълго и протяжно на очите му, които бяха осветени отдолу, за да светят като пламъци на свещ.

Питър знаеше, че всичко е наужким, не си струваше да се изнервя, но въпреки това с развитието на историята той се улови, че се притеснява за момичето, Мина, дъщерята на лекаря — доктор Стюарт, собственик на санаториум, каквото и да означаваше това, — чийто съпруг, безполезният Харкър, изглежда и понятие си нямаше как да й помогне, все висеше с ръце в джобовете и имаше безпомощен и изгубен вид. Никой не знаеше какво трябва да се направи, с изключение на Ван Хелсинг, ловецът на вампири. Той не приличаше на нито един от ловците, които Питър беше виждал — старец с дебели очила, който все се отнасяше в пространни, вятърничави изявления, предмет на най-големи подигравки на войниците. „Господа, имаме работа с невъобразимо явление!“ и „Утрешните суеверия може да се окажат днешните научни постулати!“ Подсвиркванията се разнасяха всеки път, въпреки че много от казаното от Ван Хелсинг на Питър му се струваше смислено, особено онази част за природата на вампира като „същество, чийто живот е удължен неестествено“. Ако това не описваше пушек, тогава не знаеше как може да се опише. Зачуди се дали номерът на Ван Хелсинг с огледалото от кутията за бижута не е вариант на случилото се с тиганите в Лас Вегас и дали, както твърдеше Ван Хелсинг, един вампир „всяка нощ трябва да спи в родната си земя“. Затова ли те винаги се връщаха у дома, онези, които бяха обсебени? Понякога филмът приличаше на нещо като наръчник с инструкции. Питър се зачуди дали това не е измислена приказка, а съвкупност от действителни събития.

Момичето, Мина, беше отвлечено. Харкър и Ван Хелсинг преследваха вампира до леговището му, влажна изба. Питър разбра накъде отива историята: щяха да въздадат Милост. Щяха да проследят Мина и да я убият, и Харкър, съпругът на Мина трябваше да изпълни ужасния дълг. Питър беше напрегнат. Войниците най-накрая бяха притихнали, изоставили номерата си и погълнати от историята въпреки волята си, докато вървеше мрачният финал.

Така и не успя да види края. В палатката се втурна войник.

— Осветление! Изтегляне към вратата!

Забравиха за филма. Всички войници скочиха от столовете си. Наизвадиха оръжия, пистолети, пушки, ножове. В суматохата да стигнат до вратата някой се спъна в кабела на захранването на прожектора и помещението потъна в тъмнина. Блъскаха се, викаха, крещяха заповеди. Питър чу изстрели от пушка отвън. Когато излезе след тълпата от палатката, видя две сигнални ракети, които летяха над стените към калното поле зад вратата. Майкъл изтича покрай него със Санчо. Питър го улови за ръката.

— Какво има? Какво става?

Майкъл едва позабави крачка.

— Синият взвод! — каза той. — Хайде.

Хаосът в столовата изведнъж се превърна в ред. Всички знаеха какво да правят. Войниците се разделиха на групи, някои бързо се качваха по стълбите към пътеката по върховете на коловете, други заемаха позиции зад барикадите от торби с пясък точно зад вратата. Други мъже въртяха прожекторите, за да ги насочат през калното поле зад отвора.

— Ето ги!

— Отвори сега! — Извика Гриър от основата на стената. — Отвори проклетата врата!

Оглушителен прикриващ огън от пътеката, когато половин дузина войници изскочиха в пространството над двора, държаха въжета, които се свързваха в система от скрипци и макари с пантите на вратата. Питър на мига беше запленен от съгласуваната хармония на случващото се, практическата красота на синхронизираните им движения. Докато войниците слизаха, вратите започнаха да се открехват, разкриващи обляна в светлина земя отвъд стените и група фигури, които тичаха към тях. Алиша беше най-напред. Минаха през вратата със спринт, шестимата, рухнаха и се претърколиха, а мъжете иззад торбите с пясък откриха огън, като изстреляха дъжд от куршуми над главите им. Ако там имаше вирали, Питър не ги виждаше. Всичко се случваше твърде бързо, твърде шумно, а после изведнъж вече беше приключило: вратите здраво се залостиха зад тях.

Питър се затича към мястото, където Алиша лежеше с останалите. Тя се беше привдигнала на ръце и колене и дишаше задъхано, по лицето й се стичаше боя, голата й глава блестеше като излъскан метал под острия блясък на прожекторите.

Когато се надигна на колене, погледите им се срещнаха.

— Питър, махай се оттук, по дяволите.

Отгоре се чуха няколко вяли изстрела. Виралите се бяха пръснали, отблъснати от прожекторите.

— Сериозно говоря — ожесточено каза тя. Всяка част от нея изглеждаше сгърчена. — Върви.

Другите се скупчваха.

— Къде е Рейми? — ревна Ворхис, като си проправяше път сред мъжете. — Къде по дяволите е Рейми?

— Мъртъв е, сър.

Ворхис се обърна към застаналата на колене в калта Алиша. Когато видя Питър, в погледа му проблесна гняв.

— Джаксън, мястото ви не е тук.

— Открихме ги, сър — каза Алиша. — Натъпкани в скривалището. Обикновено стършелово гнездо. Сигурно бяха стотици.

Ворхис махна към Холис и останалите.

— Вие, вървете в палатките си, веднага — Без да изчака отговор, той отново се обърна към Алиша. — Редник Донадио, докладвайте.

— Мината, Генерале — каза тя. — Открихме мината.

 

 

Цяло лято хората на Ворхис я търсели: входната шахта на стара медна мина, скрита някъде из хълмовете. Смятали, че това е една от опасните точки, за които говори Ворхис, гнездо, където спят виралите. С помощта на карта за геоложки проучвания и като проследявали движенията на създанията с мрежите, стеснили търсенето до югоизточния квадрант, област с площ около двайсет квадратни километра над реката. Мисията на Синия взвод била да направи последен опит да ги локализира преди евакуацията. Чист късмет било, че ги открили. Според разказаната от Майкъл на Питър история, Синият взвод направо се натъкнали на него точно преди залез — леко хлътване в земята, в който вървящият най-напред мъж изчезнал с писък. Първият излязъл вирал грабнал двама мъже, преди някой да успее да стреля. Останалата част от взвода съумяла да направи нещо като огнева линия, но наизлизали още вирали, пренебрегнали остатъците от дневната светлина в невероятен бяс. Щом слънцето залязло, бързо щели да вземат надмощие над взвода, а заедно с тях щяло да изчезне и местонахождението на шахтата. Сигналните ракети, които носели, щели да им спечелят няколко минути, не повече. Разделили се на две групи. Първата побягнала, а другата, предвождана от лейтенант Рейми, прикривала оттеглянето им, като задържали създанията колкото е възможно по-дълго, докато слънцето залезе и свършат сигналните ракети, а това щяло да означава край за тях.

През цялата нощ из лагера цареше трескава дейност. Питър усещаше промяната: дните на изчакване, на мисиите за дебнене и ловуване из гората бяха приключили. Хората на Ворхис се готвеха за битка. Майкъл го нямаше никакъв, помагаше да подготвят колите, които щяха да превозват експлозивите, бидони с дизелово гориво и амониев нитрат със сноп запалки за гранати, наричани „отприщващия.“ Щяха да го спуснат направо в откритата шахта. Със сигурност експлозията щеше да избие много от виралите вътре. Въпросът беше откъде щяха да се покажат оцелелите? За сто години релефът може би бе претърпял промени, а доколкото Ворхис и останалите знаеха, свлачище или земетресения бяха открили напълно нова точка на достъп. Докато един взвод поставяше експлозивите, останалите щяха да направят и невъзможното да надушат и другите отвори. С малко късмет всички щяха да са заели позиции, когато започнат взривовете.

Прожекторите угаснаха до сивкав здрач. През нощта температурите бяха паднали и лед покриваше локвите в двора. Натовариха колите. Войниците на Ворхис стояха на вратата, всички без един взвод, който щеше да остане, за да охранява гарнизона. Алиша беше прекарала много от изминалите часове в палатката на Ворхис. Точно тя беше водила оцелелите обратно към гарнизона, като използваха пътя, по който най-напред минали покрай реката. Сега Питър я видя точно пред генерала, двамата гледаха карта, разгърната на капака на едно от хъмвитата. От коня си Гриър наблюдаваше товаренето на последните провизии. Докато наблюдаваше отстрани, Питър бе обзет от засилващо се недоволство, едновременно с което се усети и привлечен от сила, инстинктивна като дишането. Дни наред се беше въртял между полюсите на несигурността със съзнанието, че трябва да продължи, но без да е в състояние да се отдели от Алиша. Сега, докато наблюдаваше войниците, които довършваха приготовленията си при вратата, а сред тях и Алиша, го обзе едно желание. Хората на Ворхис отиваха на война, искаше да е част от тях.

Докато Гриър вървеше надолу по линията, Питър излезе напред.

— Майоре, бих искал да поговорим.

Лицето и гласът на Гриър издаваше разсеяност. Той гледаше над главата на Питър, докато говореше:

— Какво има, Джаксън?

— Искам да дойда, сър.

Грийър го погледна за миг.

— Не можем да взимаме цивилни.

— Просто ме оставете в задните редици. Може пък да съм полезен с нещо. Мога да съм вестител или друго.

Гриър погледна към един от камионите на опашката, където имаше група от четирима, сред които и Майкъл, които наместваха бидоните с гориво над задната врата.

— Сержант — ревна Гриър към сержанта във взвода, мъж на име Уидърс, — можеш ли да ме заместиш тук? И, Санчо, внимавай за веригата, цялата е омотана.

— Да, сър. Извинете, сър.

— Това са бомби, синко. За Бога, внимавай. — После се обърна към Питър: — Ела с мен.

Майорът слезе от коня и дръпна Питър настрана, където не можеха да ги чуят.

— Знам, че се притесняваш за нея — каза той, — разбра ли? Схванах го. Ако зависеше от мен, сигурно щях да те взема.

— Дали ако говорим с генерала…

— Няма да стане. Съжалявам — по лицето на Гриър проблесна любопитно изражение, миг на нерешителност. — Виж. Онова, което ми разказа за момичето, Ейми. Трябва да ти кажа нещо — поклати глава и отклони поглед. — Не мога да повярвам, че ще ти го доверя. Може би твърде дълго съм се задържал из тези гори. Как се наричаше онова нещо? Когато мислиш за нещо, преди да се е случило, сякаш си го сънувал. Има си име.

— Сър?

Гриър все така не го поглеждаше.

— Дежа-вю. Точно така. Чувствам се така, още откакто ви открих. Страшно тежък случай на дежа-вю. Знам, че сега не изглежда така, но бях малко хилаво хлапе, болнаво през цялото време. Родителите ми умрели, когато съм бил бебе, така и не сме се срещнали истински, вероятно се е дължало и на сирашкото ми детство, каквото имах, петдесет деца, събрани заедно, всичките сополиви и с мръсни ръце. Пипвах всяка болест, за която се сещаш. Около десетина пъти сестрите бяха готови да ме отпишат. Трескави сънища, на които няма да повярваш. Нищо, което всъщност мога да разкажа или да си спомня. Само усещане, сякаш съм се изгубил в мрака от хиляди години. Но истината беше, че не бях сам. И това беше част от съня. От дълго време не бях си припомнял съня, докато вие не се появихте. Онова момиче. Тези нейни очи. Мислиш ли, че не съм забелязал? Исусе, сякаш съм се върнал назад във времето, сякаш съм шестгодишен и цял горя в треска. Казвам ти, че беше тя. Знам, че звучи налудничаво. Тя беше с мен в съня.

Изпълнена с очакване тишина надвисна след думите му. Питър потрепери от признанието.

— Разказвал ли сте на Ворхис за това?

— Шегуваш ли се? Какво да му кажа? По дяволите, синко, не го разказвам дори на теб.

За да покаже на Питър, че разговорът е приключил, Гриър улови юздите на коня си и отново се метна на седлото.

— Това е. Но ти ме попита защо не можете да дойдете, това е отговорът ми. Ако не се върнем, Червеният взвод има заповед да ви евакуира надолу към Розуел. Това е официално. Неофициално ви казвам, че ако решите да продължите, няма да ви спрат.

Пришпори коня, за да заеме мястото си начело на редицата. Бръмчене на двигатели. Вратите се отвориха. Питър наблюдаваше, докато мъжете, пет взвода плюс конете и колите, бавно се отправиха на път. Алиша беше някъде сред тях, помисли си Питър, вероятно напред с Ворхис. Но не можа да я открие.

Редицата отдавна се беше изтеглила, когато Майкъл застана до него.

— Не те пусна, а?

Питър само поклати глава.

— И мен — каза Майкъл.