Джъстин Кронин
Проходът (24)

Двайсет и две

— Едно не разбирам — говореше Тео, — как така не сте мъртви и тримата?

Групата седеше около дългата маса в контролната стая, всички без Фин и Рей, които се бяха върнали в бараките, за да си доспят. Замайването на Питър от адреналина беше преминало, а болката в глезена му, който май не беше счупен, беше стихнала до тъпо пулсиране. Някой беше откъснал парче лед от кондензаторите и Питър го държеше увито в мокър плат над наранената става. Фактът, че бе убил Зандър Филипс, човек, когото познаваше, предизвикваше у него все още неназовани чувства. Информацията беше твърде странна за осмисляне. Но ключът към станцията продължаваше да е около врата на Зандър, затова нямаше никакво съмнение кой е той. Нямаше друг избор, разбира се, Зандър беше напълно обсебен. Строго казано, виралът, който се бе опитал да се промъкне през капака, вече не беше Зандър Филипс. Но все пак Питър не можеше да потисне усещането, че в последния миг, преди да натисне спусъка, е видял проблясък на разпознаване в очите на вирала, дори поглед, изпълнен с облекчение.

След нападението Тео беше разпитал внимателно Кейлъб. Разказът на момчето не беше прибавил кой знае колко, но се виждаше, че е изтощено и изтормозено. Устните му бяха подпухнали и напукани, на челото му имаше огромна синина, двата му крака бяха в драскотини. Най-много го измъчваше загубата на обувките — черни спортни обувки, обясни той, чисто нови, направо от кутията, взета от търговския център. Изгубил ги, докато тичал през долината, но бил толкова изплашен, че не забелязал как е станало.

— Ще ти намерим нови — успокои го Тео. — Само ми разкажи за Зандър.

Кейлъб се хранеше и говореше, отхапваше от сухара и го поливаше с глътки вода. Ами всичко си било нормално, разказваше Кейлъб, допреди шест дни, когато Зандър започнал да се държи странно. Много странно. Дори за Зандър, а това говорело нещо. Не искал да излиза извън оградата и изобщо не спял. Будувал по цяла нощ и кръстосвал контролната зала, като си мърморел под носа. Кейлъб решил, че е от дългото време, прекарано в станцията, че когато се появи екипът за смяна, Зандър ще се отърси от това състояние.

— И тогава един ден обяви, че излизаме навън из равнината, каза ми да приготвя и напълня каруцата. Седях си тук и обядвах, а той влезе и започна да ми ги разправя такива. Искал да смени един от регулиращите вентили в западната част. Добре, казах, но защо е това бързане? Не сме ли малко окъснели днес, за да излизаме на открито? А погледът му стана един налудничав, а и миришеше лошо. Направо вонеше. Добре ли си, питам го, а той отвръща: размърдай се, тръгваме.

— Кога се случи?

Кейлъб преглътна.

— Преди три дни.

Тео се приведе на стола си.

— Бил си навън три дни?

Кейлъб кимна. Приключи с последния сухар и се залови с чиния соева паста, която загребваше с пръсти.

— Насочихме конете към източното поле. Там от години нищо не работеше, всички са мъртви тояги. Отне ни цяла вечност да стигнем дотам, най-малко два часа с каруцата. Чак след пладне наближихме. Струва ми се, Зандър, казвам, че запад е натам, приятел, какво по дяволите правим тук? Да не се опитваш да ни убиеш? Приближаваме се до кулата, която разправя, че искал да поправи, а кулата си е ръждясала кофа. За нищо не става. От земята го виждам. Смяната на регулаторните вентили хич няма да помогне. Но той искаше да го направим, затова си качих задника по стълбата, нагласих лебедката и започнах да махам кожуха, работех толкова бързо, колкото можех. Виках си, хубаво де, няма кой знае какъв смисъл, според мен си рискуваме кожите за нищо и никакво, но може пък той да знае нещо, което аз не знам. И тогава чух воя.

— Зандър ли изпищя?

Кейлъб поклати глава.

— Мулето. Не се шегувам, точно така изрева, като вой. За пръв път чувах този рев. Поглеждам надолу и виждам как се преобръща като бълха на камък. За секунда разбрах какво виждам. Кръв. Много — избърса омазнената си уста с опакото на ръката си и блъсна настрани празната чиния. — Зандър все разправяше, че тия работи имали вкус на топки. Все ми се щеше да го питам, Кога си ял топки, Зандър, много ми е любопитно? Но след три дни не е чак толкова зле.

Тео въздъхна нетърпеливо.

— Кейлъб, моля те. Кръвта…

Момчето дълго пи от водата.

— Добре. Така. Кръвта. Зандър стои до мулето на колене и аз се разкрещях, Какво стана по дяволите, Зандър? Когато се изправи, видях, че е гол до кръста, в ръката си държи нож, а той целият е в кръв. Някак бях пропуснал знаците. Имах пет секунди да се качи на стълбата след мен. Но той не се качи. Седна долу при основите на кулата в сянката на една от подпорите, където не го виждах. Зандър, крещя към него, чуй ме. Трябва да се противиш на тая работа. Сам съм тук горе. Мислех си, че ако успея да го накарам да се противи достатъчно дълго, ще имам време да избягам.

— Не разбирам — каза Алиша. — Кога се е заразил?

— Там е въпросът — каза Кейлъб. — И аз не разбирам. Непрекъснато бяхме заедно.

— Ами нощно време — предположи Тео. — Каза, че не спял. Може да е излизал.

— Възможно е, но защо му е било да излиза? И при това той не изглеждаше различен, ако не се брои кръвта.

— Ами очите?

— Нищо. Изобщо не станаха оранжеви, доколкото успях да видя. Казвам ви, странна е тая работа. И така, оказвам се приклещен горе на кулата, Зандър е долу и май е обсебен, а може и да не е, но и в двата случая вече се смрачава. Зандър, викам, виж, слизам, по един или друг начин. Не съм въоръжен, имам само гаечния ключ, но може пък някак с него да успея да го халосам и да се измъкна. А трябваше и някак да му взема ключа. От стълбата не го виждам, затова слизам и на три метра от земята, решавам да скоча, по дяволите. Планът вече ми е ясен, но реших, че така или иначе съм мъртъв. Скачам и вдигам ключа за удар. Но него нямаше. А Зандър пред мене. И тогава ми казва, върни се обратно горе.

— Върни се горе ли? — обади се Арло.

Кейлъб кимна.

— Най-сериозно, така каза. И не знам дали е бил превъртял. Но в едната си ръка държи нож, в другата ключа и е цял в кръв, а без ключа от станцията няма как да се върна в нея. Питам го, Как така да се връщам горе, а той отвръща, горе ще си в безопасност. И го послушах — момчето сви рамене. — Там прекарах последните три дни, докато не ви видях на Източния път.

Питър погледна към брат си. По лицето на Тео се виждаше, че и той не знае как да приеме разказа на Кейлъб. Какво ли е възнамерявал да прави Зандър? Бил ли е вече обсебен, или не? Много години бяха изминали и вече нямаше живи свидетели на случай, при който пряко да се наблюдават последствията от заразяването. Но се ширеха какви ли не истории, останали най-вече от първите дни, времето на Бродещите, за странно поведение — не точно глад за кръв и спонтанно разсъбличане, които всички разпознаваха като симптом. За странни думи, публични речи, маниакални подвизи на атлетичност. За един Бродник се твърдеше, че нахлул в Склада и на практика се самоизял до смърт. Друг избил всичките си деца в леглата им, а после се запалил, трети се съблякъл чисто гол, изкачил пътеката на стената пред очите на цялата Стража и зарецитирал, с всички сили, едновременно речта на Линкълн преди битката при Гетисбърг, чийто текст висял на стената на една от учебните стаи в Убежището, и двайсет и петте реда на детска приспивна песничка, която всички знаеха, след което се хвърлил от двайсет метра.

— Ами пушеците? — попита Тео.

— Това е странното. Стана както каза Зандър. Нямаше такива. Поне нямаше такъв, който да се приближи. Веднъж ги зърнах през нощта да кръстосват долината. Но те в общи линии ме оставиха сам. Не искаха да ловуват в полето на турбините, Зандър вярваше, че движението им пречи, може пък това да има някаква връзка, не знам.

Момчето замълча. Питър виждаше как бремето на изпитанията най-накрая го надви.

— Щом посвикнах, всъщност стана доста спокойно. След това повече не видях Зандър. Чувах го да се тътри в основата на кулата. Но повече не ми отговори. Вече бях решил, че най-добре ще е да изчакам екипа за смяна, тогава да се покажа и да се опитам да избягам.

— И тогава си ни видял.

— Повярвай ми, крещях с всички сили, но май бяхте твърде далече, за да ме чуете. Тогава разбрах, че Зандър си е отишъл. И мулето го нямаше. Вероятно виралите го бяха докопали. Слънцето беше на педя от хоризонта и разполагах само с толкова време. Нямах вода и нямаше никаква вероятност някой да ме потърси на източното поле, затова реших да сляза долу и да бягам. Бях на около хиляда метра, когато пушеците сякаш плъзнаха навсякъде. Рекох си, край, станах на мръвка. Но се скрих под основата на една от кулите и зачаках смъртта си. По някаква причина обаче те се държаха настрана. Не мога да кажа колко време съм останал там, но когато надзърнах, пушеците ги нямаше. Тогава разбрах, че вратата е затворена, но си рекох, че може пък да успея да вляза някак.

Арло се обърна към Тео.

— Нещо не се връзва. Защо им е било да го оставят така?

— Защото го преследваха — намеси се Алиша. — Виждахме ги от покрива. Може да са го ползвали като примамка, за да ни измъкнат навън, нали? И откога го правят?

— Няма такова нещо — изведнъж лицето на Тео замръзна. Тялото му се вкамени на стола. — Вижте, радвам се, че Кейлъб е в безопасност, не ме разбирайте погрешно. Но двамата сте рискували по най-глупав начин. Станцията е без ток, прожекторите са угаснали, всички. Не знам защо трябва да ви го обяснявам, но очевидно се налага.

Питър и Алиша бяха притихнали. Нямаха какво да добавят. Истина беше. Ако пушката на Питър се беше отклонила на няколко сантиметра вляво или дясно, вероятно сега всички щяха да са мъртви. Изстрелът си беше чист късмет и той го знаеше.

— Нищо обаче не обяснява как Зандър се е заразил — продължи Тео. — Или какво е правил, докато е оставил Кейлъб на кулата.

— Стига с това — каза Арло и удари по коляното си. — Аз искам само да разбера за онези оръжия. Колко са?

— Дванайсет сандъка под стълбите — отговори Алиша. — Още шест горе в тясното пространство на тавана.

— И точно там трябва да си останат — каза Тео.

Алиша се разсмя.

— Шегуваш се.

— Напротив. Виж само какво не стана за малко. Честно, щяхте ли да излезете навън, ако не бяха тези пушки?

— Вероятно не. Но Кейлъб е жив благодарение на тях. И не ме е грижа какво казваш, радвам се, че се оказахме навън. Това не са просто оръжия, Тео. Те са чисто нови.

— Знам, че са такива — заяви Тео. — Видях ги. Знам всичко за тях.

— Така ли?

Кимна.

— Естествено, че знам.

За момент всички замълчаха. Алиша се приведе над масата.

— И на кого са тези оръжия?

Но Тео отговори на Питър.

— На нашия баща са.

 

 

И така, в оставащия час от нощта Тео разказа историята. Кейлъб, който вече не издържаше и миг буден, отиде да спи в бараките, а Арло донесе пиене, както понякога правеха след нощ на Стената. Наля по два пръста на всекиго и остави да си подават бутилката на масата.

Имало стара база на Корпуса на морската пехота на изток оттук, обясни Тео, на около два дни езда. Мястото се наричало Туентинайн Палмс. По-голямата част от него била унищожена, каза той, почти изчезнала в пясъците. Ако човек не знаел за какво да гледа, нямало и да разбере, че го има. Баща им открил оръжията в подземен бункер, всичките поставени в сандъци, подредени и сухи, и не само пушки. Револвери и минохвъргачки. Автомати и гранати. Цял гараж с коли, дори два танка. Нямало как да помръднат тежките оръжия и нито една от колите нямало да потегли, но баща им и чичо им Уилем пренесли пушките в станцията, като ги превозвали с каруцата, направили три пътувания преди Уилем да загине.

— И защо не е казал на никого? — попита Питър.

— Казал е. Казал на майка ни и на неколцина други. Не е яздил сам, знаеш. Предполагам, че Полковникът също е знаел. Вероятно и старият Чоу. Зандър трябва да е знаел, защото той ги е наредил там.

— Но не и Санжай — намеси се Алиша.

Тео поклати глава намръщен.

— Повярвай ми, Санжай е бил последният, на когото баща ми би казал. Не ме разбирайте погрешно: Санжай е добър в онова, което прави. Но винаги е бил твърдо против походите, особено след гибелта на Радж.

— Точно така — каза Арло. — Той е един от тримата.

Тео кимна.

— Според мен желанието на брат му да участва в походите с баща ни винаги е било болна тема за Санжай. Така и не я проумях, но има някакво неразбирателство между тях от по-рано. След гибелта на Радж положението се влоши. Санжай обърна Дома срещу баща ни, гласува срещу него като Глава, сложи край на походите му. Точно тогава баща ни се оттегли и започна да язди сам.

Питър приближи чашата си до носа, усети щипещите изпарения, които обгориха ноздрите му, и я постави на масата. Не знаеше кое е по-обезсърчаващо: че баща му не му е споделил или че Тео не му е споделил.

— Защо обаче да крие оръжията първо? — попита той. — Защо просто не ги е занесъл горе в планината?

— И какво да прави с тях? Помисли си, братко. Всички те чухме, когато стреляше. По мои сметки двамата изстреляхте около трийсет и шест куршума, за да убиете — колко? — два вирала! От колко? Тези оръжия са щели да изкарат най-много сезон, ако ги беше раздал на Стражата. Хората щяха да стрелят и по собствените си сенки. По дяволите, половината време вероятно щяха да се стрелят и един друг. Предполагам, че от това се е опасявал най-много.

— Колко са останали? — попита Алиша.

— В бункера ли? Не знам. Не съм го виждал.

— Но знаеш къде е.

Тео отпи.

— Разбирам накъде биете и е най-добре да спрете. Баща ни имаше разни идеи, добре. Питър, знаеш го не по-зле от мене. Просто не можеше да приеме, че сме останали само ние, че там навън няма други хора. А ако е можел да открие други, ако те са имали оръжия…

Гласът му трепна.

Алиша се изправи на стола.

— Армия — каза тя, погледът й ги обхождаше. — Това е, нали? Искал е да организира армия. Да воюва срещу пушеците.

— Което е безсмислено — каза Тео и Питър чу горчивината в гласа му. — Безсмислено и налудничаво. Армията е имала оръжия, пък какво се е случило с войниците? Върнали ли са се за нас? С техните автомати, ракети и хеликоптери? Не са се върнали и ще ви кажа защо. Защото всички са загинали.

Нищо не можеше да разубеди Алиша.

— Харесва ми — каза тя. — Мисля, че е страхотна идея, по дяволите.

Тео горчиво се разсмя.

— Знаех си, че на теб ще хареса.

— Освен това не мисля, че сме сами — настояваше тя. — Има и други. Там някъде.

— Има ли? Откъде си толкова сигурна?

Алиша изведнъж придоби объркан вид.

— Отникъде — каза, — просто съм.

Тео се намръщи над чашата си и дълго я въртя.

— Можеш да вярваш в каквото си искаш — тихо каза той, — но това не означава, че е истина.

— Баща ни е вярвал — каза Питър.

— Така е, братко. И това го уби. Знам, че не говорим на тази тема, но такива са фактите. Докато стоиш на пост, за да окажеш Милост, някои въпроси ти се изясняват, повярвай ми. Баща ни не е излязъл на езда, за да се самоубие. Който мисли така, не разбира най-важното у него. Излезе на онази последна езда, защото не можеше да се откаже да търси отговор. Постъпката му е и смела, и глупава, но е получил отговора.

— Видял е Бродник. При Милагро.

— Може и да е видял. Ако питаш мен, видял е онова, което е искал да види. Но това няма значение. Какво променя един Бродник?

Питър беше покъртен от безнадеждността на Тео, която беше не само пораженческа, но и предателска.

— Където има един, има и други — настоя Питър.

— Има, братко, има пушеци. И всички оръжия на света няма да променят това.

Всички се умълчаха. Идеята се носеше във въздуха — неизречена, но доловима. Колко време им оставаше, преди прожекторите да угаснат? Преди никой да не успее да ги поправи?

— Не вярвам — каза Арло. — А не мога да повярвам, че и ти си отчаян. Ако не ни остава друго, защо е всичко?

— Защо ли? — Тео отново се взря в чашата си. — Де да знаех. Предполагам, че смисълът е да останем живи. Да поддържаме прожекторите възможно най-дълго. — Наклони питието към устните си и го пресуши на една голяма глътка. — И да ви кажа, че скоро ще съмне. Нека Кейлъб спи, но събудете другите. Имаме трупове, за които да се погрижим.

 

 

Четирима бяха. Откриха три на двора и един, Зандър, на покрива, паднал по гръб, с лице към бетона до капака, голите му крайници, разперени в изумено X. Куршумът от пушката на Питър беше пронизал темето на главата му и отнесъл горната част на скалпа му, който висеше настрани на късче кожа. От сутрешното слънце вече беше започнал да се сбръчква, тънка сива мъгла се издигаше от чернеещата плът.

Питър беше привикнал с външния вид на виралите, но все още се изнервяше да ги гледа отблизо. Начинът, по който сякаш чертите на лицето бяха заличени, изгладени в почти детинска глуповатост; извитото разширение на краката и ръцете, с грабливите им пръсти и острите като бръснач нокти; подчертаните мускули на крайниците и торса и дългият, възлест врат; сребристите зъби, стърчащи от устата като стоманени остриета. С гумени ботуши, ръкавици и кърпа през лицето, Фин използва дълъг, остър като вилица прът, за да вдигне ключовете от връвта и да ги пусне в метална кофа. Потопиха ключовете в алкохол и го запалиха, после ги оставиха да изсъхнат на слънцето; каквото пламъците от алкохола не бяха убили, слънчевите лъчи щяха да сторят. Вмъкнаха коравото като камък тяло на Зандър в найлонова торба, която завързаха над него, като в тръба. Арло и Рей я наблъскаха до ръба на покрива и я хвърлиха на двора долу.

Докато довлекат и четирите трупа до оградата, слънцето вече беше високо и жареше. Облегнат на тръбата, Питър наблюдаваше от страната, от която духаше вятърът, как Тео излива алкохол върху труповете. Чувстваше се излишен, но с ранения си глезен нямаше с какво много да помогне. Алиша стоеше на пост, с пушка в ръка. Най-после Кейлъб се беше събудил и излязъл навън да погледа останалите. Питър видя, че носи чифт високи кожени обувки.

— На Зандър са — обясни Кейлъб и сви рамене малко виновно. — Резервният му чифт. Не вярвам да му докривее.

Тео извади кутия кибрит от джоба си и свали маската си. В другата си ръка държеше факла. Огромни кръгове пот се очертаваха около врата и под мишниците на ризата му. Ризата беше стара и от Склада, ръкавите бяха дълги, яката разръфана, на предния джоб със завъртулки беше избродирано Армандо.

— Някой иска ли да каже нещо?

Питър помисли, че трябва да каже, но не откри думите. Гледката на трупа на покрива не беше променила тревожното му състояние, в крайна сметка Зандър го беше улеснил. Зандър все още беше Зандър. Но и всички струпани заедно трупове са били някой някога. Може пък някой от тях да е бил Аамандо.

— Добре, аз ще го направя — каза Тео и се изкашля. — Зандър, ти беше добър инженер и добър приятел. Никога никому лоша дума не каза и ти благодарим за това. Спи в мир. — После запали клечка, подържа пламъка й, докато се запали факлата, която после допря до купчината.

Кожата пламна лесно, топеше се като хартия, после изгоря и останалата част, костите се сгърчиха навътре и накрая се изпепелиха до облаци пепел. Стана за минута. Когато и последните пламъци угаснаха, заровиха останките в плиткия ров, изкопан от Рей и Фин, и натрупаха отгоре им земя.

Утъпкваха земята, когато Кейлъб се обади:

— Искам само да кажа, че според мен той се съпротивляваше. Можеше да ме убие при кулата.

Тео сложи лопатата настрана.

— Не ме разбирайте погрешно — каза, — но ме тревожи, че не го е направил.

 

 

В следващите нощи Питър мислеше за случилото се, отново и отново премисляше събитията в ума си. Не само случилото се на покрива и странната история на Кейлъб на кулата, но също и горчивината в думите на брат му, когато говореха за оръжията. Защото Алиша имаше право; оръжията имаха някакъв смисъл. През целия си живот Питър беше мислил за света от Времето Преди като приключила история. Сякаш върху стария свят се беше стоварило острие, разполовило го на част преди и част след. Между двете половини нямаше брод, войната беше изгубена, армията не съществуваше, светът отвъд Колонията беше открита гробница за история, за която вече никой не си спомняше. Всъщност Питър никога не се беше замислял какво толкова е търсел баща му там, в мрака. Предполагаше, че е така, защото изглеждаше очевидно: хора, други оцелели. Но докато държеше една от пушките на баща си, а и сега, докато лежеше в бараките с възстановяващ се глезен и си спомняше чувството, той усети и друго, как миналото и всичките скрити в него сили изглежда се вляха в него. Може пък това да е правил баща му по време на Дългите походи. Опитвал се е да си припомни света.

Несъмнено Тео е бил в течение; това беше широтата в него, във всички мъже от Дългите походи. Питър отдавна беше взел решение да не насочва срещу Тео думите на майка им в последното й утро. Грижи се за брат си, Тео. Той не е така силен, като теб. Истината си беше истина и с отминаването на годините Питър откри, че за него това откритие беше поносимо; на моменти му действаше като облекчение. Баща му се беше стремил към трудна и отчаяна цел, изградена върху убеждения, която се опровергаваше от всички факти, а ако Тео беше предопределеният Джаксън, който да носи този товар — да го носи за двама им, Питър щеше да го приеме. Но думите му към Арло, че нямало смисъл, че им оставало само да поддържат прожекторите светещи колкото се може по-дълго, да каже такива думи на Арло, на останалите, които имаха и Малки в Убежището, това не беше онзи Тео, когото познаваше. Нещо се беше променило в неговия брат. Чудеше се какво ли.

Останаха пет дни в станцията. Първият ден Фин и Рей възстановяха напрежението в оградата, после заминаха да работят на западната част, да смажат кожусите на турбините. Арло, Тео и Алиша ги ескортираха поред, на смени от по двама, и винаги се връщаха много преди залез, за да заключат мястото добре. Като нямаше с какво друго да се занимава, Питър започна да играе сам карти от тесте с три липсващи карти и да се рови в кутия с книги в складовото помещение. Наслуки събрани заглавия: Чарли и шоколадовата фабрика. История на Отоманската империя, Ездачите от Пърпъл Сейдж (класически уестърн). На гърба на всяка книга имаше картонен плик с отпечатани думи: СОБСТВЕНОСТ НА БИБЛИОТЕКАТА В РИВЪРСАЙД, а вътре стоеше картон със списък дати, написани с избледняло мастило: 7 септември 2014; 3 април 2012; 21 декември 2016.

— Кой ги е донесъл? — попита една вечер Тео, след като групата се върна от полето. До леглото на Питър имаше струпани купчини книги.

Тео вдигаше лице от мивката. Обърна се и избърса ръце от ризата си.

— Мисля, че са тук от дълго време. Не зная дали Зандър е можел много да чете, затова ги е оставил настрана. Има ли интересни?

Питър протегна книгата, която четеше: Моби Дик.

— Истината е, че дори не съм много убеден, че е на английски — каза Питър. — Отне ми един ден, за да прочета една страница.

Брат му се разсмя уморено.

— Я покажи глезена.

Тео седна на леглото на Питър. Внимателно взе глезена в ръце и го завъртя около ставата. Двамата почти не бяха говорили от нощта на нападението.

— Изглежда добре — Тео потърка наболата си брада. Питър видя изтощението в погледа му. — Отокът е спаднал. Мислиш ли, че можеш да яздиш?

— Ще пълзя, само и само да се махна оттук.

Приготвиха се за тръгване на другата сутрин. Арло се съгласи да остане с Рей и Фин до пристигането на следващата смяна. Кейлъб каза, че и той иска да остане, но Тео го разубеди. Докато Арло е тук, зад оградата четвърти човек не е необходим. А пък и Кейлъб беше прекарал в станцията време, повече от достатъчно.

Другият въпрос бяха оръжията. Тео искаше да ги оставят така, както са. Алиша възрази, че няма смисъл да ги оставят в станцията. Все още не знаеха какво е сполетяло Зандър или защо пушеците не са убили Кейлъб при първа възможност. Накрая стигнаха до компромис. Отрядът щеше да вземе оръжията, които да държат извън Стената за по-сигурно. Останалите остават под звездите.

— Съмнявам се, че ще ни дотрябват — каза Арло, докато групата се качваше на конете. — Покаже ли се някой пушек, ще го уморя с приказки.

Въпреки това беше преметнал пушка през рамото си. Алиша му показа как да я зарежда, почиства и го остави да се поупражнява на двора.

— Проклятие! — ревеше той и пропиляваше нов куршум, който събаряше от мястото й кутията, поставена за мишена. — Какво нещо!

Питър си помисли, че Тео има право. Имаше ли веднъж човек пушка, трудно му беше да я остави.

— Говоря сериозно, Арло — предупреди го Тео. След толкова дни бездействие конете бяха нетърпеливи да тръгнат на път, пристъпваха, удряха с копита по земята. — Нещо не е наред. Не излизайте извън оградата. Всяка вечер я заключвайте, преди да се е появила и първата сянка. Става ли?

— Не се коси, братовчед — ухили се в брадата си Арло и погледна към Фин и Рей. Лицата им, помисли си Питър, изразяваха чувство на обреченост. Затворени в станцията с Арло и неговите истории; вероятно щеше да се умори да им пее с китара или без китара. На врата на Арло висеше ключа, взет от трупа на Зандър. Другият беше у Тео.

— О, хайде де, момчета — провикна се Арло и плесна с ръце. — Обратно. Ще е като забава — но щом пристъпи към коня на Тео, изведнъж изражението му помръкна. — Сложи това в кесията си — тихо каза Арло и му подаде сгънат лист. — За Лей и бебето, ако се случи нещо.

Тео прибра листа, без да го погледне.

— Десет дни. Стойте вътре.

— Десет дни, братовчед.

Насочиха се през долината. Без каруца, която да теглят, минаха напряко през равнината към Банинг, минаха покрай Източния път, за да скъсят с няколко километра прехода. Яздеха мълчаливо, пестяха си силите за дългата езда.

В покрайнините на града Тео дръпна юздите.

— За малко да забравя. — Бръкна в дисагите си и извади любопитния предмет, който Майкъл му беше дал преди шест дни. — Някой помни ли каква беше тая чудесия?

Кейлъб насочи коня си до него и взе платката от Тео, за да я разгледа.

— Това е дънна платка. Интел чип, от серията Пайън. Виждаш ли деветката? По нея се познава.

— Разбираш ли от тези работи?

— Налага се — сви рамене Кейлъб и подаде платката на Тео. — Управлението на турбините използва Пайън. Нашите са подсилен военен вариант, но по същество са същите. Корави са като желязо и по-бързи от кихавица. Шестнайсет гигахерца без допълнително ускоряване.

Питър наблюдаваше лицето на Тео. И той нямаше представа за какво става дума.

— Майкъл иска една платка.

— Да бяхте казали. Имаме купища резерви от тях в станцията.

Алиша се засмя.

— Признавам, че ме изумяваш, Кейлъб. Говориш също като Веригата. Дори не знаех, че вие, гаечните ключове, можете да четете.

Кейлъб се извърна на седлото си, за да я погледне. Дори не проговори от обида.

— Ти шегуваш ли се с мен? Че какво друго може да се прави там? Зандър постоянно се изнизваше към библиотеката за нови книги. Има купища кашони с такива в навеса за инструменти. И не са само на техническа тема. Момчето четеше всичко наред. Казваше, че книгите са по-интересни от хората.

Притихнаха в мълчание.

— Какво казах? — попита Кейлъб.

 

 

Библиотеката се намираше близо до търговския център в северните покрайнини на града: четвъртита сграда, обградена от високи бурени. Прислониха се зад някаква бензиностанция и слязоха от конете. Тео измъкна бинокъла от дисагите и огледа сградата.

— Доста пясък се е натрупал. На приземния етаж прозорците стоят. Сградата изглежда плътно затворена.

— Мога ли да погледна вътре? — попита Питър.

— Слънцето е прекалено силно, отразява се от стъклата — подаде бинокъла на Алиша и се обърна към Маратонката. — Сигурен ли си?

— Че Зандър е влизал в нея ли? — момчето кимна. — Напълно.

— Ходил ли си с него?

— Ти шегуваш ли се?

Алиша се покатери на контейнер за боклук към покрива на бензиностанцията, за да има повече видимост.

— Има ли нещо?

Свали бинокъла.

— Прав си, слънцето свети. Но пък и не виждам как ще се промъкнат вътре с всичките тези прозорци.

— И Зандър това казваше — добави Кейлъб.

— Не разбирам — каза Питър. — Защо му е било да идва тук сам?

Алиша скочи на земята. Избърса праха от ръцете си в предницата на пуловера и отметна назад влажен от пот кичур коса.

— Ако питате мен, трябва да огледаме. По-добра възможност от такова слънчево пладне няма да ни се удаде.

Лицето на Тео казваше: Защо ли не се изненадвам? Обърна се към Питър.

— Ти за какво ще си дадеш гласа?

— Откога гласуваме?

— Отсега. Ако ще влизаме там, всички трябва да са съгласни.

Питър се опита да прочете изражението на Тео, да разбере както иска да направи. Усещаше тежестта на предизвикателството от зададения му въпрос. Помисли си: Защо така? Защо сега?

Кимна в знак на съгласие.

— Добре, Лиш — каза Тео и посегна за пушката си. — Имаш го твоя лов на пушеци.

Оставиха Кейлъб при конете и приближиха към сградата в редица, на отстояние един от друг. Пясъкът се беше натрупал високо по прозорците, но предният вход, който се намираше над няколко стъпала, беше открит. Вратата се отвори с лекота, влязоха вътре. Намираха се в нещо като коридор. Точно след вратата, поставено на стената, висеше табло за известия, покрито с избледнели хартиени надписи. Думите по тях още личаха:

ПРОДАВАМ КОЛА,

’14 НИСАН СЕРАТА, С МАЛЪК ПРОБЕГ

ОТЪРВЕТЕ СЕ ОТ ИЗЛИШНОТО ТЕГЛО,

ПОЗВЪНЕТЕ, ЗА ДА НАУЧИТЕ КАК!

ТЪРСИ СЕ ДЕТЕГЛЕДАЧКА ЗА СЛЕДОБЕДИТЕ,

ПОНЯКОГА ВЕЧЕР, С КОЛА

ЧАС ПО ЧЕТЕНЕ ЗА ДЕЦА,

ВСЕКИ ВТОРНИК И ЧЕТВЪРТЪК 10:30-11:30

А на лист пожълтяла хартия, по-голям от останалите:

☣ ☣ ☣

ОСТАНЕТЕ ЖИВИ. СТОЙТЕ В ДОБРЕ ОСВЕТЕНИ ЗОНИ. СЪОБЩАВАЙТЕ ЗА ВСЕКИ СИМПТОМ НА ЗАРАЗЯВАНЕ. НЕ ПУСКАЙТЕ НЕПОЗНАТИ В ДОМОВЕТЕ СИ. НАПУСКАЙТЕ ОБЕЗОПАСЕНИТЕ ЗОНИ САМО ПО НАРЕЖДАНЕ НА ОФИЦИАЛНО ЛИЦЕ!

☣ ☣ ☣

Влязоха навътре в просторна зала, осветена от високи прозорци с изглед към паркинга. Въздухът беше тежък и нажежен.

На рецепцията имаше труп.

Питър позна, че е на жена, изглежда се беше застреляла. Падналата в скута й ръка продължаваше да стиска малък револвер. Трупът беше покафенял, спаружената кожа на жената стоеше опъната по костите й, ясно се виждаше дупката отстрани на черепа й. Главата й лежеше наклонена встрани, сякаш е изпуснала нещо и го търси с поглед.

— Радвам се, че Арло не е с нас, за да го види — промърмори Алиша.

Насочиха се към купчините. Навсякъде по пода бяха пръснати книги, бяха толкова много, все едно вървяха из преспи сняг. Заобиколиха обратно към предната част. С приклада на пушката си Тео посочи стълбите.

— Всички нащрек.

Стълбището излизаше в обширна зала, обляна в нахлуваща през прозорците светлина. Усещане за простор: рафтовете бяха изблъскани назад, за да се направи място за редиците легла, които бяха заели мястото им.

Във всяко легло имаше труп.

— Сигурно са към петдесет — прошепна Алиша. — Да не е нещо като болница?

Тео продължи по-нататък в стаята, промъкваше се между редиците легла. Носеше се странен мускусен мирис. На половината път от колоната Тео спря до едно от леглата и се наведе, за да махне малък предмет. Нещо провиснало, от разпадаща се тъкан. Вдигна го, за да го видят Питър и Алиша. Парцалена кукла.

— Не мисля, че е лечебница.

Образите започнаха да се подреждат в ума на Питър, подреждаха картината. Дребните размери на труповете. Плюшените животни и играчките, притиснати в покритите с кожа кости. Питър пристъпи. Усети и чу хрущене на пластмаса. Спринцовка. Имаше цели дузини, пръснати по пода.

Значението им го удари като юмрук.

— Тео, това е… те са…

Думите заседнаха в гърлото му.

Брат му вече се беше запътил към стълбите.

— Да се махаме оттук, по дяволите.

Спряха чак отвън. Застанаха на малката веранда, поемаха въздуха с пълни гърди. В далечината Питър виждаше Кейлъб на покрива на бензиностанцията да продължава да оглежда околностите с бинокъла.

— Сигурно са знаели какво се случва — тихо каза Алиша. — Решили са, че така е по-добре.

Тео преметна пушката си и отпи жадно вода. Лицето му беше пепеляво. Питър видя, че ръцете на брат му треперят.

— Проклетият Зандър — каза Тео. — Защо му е било да идва тук?

— Има второ стълбище отзад — каза Алиша. — Трябва да го проверим.

Тео плю и категорично поклати с глава.

— Да вървим, Лиш — каза Питър.

— Какъв е смисълът да оглеждаме сградата, ако не я огледаме напълно?

Тео рязко се извърна.

— И една секунда повече не искам да остана на това място.

Решен беше, думите му бяха категорични.

— Ще я запалим. Без повече спорове.

Събориха книгите от рафтовете и направиха купчина близо до първото бюро. Хартията пламна леко, пламъците се прехвърляха от книга на книга. Оттеглиха се през вратата и се дръпнаха на петдесетина стъпки, за да наблюдават как сградата гори. Питър пи вода от манерката си, но нищо не измиваше вкуса от устата му. Вкус на трупове, на смърт. Знаеше, че гледката ще го съпътства до края на дните му. Зандър беше идвал на това място, но не само заради книгите. Идвал е заради децата.

И тогава натрупаният пясък в основата на сградата се раздвижи.

 

 

Алиша, която стоеше до него, първа го забеляза.

— Питър…

Пясъкът изригна. Виралите наизлизаха, ровеха пясъка, там където беше закривал прозорците на приземния етаж. Ято от шестима, прогонени на ослепителната светлина на пладнето от пламъците.

Пищяха. Пронизителен, мощен вой, който сечеше въздуха от болка и бяс.

Библиотеката вече беше цялата в пламъци. Питър вдигна пушката си и затърси спусъка. Движеше се мудно, вяло. Всичко му изглеждаше почти нереално, разумът му не откриваше нишката. Изпод гъстия черен пушек излизаха още вирали, изсипваха се от горните прозорци, стъклото се пръсна и сякаш заваля блестящ дъжд от стъкълца, плътта им сияеше, изливаше се на огнени следи. Струваше му се, че от намерението му да стреля измина много време. Първата група беше намерила подслон в пясъчно укритие, там, където стъпалата на библиотеката се издигаха над пясъка, свита на кълбо маса, с лица, притиснати към земята като Малки, които играеха на жмичка.

— Питър, да се махаме!

Гласът на Алиша го измъкна от вцепенението. До него Тео изглеждаше като окаменял, цевта на оръжието му безполезно сочеше земята, лицето му беше безизразно, с широко отворени очи и примирено: Каква полза?

— Тео, чуй ме — каза Алиша и грубо го разтърси за ръката. За миг Питър помисли, че тя ще го удари. Виралите в основата на стъпалата се размърдваха. Общ гърч премина през тях, сякаш вятър нагъна водата в локва.

— Да вървим, веднага.

Тео погледна към Питър.

— О, братко — каза той. — Май е свършено.

— Питър — умоляваше Алиша. — Помогни ми.

Двамата го хванаха през ръце. На половината път към паркинга Тео затича сам. Усещането за нереалност беше изчезнало, заместено от едно-единствено желание: да се маха, да избяга. Заобиколиха ъгъла на бензиностанцията и видяха как Кейлъб с всички сили е отпрашил на коня си. Метнаха се на своите коне и се втурнаха в галоп след него. Алиша сочеше с ръка и надвикваше вятъра: Търговският! Натам беше тръгнал Кейлъб. Прелетяха над възвишение от натрупан пясък и се спуснаха към празния паркинг навреме, за да видят как Кейлъб скача от коня си до западния вход на сградата. Шляпна го по задницата и се шмугна през отвора, а конят му препусна надалеч.

— Вътре! — крещеше Алиша, която сега командваше. Тео не възрази. — Вървете, оставете конете!

Животните бяха примамка, уловка. Нямаше кога да се разделят с тях, скочиха от гърбовете им и се скриха вътре. Най-доброто място, знаеше Питър, беше атриумът. Стъкленият покрив беше отворен, имаше слънце и прикритие, можеха да се защитават някак. Затичаха по потъналата в мрак зала. Въздухът беше вмирисан и застоял, стените бяха овлажнени, виждаха се ръждясали колони, висяха жици, корозирали тръби. Повечето от магазините бяха затворени, но вратите на други зееха като изумени лица, с обгърната в тъмнина вътрешност, претъпкана с боклуци. Питър виждаше пред себе си тичащия Кейлъб. Слънчевата светлина падаше на огромни снопове.

Влязоха в атриума, където светлината беше толкова ярка, че запримигваха. Помещението беше като гора. Почти навсякъде се виеха грамадни зелени лози, в центъра имаше щанд за палми, които се издигаха почти до открития таван. От подпорите се виеха надолу още лози, като намотки от живо въже. Прикриха се зад барикада от преобърнати маси в основата на дърветата. Кейлъб не се виждаше никакъв.

Питър погледна към брат си, приклекнал до него.

— Добре ли си?

Тео несигурно кимна. Всичките бяха задъхани.

— Съжалявам. За случилото се там. Просто… — поклати глава. — Не знам. — Избърса потта от очите си. — Ще поема лявата страна. Остани с Лиш.

Втурна се.

Коленичила до него, Лиш проверяваше заредено ли е оръжието и щракна затвора. До атриума стигаха четири коридора. Нападението, ако имаше такова, щеше да дойде от запад.

— Мислиш ли, че слънцето ще ги спре? — попита Питър.

— Не знам, Питър. Изглеждаха ми вбесени. Някои може и да ги спре, но не всички. — Уви ремъка на пушката здраво около ръката си. — Искам да ми обещаеш нещо — каза тя. — Не искам да се превърна в една от тях. Стигне ли се до там, искам да се погрижиш.

— Рояци, Лиш. Няма да се стигне. Дори не го изричай.

— Казвам, ако се стигне — гласът й беше настойчив. — Не се колебай.

Нямаше повече време за думи. Тежки стъпки се втурнаха към тях. Кейлъб се носеше приведен към атриума, притиснал към гърдите си някакъв предмет. Когато се шмугна зад масите, Питър видя какво държи. Черна кутия за обувки.

— Не мога да повярвам — изуми се Алиша. — Ходил си да си изровиш нещо?

Кейлъб вдигна капака и го метна настрани. Показаха се чифт светложълти маратонки, все още увити в хартия. Събу ботушите на Зандър и обу маратонките.

— Мамка му — каза, оклюмано намръщен, — страшно големи са. Дори около моя номер не са.

И тогава се спусна първият вирал, най-напред отгоре мярнаха някакво движение и после зад тях, виралът се спусна през покрива на атриума. Питър се претърколи навреме, за да види как Тео беше вдигнат и запратен към покрива, пушката му се люлееше на провисналия в ръката му ремък, ръцете и краката му шаваха във въздуха. Втори вирал, увиснал с главата надолу от една от гредите на покрива, сграбчи брата на Питър за глезена, сякаш беше лек като перушина. Тео вече висеше надолу с главата. Питър видя лицето на брат си и изписаното на него пълно удивление. Изобщо не издаде звук. Пушката му падна и се завъртя на пода. Виралът подхвърли брата на Питър през отворения покрив и вече го нямаше.

Питър скочи на крака с пръст на спусъка. Чу гласа, своя глас, който викаше името на брат си, и стрелбата на Алиша. На покрива виралите вече бяха трима. Скачаха от греда на греда. С крайчеца на окото си Питър видя как Алиша прехвърли Кейлъб над и през плота на ресторанта към отсрещната страна на атриума. Най-после Питър стреля, отново стреля. Но виралите бяха прекалено бързи, винаги мястото, към което се целеше, се оказваше празно. Струваше му се, че играят на някаква игра, опитваха се да ги накарат да изгърмят мунициите си. Откога го правеха?, помисли си той и се зачуди кога ли е чул тези думи преди това.

Когато първият се спусна, с вътрешното си око Питър улови фаталните размери на описаната от него дъга. Алиша стоеше с гръб към плота. Виралът летеше право към нея с протегнати ръце и присвити крака, за да омекоти удара, същество от зъби, нокти и гъвкава мускулеста мощ. Миг преди да се приземи, Алиша скочи напред и застана точно под него, уловила пушката пред тялото си като нож.

Стреля.

Червена мъгла, тела, които падат, пушката изхвърча настрана. Докато Питър разбере, че Алиша не е мъртва, тя отново беше на крака. Виралът лежеше там, където беше паднал, на тила му имаше яма, пълна с кръв. Простреляла го беше през устата. Над тях останалите два стояха внезапно замръзнали, окаменели, с проблясващи зъби, с глави, завъртени към Алиша, като дърпани от една нишка.

— Махай се оттук! — извика тя и се изви над плота. — Бягай и толкова!

Така направи. Избяга.

 

 

Беше някъде в ниските части на търговския център. Изглежда нямаше изход. Всичките изходи бяха барикадирани, засипани с планини от боклуци: мебели, пазарски колички, контейнери, пълни с вехтории.

А брат му Тео вече го нямаше.

Единственият му шанс беше да се крие. Хукна по коридор със затворени магазини, дърпаше нагоре решетките им, но нито една не се отвори. Всичките бяха здраво заключени. Един въпрос изплува през мъглата от паника: Защо още беше жив? Побягнал беше от атриума със съзнанието, че няма да направи и десет крачки. Вълна от болка и всичко щеше да приключи. Цяла минута беше минала, преди да осъзнае, че виралите не го преследват.

Защото си имаха работа, помисли си. Вкопчи се в една от решетките само за да се задържи прав. Промуши пръсти пред отворите и задъхан притисна чело към метала. Приятелите му бяха мъртви. Друго обяснение нямаше. Тео беше мъртъв, Кейлъб беше мъртъв, Алиша беше мъртва. А когато виралите приключеха, когато изпиеха цялата им кръв, щяха да тръгнат след него.

Да го преследват.

Побягна. Тичаше по един коридор, после по друг, прелиташе покрай редици затворени витрини на магазини. Спря да търси отворени решетки, в ума му имаше една-единствена мисъл: да се измъкне навън, на открито. Сред дневната светлина, да почувства откритото пространство. Зави на ъгъла и се озова на хлъзгащи се плочи в просторно като кубе пространство. Втори атриум. Нямаше отпадъци. Слънчевата светлина навлизаше от мъгливи снопове през кръгла поредица прозорци високо горе.

В центъра на стаята, напълно застинали, стоеше стадо малки кончета.

Събрани бяха в плътен кръг под нещо като свободно висящ заслон. Питър замръзна в очакване да скочат. Как стадо коне се е озовало в търговския център? Предпазливо пристъпи към тях. Сега вече виждаше: конете не бяха истински. Въртележка. Питър беше виждал снимка на такава в Убежището. Основата се въртеше, свиреше музика и децата се въртяха ли, въртяха на кончетата. Стъпи на платформата. Покриваше ги дебел слой прах, който заличаваше чертите им. Приведе рамене до едно от животните и изчисти мръсотията, отдолу се показаха ярки цветове, точно нарисувани детайли: миглите на очите, вдлъбнатините на зъбите им, издължената полегатост на носовете им и разширените ноздри.

И тогава го усети, улови присъствието като докосване на метал. Вдигна слисан лице.

Пред него стоеше момиче.

Бродница.

 

 

Не можеше да каже на колко години е. Тринайсет? Шестнайсет? Имаше дълга и тъмна коса с много сплъстени кичури. Носеше овехтели панталони, срязани при глезените, и вкоравена от мръсотия тениска. Дрехите бяха прекалено широки за слабото й момчешко тяло. Панталоните бяха пристегнати на кръста й с жица. На краката си носеше сандали с изкуствени маргаритки, които се подаваха измежду пръстите.

Преди Питър да успее да проговори, тя вдигна пръст към устните си: Мълчи. Бързо се насочи към центъра на платформата и се обърна, за да му махне, да му каже да я последва.

И тогава ги чу. Бяг по коридора, дрънчене от металните решетки на затворените витрини.

Виралите идваха. Търсеха го. Преследваха го.

Очите на момичето бяха огромни. Бързо, казваха очите й. Улови го за ръка и го задърпа към центъра на платформата. Там коленичи и изрови метална халка на пода. Капак на пода, покрит с дървената платформа. Скочи в него, така че само лицето й се показваше.

Бързо, бързо.

Питър я последва в дупката и затвориха капака над главите си. Сега бяха под въртележката, в нещо като тясно пространство под покрива. Лъчите на слънцето падаха косо и осветяваха прашинки, които падаха от дъските на платформата над главите им, осветяваха тъмна грамада от машинарии и на пода зад тях, смачкан спален чувал. Наредени пластмасови бутилки за вода и кутии от храна. Хартиените им етикети отдавна бяха заличени. Тя тук ли живееше?

Платформата се разлюля. Момичето беше коленичило. Над тях премина сянка. Показа му как да го направи.

Легни долу. Не мърдай.

Послуша я. После тя се покачи отгоре на гърба му. Усещаше топлината на тялото й, топлината на дъха й върху шията си. Прикриваше тялото му със своето. Виралите вече бяха около въртележката. Усещаше как умовете им търсят, ровят, чуваше прещракването в гърлата им. Колко ли оставаше преди да открият капака на пода?

Не мърдай. Не дишай.

Затвори очи, наложи си да стои напълно неподвижно, чакаше пантите на капака да проскърцат. Пушката беше на пода до него. Би могъл да стреля веднъж или два пъти и толкова.

Секундите минаваха. Над него се разнесоха още полюлявания, настървеното, развълнувано дишане на вирали, чиито ноздри долавят човешки мирис. Усещаха кръвта във въздуха. Но нещо не беше както трябва. Долавяше тяхната несигурност. Момичето го притискаше надолу. Закриваше го, защитаваше го. Отгоре настъпи тишина. Дали виралите си бяха отишли? Изтече минута, после още една. Очакването му се прехвърли от действията на виралите към следващата постъпка на момичето. Най-накрая тя се махна от него. Изправи се на колене. Лицата им бяха на сантиметри едно от друго. Нежната извивка на лицето й беше като на дете, но погледът й далеч не беше детски. Долавяше дъха й, в него имаше сладост, като мед.

— Как ти…

Накара го да замълчи с остро поклащане на глава, сочеше към тавана, после отново долепи пръсти до устните си.

Отишли са си. Но ще се върнат.

Изправи се и отвори капака. Бързо извърна глава, за да му покаже какво иска.

Следвай ме. Веднага.

Излязоха на платформата на въртележката. Помещението беше празно, но все още усещаше раздвоеното присъствие на виралите, въздухът се виеше на невидими вихрушки там, където бяха стояли. С бързо движение момичето го поведе към врата от другата страна на атриума. Стоеше отворена и подпряна с бетонен отломък. Влязоха през нея и тя затвори вратата след тях, заключи я отвътре. Той чу прещракването на ключалката.

Мрак.

Сграбчи го нов пристъп на паника, чувство на пълна загуба на ориентация. Но после почувства, че тя го улавя за ръка. Хватката й беше здрава, внушаваше спокойствие, подтикна го да върви напред.

Аз съм с теб. Всичко е наред.

Опита се да брои стъпките си, но беше безсмислено. Усещаше хватката й, желанието й да върви по-бързо и че неговата несигурност ги забавя. Препъна се в нещо на пътеката и пушката падна, изгуби я в мрака.

— Чакай…

Хлопане, което дойде отзад, и трясък на метал. Виралите ги бяха открили. Пред себе си видя процеждаща се дневна светлина. Около него започна да просветлява. Намираха се в дълъг коридор с висок таван, около стените бяха струпани останки, група от ухилени скелети, с изкривени в предупредителни пози крайници. Нов трясък зад гърбовете им и вратата беше отворена. Стълбище. Високо отгоре се процеждаше жълта дневна светлина, чуваха се гълъби и се носеше техния мирис. На стената имаше табела: ЗА ПОКРИВА.

Обърна се. Момичето стоеше в коридора, точно пред вратата на стълбището. Погледите им се срещнаха за кратко, настойчиво. Преди да измине и секунда, момичето пристъпи, повдигна се на пръсти и го целуна по лицето, сякаш птиче пи вода.

Просто така: целуна го по бузата.

Питър не можеше да проговори от изумление. Момичето се обърна обратно към тъмния коридор. Очите й казваха: Върви сега.

После затвори вратата.

— Ей! — чу щракането на ключалката. Сграбчи дръжката, но тя не помръдна. Захлопа по заключената метална врата. — Не ме оставяй!

Но момичето си беше отишло, изчезнал дух. Видя отново табелата: ЗА ПОКРИВА. Тя искаше да отиде там.

Заизкачва се. Въздухът беше горещ като в пещ, миризмата на гълъби го душеше. Стените бяха омазани от изпражненията им, покриваха стъпалата и перилата като слой боя. Птиците сякаш едва го забелязаха, докато се качваше, все едно присъствието му там беше само интересна подробност. Три стъпала, четири. Дишаше тежко от усилието, в носа и устата си усещаше противен вкус, очите му пареха като от киселина.

Най-накрая стигна върха. Последна врата и на стената над нея, далеч от досег, малък прозорец, с назъбени от натрошените стъкла рамки, пожълтели от сажди и от времето.

Вратата беше с катинар.

Нямаше изход. В крайна сметка, момичето го беше довело до място, от което нямаше изход. Яростен трясък разтърси стълбището, когато първият вирал се нахвърли на вратата под него. Птиците излетяха и запърхаха наоколо му, във въздуха се понесоха перата им.

Видя я, толкова покрита с птичи изпражнения беше, че едва личеше в стената, която я заобикаляше. Разби стъклото с лакът, после повдигна и освободи брадвата. Отдолу се разнесе втори трясък. Още един удар и виралите щяха да нахлуят през вратата и да се устремят по стълбите.

Питър вдигна брадвата над главата си и здраво замахна, целеше се в ключалката. Острието й проблесна, но резултатът беше нулев. Пое дъх, пресметна разстоянието и отново замахна с всичка сила. Чист удар: катинарът се отвори и строши. Облегна се с цялата си тежест на вратата, която беше ръждясала от времето и се отвори с дрънчене. Излезе на дневна светлина.

Намираше се на покрива в северната част на центъра, гледаше към планините. Закуцука бързо към ръба.

Височината беше поне петнайсет метра. Щеше да си счупи крак или нещо по-лошо.

Лежеше неподвижен на покрива и чакаше виралите да го пипнат. Не искаше краят му да е такъв. Лакътят му кървеше силно. Между него и вратата имаше кървава диря. Не си спомняше да го е заболяло, сигурно се е наранил, когато се е хвърлил срещу панела. Но сега едва ли малко кръв имаше голямо значение. Поне имаше брадва.

Обърна се с лице към вратата, приготви се да замахне, когато отдолу чу вик.

— Скачай!

Алиша и Кейлъб заобикаляха ъгъла на сградата на конете си и яздеха с всички сили. Алиша му махаше, тялото й се извиваше над стремената.

— Скачай!

Помисли си за Тео, как го подхвърлиха. Помисли си за баща си, как стои на ръба на морето, за морето и звездите. Помисли си за момичето, което беше прикрило тялото му със своето, топлината и сладостта на дъха й на врата му и лицето си, там където го целуна.

Приятелите му викаха и махаха към него отдолу, виралите се качваха по стълбите, в ръцете си държеше брадва.

Не сега, помисли си, рано е. Затвори очи и скочи.