Джъстин Кронин
Проходът (40)

Трийсет и осем

Ако трябваше да посочи кой е бил най-страшният момент в неговия живот, Майкъл Фишър без колебание щеше да каже, че това е мигът, в който прожекторите угаснаха.

Когато се случи, Майкъл тъкмо беше развил бобината от пътеката: всичко потъна в толкова всеобхватен мрак, в такава всепроникваща триизмерна пустота, че за миг примря, почуди се дали не е паднал след бобината и някак не го е забелязал. Помисли си, че това е мракът на смъртта. Но после чу Кип Даръл да крещи: „Следа, имаме следа! Мамка му, навсякъде са!“. И умът му се взриви, когато осмисли новината. Осъзна, че не само все още е жив, но и че прожекторите са угаснали.

Прожекторите са угаснали!

Истински подвиг беше как успя да се върне обратно по пътеката, да слезе по стълбата в някакъв смъртен бяг, в пълна тъмнина, че като се замислеше сега, му се струваше напълно невероятно. Последните няколко метра скочи, размахал чанта за инструменти, с присвити колене, за да омекоти удара при падането, после хукна в спринт към Фара.

— Елтън! — крещеше, докато залиташе на ъгъла, изкачваше стъпалата на верандата и профуча през вратата. — Елтън, събуди се!

Очакваше да завари системата излязла от строя, но когато стигна до контролния пулт, а Елтън куцукаше от другата страна като огромен сляп кон, видя светлината от мониторите, всички датчици светеха в зелено и замръзна.

Защо бяха угаснали прожекторите, по дяволите?

Прекоси стаята към другото помещение и откри проблема. Главният прекъсвач беше изключил. Включи го и прожекторите светнаха отново.

Призори Майкъл докладва на Йън. Историята с токовия удар беше най-доброто, което успя да скалъпи, за да накара Йън да излезе от Фара. Предполагаше, че един токов удар би могъл да угаси прожекторите, въпреки че системата щеше да го регистрира, а такъв не беше регистриран. Проблемът можеше да е и някое късо съединение, но в такъв случай прекъсвачът нямаше да удържи, токът щеше да спре веднага, след като той щракна превключвателя. Цяла сутрин проверяваше всяка връзка, охлаждаше и отново охлаждаше входовете, натоварваше кондензаторите. Всичко беше наред.

— Влизал ли е някой тук? — попита той Елтън. — Да си чул нещо?

Но Елтън само поклати глава.

— Спях, Майкъл. Спях дълбоко отзад. Нищо не съм чул, докато ти не се втурна с викове.

Чак след пладне успя да събере мислите си и да се върне към работата по радиото. При всичкото вълнение почти го забрави, но когато излезе от Фара да търси изпуснатата бобина от изминалата нощ, я открия да лежи непокътната на земята. Дългата жица се извиваше чак горе до Стената и той отново беше убеден, че тя е важна. Настави жицата с медните жички, които беше оставил там. Върна се във Фара, свали от рафта дневника с радиочестотите и сложи слушалките на ушите си.

Два часа по-късно, пламнал от адреналин, с коса и пуловер, прогизнали от пот, откри Питър в бараките. Питър седеше на нар и въртеше нож около показалеца си. Сами бяха. Когато чу Майкъл да влиза, Питър го изгледа с вял интерес. Сякаш е преживял страшно изпитание, помисли си Майкъл. Като че иска да използва ножа по някой, но още не е решил по кого. И като се замисли човек, зачуди се Майкъл, къде ли са се дянали останалите? Не цареше ли някаква проклета тишина? Никой нищо не му беше казал.

— Какво има? — отново подхвана меланхоличното въртене Питър. — Каквото и да е, надявам се новините да са добри.

— Боже Господи — отвърна Майкъл. Бореше се как да изрече думите. — Трябва да ме изслушаш.

— Майкъл, знаеш ли изобщо какво се случва тук? Какво трябва да чуя?

— Ейми — каза той. — Трябва да чуеш за Ейми.