Джъстин Кронин
Проходът (56)

Петдесет и четири

Новолуние беше, осъзна Питър, докато вървяха в тъмнината. Новолуние и наоколо нямаше жива душа.

Да се промъкнат покрай пазачите беше лесната част. Сара измисли плана. Да видим Лиш как ще го направи, каза и се запъти през вратата и площадката към двамата мъже, Хап и Лион, които стояха до варел за огрев и я наблюдаваха да върви към тях. Отиде до двамата, застана между тях и вратата на бараката. Преговаряха известно време. Един от мъжете, Хап, по-дребният, се обърна и си тръгна. Сара прокара ръка през косата си, сигналът. Холис се промъкна навън, прикрит в сянката на сградата, после Питър. Заобиколиха площадката от северната страна и застанаха при алеята. Миг по-късно Сара се появи, повела втория пазач, чието припряно припкане им подсказваха какво му е обещала. Когато мина покрай тях, Холис се изправи от прикритието си иззад празен варел, уловил крак от стол.

— Ей — подвикна Холис и така здраво халоса Лион, че онзи се строполи.

Завлякоха отпуснатото тяло навътре в алеята. Холис го върза. Уви краката му с кожен ремък, а под комбинезона намери скрит малък револвер с къса цев. Кейлъб дойде с въже за простиране. Вързаха ръцете и краката на мъжа и запушиха устатата му с парцал.

— Зареден ли е? — попита Питър.

Холис отвори барабана.

— Три патрона — тръсна китка и го затвори с щракване, после го подаде на Алиша.

— Питър, според мен тези сгради са празни — каза тя.

Така беше. Никъде нямаше светлини.

— Да побързаме.

Приближиха затвора от юг, през празното поле. Холис мислеше, че входът за сградата е от другата страна, обърнат към главния вход на комплекса. Имаше, каза той, нещо като тунел там, вход с извита каменна арка в стената. Щяха да се опитат да проникнат през него, ако се наложеше, но откъм наблюдателните кули този вход се виждаше като на длан. Вановете и пикапите се държаха в гараж от южната страна на сградата. Най-разумно от страна на Олсън и хората му щеше да е да държат най-ценните си притежания накуп, а при някакво събитие първо там да проверят.

Гаражът беше заключен, вратите спуснати и залостени с тежки катинари. Питър надзърна през един от прозорците, но не успя да види нищо. Зад гаража имаше дълъг бетонен път, който водеше към платформа с навес и двукрила врата в стената на затвора. В средата на пътя се виждаше тъмно петно. Питър коленичи и го докосна. Пръстите му се измокриха. Помириса ги. Машинно масло.

Вратите нямаха ръчки, нито видим механизъм, с чиято помощ да се отворят. Петимата се подредиха в редица и притиснаха ръце по гладката повърхност в опит да я вдигнат нагоре. Усетиха, че поддават, стояха затворени само от собствената си тежест, твърде тежки бяха, за да ги повдигнат, без да имат с какво. Кейлъб изтича към гаража. Чуха звън на счупено стъкло и след миг той се върна с лост.

Отново се наредиха. Успяха да повдигнат вратата достатъчно, за да може Маратонката да подпъхне лоста под нея. По бетона се показа ивица светлина. Вдигнаха нагоре вратата, вмъкнаха се един след друг и я затвориха зад себе си.

Озоваха се в нещо като товарна зона. Имаше намотани вериги и стари части от двигатели. Някъде наблизо капеше вода. Въздухът миришеше на масло и камък. Светлината идваше отгоре, трепетлив блясък. Влязоха по-навътре. И от мрака се показа познат силует.

Хъмви.

Кейлъб го отвори отзад.

— Само петдесеткалиброва картечница. Има и три кутии патрони за нея.

— Тогава къде са другите оръжия? — попита Алиша. — И кой е докарал това тук?

— Ние.

Обърнаха се и видяха самотна фигура сред мрака: Олсън Хенд. Наизлизаха още фигури, които ги наобиколиха. Шестима облечени в оранжево мъже, всичките въоръжени с пушки.

Алиша беше извадила револвера от колана си и държеше Олсън на прицел.

— Кажи им да се отдръпнат.

— Послушайте я — вдигна ръка Олсън. — Наистина. Свалете веднага оръжията.

Един по един мъжете свалиха оръжията си. Алиша го направи последна, но Питър забеляза, че не върна револвера в колана си, а само отпусна ръка.

— Къде са? — Питър попита Олсън. — Вие ли ги държите?

— Мислех, че само Майкъл липсва.

— Ейми и Маусами също ги няма.

Той се подвоуми, изглеждаше слисан.

— Съжалявам. Не исках да стане така. Не знам къде са. Но приятелят ви Майкъл е с нас.

— Кои „нас“? — поиска да научи Алиша. — Какво става, по дяволите? Защо всички сънуваме един и същ сън?

Олсън кимна.

— Дебелата жена.

— Какво си сторил на Майкъл, кучи сине?

С тези думи тя отново вдигна оръжието, държеше го с две ръце и се целеше в главата на Олсън. Шест пушки се насочиха в отговор към тях. Питър усети как стомахът го присвива.

— Всичко е наред — тихо каза Олсън, погледът му беше прикован в дулото на оръжието.

— Кажи му, Питър — настоя Алиша, — кажи му, че ще му тегля куршума, ако веднага не започне да говори.

Олсън внимателно размаха ръце встрани.

— Да се успокоим всички. Те не знаят. Не разбират.

Палецът й се спусна към спусъка на револвера, за да го издърпа.

— Какво не знаем?

На рехавата светлина от лампата Олсън се беше смалил, помисли си Питър. Почти не приличаше на себе си. Маската му явно се беше свлякла и за пръв път Питър видя истинския Олсън: уморен старец, разкъсван от съмнения и тревога.

— За Бабкок — каза той. — Не знаете за Бабкок.

 

 

Майкъл лежеше по гръб, заровил глава под контролното табло. Над лицето му висяха куп жици и пластмасови компоненти.

— Опитай пак.

Гюс завъртя главния ключ, който свързваше таблото и акумулаторите. Отдолу се чу бръмченето на главния генератор, който се задейства.

— И?

— Задръж — каза Гюс, после каза: — Не. Стартерът отново отказа.

Някъде в главното електрическо оборудване имаше късо. Дали заради онова питие, което му беше дала Били, или заради цялото време, прекарано с Елтън, но Майкъл направо можеше да го подуши — неуловим мирис на нажежен метал и стопена пластмаса, някъде в кълбото жици над лицето му. С едната си ръка премести фазомера нагоре и надолу по таблото. С другата ръка притисна леко всяка връзка. Нямаше проблеми.

Изтегли тялото си и седна. От него се лееше пот. Били стоеше над него и го наблюдаваше с тревога.

— Майкъл…

— Знам, знам.

Пи дълго от манерката и избърса лице с ръкава си, като си даде миг, за да размисли. Часове в проверка на електрическите вериги, на издърпване на жици, обратно проследяване на връзките с таблото. И все още ни можеше да открие нищо.

Чудеше се: Какво би направил Елтън?

Отговорът беше очевиден. Налудничав, вероятно, но все пак очевиден. Пък и той вече беше опитал всичко, за което се сети. Майкъл скочи на крака и тръгна по тясната пътека между кабината и двигателното. Гюс стоеше зад стартера, стиснал тънкописец в зъби.

— Нагласи отново релето — нареди той.

Гюс освети с фенерчето ръката си.

— Това вече го правихме. Изтощаваме акумулаторите. Повтаряхме го твърде много пъти, трябва да ги презаредим с портативните генератори. Поне шест часа.

— Направи го, казвам ти!

Гюс сви рамене и посегна към бутоните в гнездото от тръби, като търсеше слепешком мястото.

— Добре, за каквото и да ти трябва, нагласено е.

Майкъл се върна при прекъсвача.

— Искам всички да пазят пълна тишина.

Щом Елтън можеше да го направи, можеше и той. Пое дълбоко дъх и бавно го издиша, като се опитваше да освободи съзнанието си.

После натисна прекъсвача.

В следващия миг — частица от секундата — той чу активирането на акумулаторите и потичането на тока през таблото, звук като от вода, която преминава през тръба. Но имаше нещо нередно, тръбата беше прекалено малка. Водата се удряше в страните й и после напрежението потичаше в друга посока, жестока турбуленция, половината се насочваше в една страна, другата на друга, и се неутрализираха, всичко спираше и веригата се прекъсваше.

Отвори очи и видя Гюс да го наблюдава с отворена уста, която откриваше почернелите му зъби.

— Заради превключвателя е — каза Майкъл.

Измъкна отвертка от колана с инструменти и махна превключвателя от таблото.

— Този е петнайсет ампера — каза той. — Това нещо хич няма сили. Защо, по дяволите, трябва да е петнайсет ампера? — погледна към кутията със стотиците вериги. — На онова място там какъв е? Номер двайсет и шест.

Гюс разгледа схемата, която беше отворена на масичка до двигателя. Погледна таблото, после отново чертежа.

— Вътрешни лампи.

— Рояци, за тях не ви трябват трийсет ампера — Майкъл взе втория прекъсвач и го размени с първия. Отново натисна главния бутон в очакване превключвателят да щракне. Когато не щракна, той каза:

— Това е.

Гюс се мръщеше недоверчиво.

— Това ли е?

— Трябваше да се разместят. Няма нищо общо с главното табло. Нагласи отново релето и ще ти покажа.

Майкъл тръгна напред към кабината, където Били чакаше на един от двата въртящи се стола при предното стъкло. Всички си бяха тръгнали, заминали си бяха точно след залез с пикапа на Били, за да се срещнат на уреченото място.

Майкъл седна на другия стол. Завъртя поставения в таблото ключ зад регулатора, чуха как отдолу стартерът се задейства. Ска̀лите по таблото засветиха в сребристосиньо. През тесния процеп на предпазните пластини Майкъл виждаше звездите извън отворените врати на халето. Добре, каза си той, сега или никога. До стартера или стигаше ток, или не стигаше. Открил беше единия от проблемите, но кой знае още колко други има. Трябваха му дванайсет дни, за да оправи едно хъмви. Всичко, направено от него тук, беше отнело три часа.

Майкъл извиси глас към задната част на машината, където Гюс зареждаше горивната система, като премахваше въздуха от нея:

— Давай!

Гюс включи стартера. Отдолу се разнесе страховит грохот, съпроводен от удовлетворяващия мирис на горящ дизел. Двигателят се разтресе, когато колелата се задвижиха и напънаха спирачките.

— Е — обърна се Майкъл към Били, — как карате това чудо?