Джъстин Кронин
Проходът (71)

Шейсет и девет

Тя беше Ейми и беше вовеки. Тя беше една от Дванайсетте и също друга, онази над и зад, Нула. Тя беше момичето от Никъде, Онази, която дойде, която живя хиляда години, Ейми от Безчетните, Момичето с Душите в Нея.

Тя беше Ейми. Тя беше Ейми. Тя беше Ейми.

Тя беше първата, която се изправи. След тътена, разтърсването, люлеенето и бученето. Малката къщичка на Лейси се люлееше и подскачаше като кон, като малка лодка в морето. Всички крещяха и пищяха, вкопчени и присвити до стените.

И после дойде краят. Земята под тях се успокои. Прах изпълваше въздуха. Всички кашляха и се давеха, удивени, че са живи.

Живи бяха.

Поведе Питър и останалите навън, покрай труповете на мъртвите, към светлината на зората, където Безбройните чакаха. Безброят на Бабкок вече го нямаше.

Навсякъде и във всичко бяха. Море от лица, очи. Тръгнаха към нея с необятността на своята численост, към изгряващата зора. Усещаше празното пространство в тях, където е бил сънят, сънят на Бабкок, и на това място беше въпросът, свиреп и изгарящ:

Кой съм аз кой съм аз кой съм аз?

И тя позна отговора. Позна отговора за всички им, за всеки един от тях, най-накрая ги позна. Тя беше корабът, както беше казала Лейси, тя носеше душите им в себе си. Толкова дълго ги беше пазила в очакване на този ден, когато щеше да им ги върне, защото по право бяха техни — историите за това кои са. Денят на тяхното преминаване през прохода.

Елате при мен, помисли си тя. Елате при мен елате при мен елате при мен.

Дойдоха. Спуснаха се от дърветата, прекосиха заснеженото поле, излязоха от скривалищата си. Тя тръгна сред тях, докосваше ги, милваше ги и им казваше отговора, за който копнееха.

Ти си… Смит.

Ти си… Тейт.

Ти си… Дюпре.

Ти си Ирей, ти си Рамос, ти си Уорд, ти си Чо, ти си Сингх, Аткинсън Джонсън Монтефуско Коен Мъри Нгуен Елбърсън Лазаро Торес Райт Уибърн Прат Скаламонти Мендоса Форд Чунг Фрост Вандайн Карлън Парк Диего Мърфи Парсънс Рикин О’Нийл Майерс Сапата Йънг Шийър Танака Лий Уайт Гепта Солник Джесъп Райл Нъкълс Махарана Райбърн Кенеди Мюлер Доър Голдмън Пули Прайс Хан Кордел Иванов Симпсън Уонг Палъмбо Ким Рао Монтгомъри Бъс Мичъл Уолш Макивой Бодин Олсън Яворски Фъргюсън Сакос Спенсър Ръшър…

Слънцето се издигаше над планината, ярката светлина беше ослепителна. Елате, мислеше Ейми. Излезте на светло и запомнете.

Ти си Крос ти си Флорес ти си Хакъ, Васкес Андрюс Маккол Барбъш Съливан Шапиро Яблонски Чои Зайднър Кларк Хюстън Роси Кълейн Бахтър Нунес Анатасиън Кинг Игбии Йенсен Лобмардо Андерсън Джейвс Сасо Линдкуист Мастърс Хакеемзеда Ливандър Цухимото Мичи Остър Дууди Бел Моралес Лензи Андриякова Уоткинс Бонийя Фицджералд Тинити Асмунсън Айело Дейли Харпър Брюър Клайн Уедърол Грифин Петрова Кейтс Хадад Райли Маклиод Ууд Патерсън…

Ейми чувстваше скръбта им, но сега беше различно. Това беше свято извисяване. Хиляда възвърнати живота преминаваха през нея, хиляда по хиляди истории — за любов и дела, за родители и деца, за дълг, за радост, за печал. Легла за сън и ястия за засищане, за блясъка и болката на тялото, за гледката на листата през прозореца в лятна дъждовна сутрин, самотни нощи и любовни нощи, душата в своето тяло-хранилище неизменно копнее да бъде позната. Тя се движеше между тях, както бяха налягали в снега, Безброят вече го нямаше, всеки беше на мястото на своя избор.

Снежните ангели.

Помнете, каза им тя. Помнете.

Аз съм Флин аз съм Гонзалес аз съм Йънг Уентцел Армстронг О’Брайън Рийвз Фарайян Уатанабе Мълрони Шеренски Лоуган Брейвърмен Ливингстън Мартин Кампана Кокс Тори Суортс Тобин Хект Стюарт Люиз Редуайн По Маркович Тод Маскучи Костин Лейстър Салиб Хенеси Кейстли Мериуедър Леоне Баркли Киърнън Кемпбъл Ламос Мериън Куанг Каган Глейзнър Дюбоа Игън Чандлър Шарп Браунинг Илънсуайг Накамура Джакомо Джоунс аз съм аз съм аз съм…

Слънцето щеше да свърши своята работа. Скоро щяха да бъдат мъртви, после да се превърнат в пепел, после да изчезнат. Вятърът щеше да разнесе телата им. Най-после я напускаха. Усети как духовете им се вдигат и отпътуват.

— Ейми.

До нея стоеше Питър. Лицето му изглеждаше неописуемо. Скоро щеше да му каже, помисли си тя. Щеше да му каже всичко, което е познала, всичко, в което е вярвала. Предстоеше им дълго пътуване заедно. Но сега не беше време за приказки.

— Влез вътре — каза тя и взе празния му пистолет, пусна го на снега. — Влез вътре и я спаси.

— Мога ли да я спася?

Ейми кимна.

— Трябва — каза тя.

 

 

Сара и Майкъл вдигнаха Алиша на леглото и свалиха прогизналото й от кръв яке. Очите й бяха затворени, неспокойни.

— Трябват ми превръзки! — извика Сара. По ръцете и по косата й имаше още кръв. — Дайте ми нещо да спра кървенето!

Холис сряза ивица от чаршафите с ножа си. Не бяха чисти, нищо не беше чисто, но трябваше да свършат работа.

— Трябва да я вържем — каза Питър.

— Питър, раната е прекалено дълбока — каза Сара. Поклати отчаяна глава. — Безсмислено е.

— Холис, дай ми ножа си.

Каза на останалите какво да правят, наряза спалното бельо на Лейси на дълги ивици, после ги омота. Завързаха ръцете и краката на Алиша към леглото. Сара каза, че кървенето май се е забавило — злокобен знак. Пулсът й беше ускорен и непостоянен.

— Ако оцелее — предупреди Гриър, застанал в края на леглото, — тези чаршафи изобщо няма да я удържат.

Питър не слушаше. Отиде в главната стая, където сред бъркотията от разрушението откри раницата си. Металната кутия все още беше на мястото си, заедно със спринцовките. Взе една от стъклениците и се върна в спалнята, подаде ги на Сара.

— Постави й това.

Тя го взе и го огледа.

— Питър, не знам какво е това.

— Това е Ейми — отвърна той.

 

 

Сара постави инжекция на Алиша с половината от стъкленицата. Чакаха през целия ден и през нощта. Алиша сякаш се залута в някакъв здрач. Сухата й кожа гореше. Раната на врата й се затвори, изглеждаше като белег от охлузване, мораво и възпалено. От време на време изглежда се пробуждаше, излизаше от здрача, простенваше. После отново затваряше очи.

Издърпаха труповете на мъртвите вирали навън при другите. Труповете им бързо се бяха превърнали в сива пепел, която продължаваше да се вие във въздуха, обвиваше всяка повърхност като слой от мръсен сняг. До сутринта, помисли си Питър, всички щяха да са изчезнали. Майкъл и Холис бяха заковали прозорците и поставили вратата на пантите й. Когато се стъмни, запалиха останките на шкафа в огнището. Сара заши раната на главата на Гриър, превърза я с друга превръзка, направена от спално бельо. Спяха на смени, двама наблюдаваха Алиша. Питър каза, че ще бди над нея цяла нощ, но накрая изтощението му взе връх и също заспа, свит на студения под до леглото й.

На сутринта Алиша започна да опъва въжетата. По кожата й не беше останал никакъв цвят, очите й зад клепките бяха розови от пръсналите се капиляри.

— Постави й още една инжекция.

— Питър, не знам какво правя — каза Сара. Тя беше на ръба на силите си, съсипана, всички бяха така. — Може да я убие.

— Още една инжекция.

 

 

Биха й и остатъка от стъкленицата. Навън отново заваля сняг. Гриър и Холис излязоха на разузнаване из горите и се върнаха след час, полузамръзнали. Наистина ги нямало, казаха те.

Холис дръпна Питър настрана.

— Храната ще е проблем — тихо каза той. Прегледали бяха долапа на Лейси. Повечето буркани бяха потрошени.

— Знам.

— И още нещо. Знам, че взривът е бил подземен, но тук може да има радиация. Майкъл казва, че подпочвените води със сигурност са заразени. Според него не бива да оставаме тук повече. От другата страна на долината има постройка. Изглежда има било, по което можем да тръгнем на изток.

— Ами Лиш? Не можем да я преместваме.

Холис замълча.

— Само казвам, че можем да се озовем в безизходица. Освен това сме в голяма беда. Не искаме да се окажем полумъртви от глад в снежна виелица.

Холис имаше право и Питър го знаеше.

— Искаш ли да разузнаете наоколо?

— Щом снегът престане.

Питър кимна отстъпчиво.

— Вземи Майкъл с теб.

— Мислех да взема Гриър.

— Той трябва да остане тук — каза Питър.

Холис помълча, докато обмисли замисъла на Питър.

— Добре — каза той.

Снежната буря вилня цяла нощ, на сутринта небето беше чисто и ясно. Холис и Майкъл се приготвиха да тръгват. Ако всичко минеше добре, щяха да се върнат преди мръкване. Но можело да отнеме и ден. На потъналия в сняг двор Сара прегърна Холис, после Майкъл. Гриър и Ейми стояха вътре с Алиша. През последните двайсет и четири часа, откакто й бяха дали втората доза от вируса, състоянието й, изглежда, се стабилизира. Но треската й продължаваше да е силна, а очите й се влошиха.

— Само… не го проточвайте — каза Холис на Питър. — Тя не би искала.

Чакаха. Ейми сега седеше близо до Алиша, изобщо не се отделяше от леглото й. За всички беше ясно какво се случва. И най-леката светлина в стаята я караше да трепва, отново започна да опъва въжетата.

— Бори се с него — каза Ейми. — Но се опасявам, че ще загуби.

Мръкна, от Майкъл и Холис нямаше никакъв знак. Питър за пръв път изпитваше такова отчаяние. Защо не действаше, както е станало с Лейси? Не беше лекар, само налучкваха какво да правят. Известно му беше, че втората доза може да я убие. Питър знаеше, че Гриър го наблюдава, чакаше да действа. А той не беше в състояние да направи каквото и да било.

Веднага след зазоряване Сара го разтърси, за да се събуди. Питър беше заспал на стола, оборил глава на гърдите си.

— Мисля… че се преобразява — каза тя.

Изопнала тялото си, със здраво стиснати мускули на челюстта и кожата, под която се виждаше потрепване, Алиша дишаше учестено. От задната част на гърлото й се надигна ниско, мощно стенание. За миг се отпусна. После всичко започна отначало.

— Питър.

Обърна се и видя Гриър на прага. Държеше нож.

— Време е.

Питър се изправи и застана между Гриър и леглото на Алиша.

— Не.

— Знам, че е трудно, но тя е войник. Войник от Експедиционния. Време е да поеме последния си път.

— Не, това не е ваша работа — протегна ръка. — Дайте ми ножа, майоре.

Гриър се подвоуми, изпитателно огледа лицето на Питър.

— Не е необходимо ти да го правиш.

— Напротив — не се страхуваше, беше се примирил. — Обещах й. Аз трябва да го направя.

Гриър неохотно подаде ножа. Позната тежест и баланс. Питър видя, че това е собствения му нож, онзи, който беше оставил при вратата на Юстас.

— Искам да остана насаме с нея, ако нямате нищо напротив.

Сбогуваха се с нея. Питър чу как вратата на къщата се отваря и отново се затваря. Отиде до прозореца и откърти една от дъските, като остави нежната сива утринна светлина да окъпе стаята. Алиша простена и се извърна. Гриър имаше право. Питър знаеше, че разполага само с няколко минути. Спомни си думите на Мънси колко бързо ставало всичко. Как искал да усети освобождаването на тялото си.

Питър седна на ръба на леглото с ножа в ръка. Искаше да й каже нещо, но думите му се струваха незначителни в сравнение с чувството, което изпитваше към нея. Поседя за миг в мълчание, в съзнанието му нахлуха спомени с нея. Негови думи, действия и неизреченото между тях. Само това можеше да стори.

Можеше да остане така цял ден, година, сто години. Но повече не можеше да чака, разбра той. Стана и се изправи до леглото й, обкрачи я през кръста. Хвана ножа с двете си ръце и постави върха му над гръдната й кост. Уязвимото място. Усети как животът му се разполови: половина, в която беше всичко преживяно досега, и половина, на която й предстоеше да изживее всичко занапред. Усети как се надига към него, тялото й се присви срещу въжетата. Ръцете му трепереха, сълзи замъгляваха погледа.

— Прости ми, Лиш — каза той, затвори очи и вдигна ножа, извика цялата си воля, за да намери сила да го забие в нея.