Джъстин Кронин
Проходът (58)

Петдесет и шест

От Дневника на Сара Фишър („Книга на Сара“)

Представена на Третата световна конференция по Северноамериканския период на карантина

Център за изучаване на човешките култури и конфликти Университетът на Нови Южен Уелс, Индо-Австралийска Република

16–21 април 1003 Сл.В.

 

[Начало на откъса]

… и тогава открихме овощната градина — гледка, която носи радост, защото от три дни, след като Холис беше застрелял елен, не бяхме яли. Сега се натоварихме с ябълки. Дребни са и червиви, а като прекалиш с тях, те заболява стомах, но пък е добре стомахът ти отново да е пълен. Тази вечер ще нощуваме в ръждив метален заслон, пълен със стари коли, където мирише на гълъбарник. Изглежда, вече съвсем сме загубили пътя, но Питър твърди, че ако продължаваме да вървим на изток, до ден-два ще се излезем на магистрала 15. Картата, която открихме в бензиностанцията в Калиенте, е единствената, по която се ориентираме.

Ейми с всеки ден говори все повече. Изглежда да има с кого да говори е ново усещане за нея, понякога май се затруднява над думите, все чете в книга в ума си и търси верните. Но съм сигурна, че говоренето я прави щастлива. Много често използва имената ни, дори когато е ясно на кого говори, което е странно, но всички свикнахме с това и дори започнахме да правим като нея. (Вчера ме видя да минавам зад едни храсти и ме попита какво съм правила, а когато й казах, че е трябвало да пишкам, тя засия, сякаш съм й съобщила най-щастливата новина на света и високо обяви: И аз трябва да пишкам, Сара. Майкъл се разсмя, но Ейми изобщо не се впечатли, а когато приключихме с работата си, тя много учтиво — винаги е учтива — каза: Бях забравила как се нарича. Благодаря, че пишка с мен, Сара.)

Което не означава, че винаги я разбираме, половината от времето не е така. Майкъл каза, че приказките й му напомняли тези на Леля, но били по-зле, защото с Леля човек винаги знаеше, че тя го подкача. Ейми, изглежда, изобщо не помни откъде идва, освен че там имало планини и валяло сняг, вероятно Колорадо, но всъщност не сме сигурни. Не изглежда да я е страх от виралите, дори от онези като Бабкок, които тя нарича Дванайсетте. Когато Питър я попита какво е направила в пръстена, за да го спре да не убие Тео, Ейми сви рамене и все едно е най-обикновеното нещо в света, каза, че го помолила да не го убива. Този не ми хареса, каза. Пълен е с лоши сънища. Помислих си, че е по-добре да използва моите, моля и благодаря.

На вирал, тя му се помолила!

Но най-много ме порази отговорът й на въпроса на Майкъл, как е разбрала, че трябва да дръпне куплунга. Един мъж на име Гюс ми каза, отговори Ейми. Дори не бях чувала, че във влака е имало мъж на име Гюс, но Питър разказа какво е сполетяло Гюс и Били, как виралите ги убили, а Ейми с кимане продължи: Тогава беше. Питър притихна за миг, вперил поглед в нея. Какво искаш да кажеш с това, че е било тогава?, попита той, а тя отговори: Тогава ми каза, след като падна от влака. Виралите не го убиха, мисля, че си счупи врата. Но известно време беше наблизо. Той е поставил бомбата между вагоните. Видял какво ще стане с влака и помислил, че трябва да каже на някого.

Майкъл предположи, че трябва да има друго обяснение, че Гюс може би й е казал, преди да падне. Но съм убедена, че Питър й повярва, а сега и аз й вярвам. Питър е убеден повече от всякога, че сигналът от Колорадо е ключът към всичко и аз съм съгласна. След видяното в Рая започвам да мисля, че Ейми е единствената останала надежда за всички ни.

 

Ден 31

Истински град, първият след Калиенте. Настанили сме се за през нощта в някакво училище, което прилича на Убежището. Има същите малки чинове, подредени в редици във всички стаи. Притеснявах се, че ще има и повече скелети в него, но изобщо не открихме такива. Стояхме на пост на смени по двама. Аз съм във втората смяна с Холис. Реших, че ще е тежко да спя няколко часа, после да будувам, накрая да се опитам да поспя още два часа преди зазоряване. Но Холис ме улесни много. Говорихме си за дома, Холис ме попита кое ми липсва най-много, първото, което ми хрумна, беше сапунът, а Холис се разсмя. Попитах: Какво му е смешното, а той отвърна: Мислех, че ще кажеш светлините. Защото, Сара, прожекторите липсват, и още как. Аз казах: А на теб какво ти липсва, той притихна, аз реших, че ще каже Арло, но не го направи. Отговори ми: Малките, Дора и останалите. Гласовете им в двора, мирисът на Голямата стая нощем. Може би това място донякъде ми напомня тях. Но тази нощ Малките ми липсват.

Все още вирали не са се появили. Всички се чудим още колко ще трае късметът ни.

 

Ден 32

Изглежда ще прекараме тук още една нощ, на всички ни трябва почивка.

Голямата новина е търговският център, на който се натъкнахме, пълен с всевъзможни провизии, които могат да са ни от полза, включително лъкове. (Рафтът за оръжия беше празен.) Взехме си ножове, секири, манерки, раници, два бинокъла, туристически котлон и гориво, което да използваме, за да затоплим вода. Намерихме карти, компас, спални чували и топли якета. Вече всички носим нови панталони, топли чорапи и термобельо, което сега всъщност не ни трябва, но скоро ще ни влезе в работа. Имаше един скелет в търговския, чак накрая го видяхме, лежеше под щанда с биноклите. Поразвали ни настроението, защото бяхме тършували по рафтовете и дори не бяхме видели, че е там. Знам си, че Кейлъб щеше да се пошегува, за да ни ободри. Не ми се вярва, че вече го няма.

Алиша и Холис ходиха на лов и се върнаха с друг елен, годинак. Искаше ми се да се позадържим тук, за да сготвим както трябва месото, но Холис мисли, че по пътя ни ще има и други. Излишно беше да казва, че вероятно ще има и пушеци.

Тази нощ е студено. Май това е есента.

 

Ден 33

Отново на път. Излязохме на магистрала 15 и вървим на север. Магистралата е разрушена, но поне знаем, че вървим в правилната посока. Много изоставени коли. Сякаш са насъбрани на групи, виждаме една купчина, после пътят е чист, а след това отново се натъкваме на редица от двайсет и дори повече. Спряхме да съберем сили до някаква река. Надяваме се да стигнем Пароуан късно следобед.

 

Ден 35

Продължаваме да вървим. Питър казва, че изминаваме по 25 километра на ден. Изтощени сме. Притеснявам се за Маус. Как изобщо издържа? Вече ясно й личи. Тео не се отделя от нея.

Изведнъж отново стана топло, направо изпепеляващо. През нощта имаше светкавици на изток, към планините, но изобщо не заваля. Холис уби заек с лъка, така че имахме какво да ядем, печен заек, разделен на осем части, плюс малко останали ябълки. Утре ще потърсим някоя бакалия и ще видим дали няма останали консерви, които още да стават за ядене. Ейми твърди, че има много за ядене, щом си гладен. Храна на повече от 100 години.

Как така виралите ги няма?

 

Ден 36

Доловихме мириса на дима миналата нощ и на сутринта знаехме, че гората гори по билото на изток. Спорихме дали трябва да заобиколим, да изчакаме или да се опитаме да се промъкнем някак, но това означаваше да се отклоним от магистралата, а никой от нас не го искаше. Решихме да продължим, а ако димът стане много гъст, да вземем решение тогава.

 

Ден 36

Грешка. Сега пожарът е наблизо, няма как да се измъкнем. Намерихме подслон в гараж извън магистралата. Питър не е сигурен кой е градът, дори дали това е град. Използвахме брезентите, пирони и чук, който открихме, за да закрием счупените прозорци в предната част, а сега всичко, което можем да правим, е да седим, да чакаме и да се надяваме, че вятърът ще промени посоката си. Димът е толкова гъст, че едва виждам какво пиша.

 

[Липсващи страници]

 

Ден 38

Подминахме Ричфийлд, по магистрала 70. На места е напълно разрушена, но Холис имаше право за главните пътища, как следват проломите. Пожарът е преминал оттук. Навсякъде има мъртви животни, а във въздуха се носи мирис на овъглено месо. Всички мислят, че звукът, който чухме миналата нощ, е бил писъци на вирали, уловени от пожара.

 

Ден 39

Първите мъртви вирали. Под мост, скупчени тримата заедно. Питър мисли, че не сме ги виждали преди, защото са били привлечени от дивеча на по-голямата височина. Щом вятърът е променил посоката си, те са попаднали в капан.

Може би заради вида им, целите овъглени и с лица, притиснати към земята, дожаля ми за тях. Ако не знаех, че са вирали, бих се заклела, че са човешки същества, а знам, че като нищо на тяхно място можехме ние да лежим мъртви. Попитах Ейми дали според нея са били изплашени, а тя потвърди, според нея са се страхували.

В следващия град, до който стигнем, ще останем един ден повече, за да си отпочинем и да съберем провизии. (Ейми се оказа права за консервите. Когато се окажат здраво затворени и тежат в ръката, стават за ядене.)

 

[Липсващи страници]

 

Ден 48

Отново тръгваме на изток, пред нас са планините. Холис мисли, че дълго няма да видим дивеч. Прекосяваме сухо, открито плато, прорязано от дълбоки оврази. Осеяно е с кости — не само дребни животни, но и елени, антилопи, кози и понякога скелети на животни като крава или дори по-големи, с огромен топчест скелет. (Майкъл казва, че били бизони.) По пладне спряхме за почивка до група обли камъни и видяхме издълбани надписи в скалите, „Дарън оби4а Лекси“ и „Гимназия Грийн Ривър, ПИРАТИТЕ ПОМИТАТ!!!“ Всички разбрахме първата част, но никой не знаеше за какво се отнася останалото. Понатъжих се, не съм много сигурна защо, сигурно защото думите стоят толкова отдавна, без да има кой да ги прочете. Чудя се дали Лекси е отвръщала на любовта на Дарън?

Отклонихме се от магистралата и се подслонихме близо до град Емъри. Тук всъщност нищо не е останало, само основи и няколко заслона с ръждясало земеделско оборудване, пълно с мишки. Не открихме помпа, но Питър каза, че наблизо има река и утре ще я потърсим.

Цялото небе е в звезди. Красива нощ.

 

Ден 49

Реших да се омъжа за Холис Уилсън.

 

Ден 52

Вървим на юг от Кресънт Джанкшън, по магистрала 191. Поне си мислим, че е 191. Всъщност минахме точно покрай отклонението и вървяхме поне пет километра, наложи се да се връщаме. От пътя не се вижда много, затова пропуснахме и отклонението. Попитах Питър защо трябва да напускаме 70-а, а той ми отвърна, че сме се отдалечили твърде много на север от целта си. Рано или късно ще трябва да тръгнем на юг, затова сега може би било подходящо.

С Холис решихме да не казваме на никого. Странно как, като взех решението за него, си дадох сметка, че отдавна съм го обмисляла, без да го осъзнавам. Иска ми се да го целувам непрекъснато, но или някой все се навърта наоколо, или сме на пост. Все още изпитвам нещо като вина за онази нощ. Пък и той трябва да се изкъпе. (Аз също.)

Градове няма. Питър мисли, че чак до Моуб няма да се натъкнем на град. За през нощта сме се настанили в недълбока пещера, просто ниша със скален навес, но е по-добре от нищо. Скалите тук са в най-различни нюанси на оранжевото и розовото. Красиви са и странни.

 

Ден 53

Днес попаднахме на цяло стопанство.

Отначало го взехме за развалина, като всички останали, които видяхме. Но наближихме и видяхме, че е в далеч по-добро състояние — група дървени постройки с хамбари, пристройки и кошари за животните. Две от къщите бяха празни, но в едната, най-голямата, сякаш доскоро някой беше живял. Масата в кухнята беше подредена с чинии и чаши, имаше пердета на прозорците, сгънати дрехи в скриновете. Имаше мебели, съдове, тигани, книги по рафтовете. В хамбара заварихме стара кола, покрита с прах, по рафтовете се редяха туби с газ за осветление, празни буркани за консерви, инструменти. Има и място, което прилича на гробище, четири места, оградени с камъни. Майкъл каза, че трябва да разкопаем едно, за да погледнем. Но никой не взе предложението му сериозно.

Намерихме кладенеца, но помпата беше съвсем ръждясала, трябваше трима, за да я раздвижим, но пък щом успяхме, потече чиста и студена вода, най-хубавата, която имахме от много дълго време. В кухнята също има помпа, която Холис все още опитва да раздвижи, и готварска печка на дърва. В избата намерихме още рафтове с консерви боб, тикви и царевица, капачките им още здрави. Имаме и от консервите, които намерихме в Грийн Ривър, плюс пушено еленско и парче сланина. Първото ни истинско хранене от седмици. Питър казва, че недалеч има река и утре ще отидем да я потърсим. За спане сме приготвили най-голямата къща, използваме матраците, които смъкнахме от горните етажи и наредихме около огнището.

Питър мисли, че мястото е изоставено преди десет години, но не повече от двайсет. Кой ли е живял тук? Как ли са оцелели? Цари някакво призрачно усещане, по-силно, отколкото във всички предишни градове, които видяхме. Сякаш живелите тук един ден са излезли с намерението да се приберат за вечеря и никога не са се върнали.

 

Ден 54

Оставаме още един ден. Тео настоя, каза, че Маус не може да издържа на темпото ни, но Питър заяви, че трябва скоро да тръгваме, ако искаме да стигнем до Колорадо преди снега. Сняг. За това не бях помисляла.

 

Ден 56

Още сме в стопанството. Решихме да останем още няколко дни, но Питър е изнервен и иска да продължим. Двамата с Тео се посдърпаха. Мисля

[не се чете]

 

[Липсващи страници]

 

Ден 59

Утре тръгваме, но Тео и Маус остават. Според мен всички знаехме, че ще се стигне дотук. Обявиха решението си точно след вечеря. Питър възрази, но накрая се оказа, че нищо казано от него не може да промени решението на Тео. Имат подслон, наоколо е пълно с дребен дивеч, плюс консервите в избата, могат да изкарат зимата тук и да изчакат раждането на бебето. Ще се видим напролет, братко, каза Тео. Просто не забравяй на връщане да спреш, независимо от онова, което може да откриеш.

След няколко часа трябва да съм на пост, наистина трябва да спя. Мисля, че Маус и Тео постъпват правилно, дори Питър го осъзнава. Но е тъжно да ги оставим. Според мен ни напомня за Кейлъб, особено на Алиша, съвсем млъкна, след като Маус и Тео съобщиха новината и все още не е казала никому нито дума. Според мен всички се сещат за гробовете в двора и се чудят дали отново ще видят Маус и Тео.

Да беше буден Холис. Зарекох се да не плача. По дяволите, зарекох се.

 

Ден 60

Отново на път. За едно Тео беше прав, без Маус напредваме по-бързо. Шестимата стигнахме до Моуб много преди залез. Тук няма нищо, реката е отнесла всичко. Огромна стена от развалини блокира пътя: дървета, къщи, коли, стари гуми, всевъзможни предмети, задръстват тесния каньон, където някога е бил градът. За през нощта се прислонихме в една от малкото оцелели постройки горе на хълмовете. Пълна развалина — само стопанска постройка и закърпен покрив над главите ни. Можехме да останем и на открито и се съмнявам, че някой ще спи тази нощ. Утре ще прехвърлим билото, ще се опитаме да намерим пътя от другата страна.

 

[Липсващи страници]

 

Ден 64

Открихме още един труп на животно днес, някаква огромна котка. Висеше от клоните на дърво, като останалите. Трупът беше прекалено разложен, за да сме сигурни, но всички сме на мнение, че животното е убито от вирал.

 

Ден 65

Все още сме в планините Ла Сал, вървим на изток. Небето промени цвета си от бяло на синьо, цветът на есента. Носи се влажно и сладко ухание. Листата на дърветата падат, нощем е мразовито, сутрин тежка сребриста мъгла обгръща хълмовете. За пръв път виждам такава красота.

 

Ден 66

Снощи Ейми пак имаше кошмар. Отново нощувахме на открито, под брезентите. Тъкмо ми беше свършила смяната на пост с Холис, събувах си ботушите, когато я чух да мърмори в съня си. Помислих си, че може би трябва да я събудя, а изведнъж тя рязко се изправи и седна. Омотала се беше в спалния си чувал, само лицето й стоеше открито. Дълго ме гледа невиждащо, сякаш не знаеше коя съм. Той умира, каза тя. Продължава да умира, не може да спре. Кой умира, попитах, Ейми, кой? Мъжът, отвърна ми тя. Мъжът умира. Какъв мъж? Разпитвах я аз. Но тя отново си легна и пак заспа.

Понякога се чудя дали не вървим към нещо ужасно, по-ужасно, отколкото можем да си представи който и да било от нас.

 

Ден 67

Днес минахме покрай ръждясала табела до пътя, която гласеше „Перъдокс, население 2387“ Мисля, че стигнахме, каза Питър и показа на всички ни картата.

В Колорадо сме.