Джъстин Кронин
Проходът (32)

Трийсет

След време, много години след събитията, Питър си спомняше за случилото се около пристигането на момичето като поредица от подобни на танц движения: тела, които се събират и разделят, изхвърляни за кратко в широки орбити, само за да се приберат отново под въздействието на някаква сила — сила спокойна и неизбежна като гравитацията.

Когато дойде в Лечебницата и видя момичето — навсякъде имаше кръв, Сара трескаво се мъчеше да затвори раната и Кейлъб с напоен с кръв тампон в ръката, — той почувства не страх, а взрив от пълно разпознаване. Ето го момичето от въртележката. Ето го момичето от коридора и лудия бяг в мрака, ето го момичето с целувката и затварящата се врата.

Целувката. В дългите часове на пътеката, докато стоеше на пост, за да окаже Милост на Тео, Питър непрестанно се връщаше към нея, към загадката на значението й, към същността на целувката. Не беше като целувката на Сара онази нощ под прожекторите, нито приятелска, нито целомъдрена целувка на дете, макар че в нея имаше и нещо детско: припряността й, обърканата й бързина, започнала и вече приключила, рязкото обръщане на момичето, отстъпването по коридора, преди да успее да каже и дума и как затвори вратата в лицето му. Всичко това беше и не беше. Едва когато отиде в лечебницата и я видя да лежи, разбра какво означава: обещание. Обещание толкова ясно, все едно изречено от момиче, което не говореше. Целувка, която казваше: Ще те намеря.

Сега, прикрити зад хвойни в основата на стената на Убежището, Алиша и Питър наблюдаваха как Санжай си тръгва. Джими си тръгна малко по-късно. Имаше нещо странно в движенията му, мина през ума на Питър, безпосочно изтощение, сякаш не знаеше точно къде да отиде или какво да прави със себе си, оставиха Бен и Гълън да стоят на пост в сянката на верандата.

Алиша поклати глава.

— Май няма да успеем да ги залисаме и да се промъкнем.

— Хайде — каза той.

Поведе я да заобикалят сградата, към задната защитена алея, тичаха между Лечебницата и оранжериите. Задната врата на сградата и прозорците й бяха иззидани, но зад купчина празни сандъци имаше метален капак. Вътре имаше стар проход за доставки, който водеше към самата сграда. Понякога нощем, когато майка му работеше сама, а той беше достатъчно млад, за да се забавлява с подобни занимания, тя му позволяваше да се пързаля по него.

Отвори металния капак.

— Влизай.

Чу дрънченето по стените на тръбата от тялото й, а после гласа й отдолу:

— Готово.

Сграбчи краищата на вратата и се промъкна вътре, придърпа капака над главата си — сред внезапната обгръщаща тъмнина, която беше част от тръпката, започна да се спуска по наклона в мрак — и се пусна.

Бързо, тракащо гмуркане. Приземи се на крака. Стаята, каквато си я спомняше, пълна със сандъци и други кашони, в негово дясно големия стар фризер със стената от буркани, в центъра се намираше широка маса с везни, инструменти и разтопени свещи. Алиша стоеше долу до стълбите, които водеха при първата стая на Лечебницата. Извила беше глава нагоре към отвора светлина, през който се вмъкнаха. Чуха се стъпки, горе, на откритата веранда. Трябваше да се промъкнат покрай прозорците.

Питър се заизкачва пръв. Близо до горните стъпала надзърна, вдигнал поглед към последното стъпало. Ъгълът беше погрешен, той беше прекалено нисък, но можеше да чуе приглушените гласове на двама мъже. Обърна се към Алиша и й показа какво е намислил, после се изправи бързо и притича през стаята и по коридора към отделението.

Момичето беше будно и седеше. Това видя най-напред. Окървавените й дрехи ги нямаше, носеше тънка риза, която откриваше превръзката й. Сара стоеше до тясното легло и гледаше в друга посока, държеше в ръка китката на момичето.

Очите на момичето трепнаха, когато срещнаха погледа му. Трепна уплашено: рязко дръпна ръката си и се издърпа в горната част на леглото. Сара усети присъствието му, изправи се и се обърна към него.

— Питър — цялото й тяло се присви, говореше със силен шепот. — Как, по дяволите, се вмъкна?

— През мазето — гласът дойде иззад гърба му: Алиша. Момичето се беше присвило на кълбо и придърпало в защита колене към гърдите си като барикада, широката тъкан на ризата й се бе смъкнала над краката й и тя я притискаше с ръце.

— Какво стана? — попита Алиша. — Само преди часове това рамо беше разкъсано.

Чак тогава Сара се отпусна. Въздъхна уморено и седна на едно от близките легла.

— И аз мога да кажа същото. Доколкото виждам, тя е съвсем добре. Раната на практика е оздравяла.

— Как така?

Сара поклати глава.

— Не мога да го обясня. Не мисля, че и тя иска някой да разбере обаче. Санжай беше тук с Джими. Дойде ли някой, тя се прави, че спи — сви рамене. — Може би ще говори с теб. Не мога да измъкна и дума от нея.

Питър разсеяно слушаше разказа й, едва ли не идваше от друга стая в сградата. Пристъпи към леглото. Момичето предпазливо го наблюдаваше над коленете си. Кичур коса падаше на очите й. Обзе го чувство, че се движи в присъствието на плашливо животно. Седна на крайчеца на леглото с лице към нея.

— Питър — каза Сара. — Какво… правиш?

— Ти си ме последвала. Нали?

Кратко кимване. Да. Последвах те.

Вдигна лице. Сара седеше до долния край на леглото и го гледаше втренчено.

— Тя ме спаси — обясни Питър. — В търговския център, когато виралите ни нападнаха. Тя ме защити — отново се обърна към момичето. — Нали така? Ти ме защити. Ти ги отпрати.

Да. Отпратих ги.

— Ти познаваш ли я? — не вярваше Сара.

Той се подвоуми, като се мъчеше да събере историята в ума си.

— Бяхме под въртележката. Тео вече беше изчезнал. Пушеците идваха, реших, че краят ми е дошъл. Тогава тя… скочи отгоре ми.

— Скочила е отгоре ти?

Кимна.

— Да, на гърба ми. Все едно ме закриваше като щит. Знам, че не го разказвам както трябва, но това се случи. После разбрах, че пушеците си отидоха. Тя ме отведе до коридора и ми показа стълбите, които водеха към покрива. Така се измъкнах.

Сара остана безмълвна.

— Знам, че звучи странно.

— Защо не разказа на никого, Питър?

Той сви рамене, не можеше да го обясни с думи. Не можеше да се защити добре.

— Трябваше. Дори не бях сигурен дали се е случило. А след като от началото си замълчах, после вече ставаше все по-трудно да разкажа.

— Ами ако Санжай разбере?

Момичето се беше понадигнало леко над преградата от коленете си. Изглежда го изучаваше, оглеждаше лицето му с тъмен и проницателен поглед. Усещането за неопитоменост все още беше там, в движенията и поведението й имаше животинска плашливост. Но през няколкото изтекли от влизането им в отделението минути настъпи промяна, доловимо намаляване на страха.

— Няма — каза Питър.

— Боже мой — разнесе се глас иззад тях. — Истина е.

Обърнаха се и видяха Майкъл да влиза през завесата.

— Верига, как се вмъкна? — просъска Алиша. — И давай по тихо.

— И вие също. Видях ви да влизате в тунела — Майкъл предпазливо тръгна към леглото, с прикован към момичето поглед. Стискаше нещо в ръката си — Наистина, кой е това?

— Не знаем — каза Сара. — Бродница.

Майкъл замълча с непроницаемо изражение. Питър обаче виждаше как мозъкът му работи, бързо пресмята. Той изглежда свери изведнъж нещо с предмета, който държеше.

— Мамка му. Мамка му. Точно както каза Елтън.

— Какви ги говориш?

— Сигналът. Призрачният сигнал — направи им знак с ръка да мълчат. — Не, чакайте… задръжте така. Не мога да повярвам. Готови ли сте? — На лицето му се появи победоносна усмивка. — Ето го.

И изведнъж устройството започна да издава жужене.

— Верига — каза Алиша, — какво е това, да му се не види?

Протегна ръка, за да им го покаже. Джобен компютър.

— Това идвах да ви кажа — каза Майкъл. — Това момиче? Бродницата? Тя ни призовава.

 

 

Предавателят трябвало да е някъде в тялото й, обясни Майкъл. Не знаеше точно какво е. Достатъчно голям, за да има източник на захранване, но друго не можеше да каже.

Раницата и притежанията й бяха отишли в огъня. Той останал някъде по самото момиче, като източник на сигнал. Сара седна до нея на леглото и й обясни какво иска да направи, помоли момичето да запази спокойствие. Като започна от краката й, Сара прокара ръцете си по тялото на момичето, внимателно опипвайки всяка частица от него, огледа краката, ръцете, дланите и врата й; когато приключи с тях, се изправи и мина зад нея, застана до главата на леглото и издърпа пръстите си бавно през сплъстеното гнездо на косата й. През цялото време момичето безмълвно й съдействаше, вдигаше ръце и крака, когато Сара я молеше, очите й се носеха из стаята с безизразна любознателност, сякаш не беше съвсем сигурна, какво да мисли за случващото се.

— Ако е в нея, тогава е добре скрит — Сара спря, за да отметне кичур от косата си. — Майкъл, сигурен ли си?

— Сигурен съм. Тогава трябва да е в нея.

— В тялото й ли?

— Трябва да е близо до повърхността. Вероятно под кожата. Погледни за белег.

Сара поразмисли.

— Няма да го направя пред цяла тълпа. Питър, Майкъл, обърнете се. Лиш, ела насам.

Питър използва момента, за да отиде до завесата и да огледа. Бен и Гълън все още бяха отвън, неясни силуети, обърнати към другата страна на прозорците. Почуди се колко ли време им оставаше. Несъмнено щеше да дойде някой, Санжай, Стария Чоу или Джими.

— Добре, сега можеш да погледнеш.

Момичето седеше на ръба на леглото с приведена глава.

— Майкъл е прав. Не трябва да се търси дълго — Сара вдигна обърканата коса на момичето, за да им го покаже: видима бяла линия в основата на врата, не по-дълга от няколко сантиметра. Над нея имаше издайническа подутина от чуждо тяло.

— Напипват се ръбовете — Сара притисна пръсти, за да покаже. — Освен ако няма и други, според мен трябва да излезе лесно.

Питър попита:

— Ще боли ли?

Сара кимна.

— Но ще бъде бързо. След миналата нощ почти няма да го усети. Като изваждане на голям трън.

Питър седна на леглото и заговори на момичето:

— Сара трябва да махне нещо от кожата ти. Нещо като радио. Съгласна ли си?

По лицето й долови кратко размишление. После кимна.

— Само внимавай — каза Питър.

Сара отиде в кабинета с лекарствата и се върна с легенче, скалпел и бутилка спирт. Натопи марля и почисти областта. Отново застана зад момичето, отдръпна косата й и взе скалпела от легенчето.

— Ще щипе.

Направи срез със скалпела по линията на белега. Дори момичето да беше почувствало болка, не го показа. От раната се появи една-единствена капка кръв, потече с дълга следа по врата на момичето и изчезна в ризата й. Сара покри раната с марлята и наклони глава към легенчето.

— Някой да ми подаде тези пинсети. Не докосвайте остриетата.

Алиша й помогна. Сара разшири пинсетите в отвора и го разтвори. Държеше обагрената с кръв марля под нея. Питър така се беше съсредоточил, че почувства, усети го във върховете на пръстите си, моментът, когато пинсетите прихванаха предмета. Сара бавно го издърпа, отдолу се показа тъмно петно, а предмета постави на марлята. Вдигна го, за да го види Майкъл.

— Това ли търсиш?

На тъканта лежеше малък, продълговат диск от блестящ метал. Сноп жици, тънки като косъм, с топченца накрая и завити в краищата си. На Питър му изглеждаше като някакъв вид сплеснат паяк.

— Това ли е радио? — каза Алиша.

Майкъл се мръщеше, свил вежди.

— Не съм сигурен — призна той.

— Не си ли? Как така можеш да накараш един телефон да звъни, а не знаеш какво е това?

Майкъл потри предмета с чиста кърпа и го подържа на светлина.

— Това е някакъв предавател. Вероятно жиците са за това.

— И какво прави вътре в нея? — попита Алиша. — Кой би направил подобно нещо.

— Може би трябва нея да попитаме какво е — предложи Майкъл.

Когато поднесе предмета, за да й го покаже, легнал на леглото си от окървавената марля, момичето го погледна с учудване. Присъствието му в нейната шия явно беше загадка и за нея, както и за тях.

— Според теб Армията ли го е поставила там? — попита Питър.

— Възможно е — каза Майкъл. — Предаваше на военна честота.

— Но така, като го гледаш, не можеш да кажеш.

— Питър, може да реди и азбуката, доколкото знам.

Алиша се намръщи.

— Откъде накъде ще рецитира азбуката?

Майкъл не отвърна на забележката. Отново погледна Питър.

— Само това знам. Ако искате да научите повече, ще трябва да го отворя.

— Ами отвори го — каза Питър.