Джъстин Кронин
Проходът (28)

Двайсет и шест

Започнало беше с Полковника. В първите часове това можеха да твърдят всички.

Никой не си спомняше да е виждал Полковника от дни нито при пчелините, нито на пътеката по стената, където понякога отиваше нощем. Питър със сигурност не беше го виждал през седемте нощи, в които стоя на пост, но отсъствието му не било необичайно. Полковникът идваше и си отиваше според собствените си тайнствени планове и понякога с дни никой не го виждаше.

Знаеше се само, най-напред за него бил съобщил Холис, а после и други потвърдили, че Полковникът се появил на пътеката на стената малко след полунощ, близо до Трета огнева платформа. Нощта била спокойна, нямало следи от вирали, луната залязла, откритото пространство извън стените се къпело в светлината на прожекторите. Само неколцина го видели да стои там, но на никого не му се видяло необичайно. Ей, там е Полковникът, сигурно са си казвали хората. Старецът така и не оставил службата си напълно. Лошо, тая вечер нямало никаква работа.

Помотал се няколко минути, пръстите му шарели по огърлицата от зъби, вперил поглед към пустото поле отдолу. Холис помислил, че е дошъл да говори с Алиша, но не знаел къде е тя, във всеки случай Полковникът не дал знак, че търси нея. Не бил въоръжен и не говорил с никого. Когато Холис отново погледнал към него, той вече не се виждал. По-късно един от вестителите, Кип Даръл, разправял, че го видял да слиза по стълбата и да се отправя надолу по пътеката към кошарите.

Когато отново го забелязали, той тичал през полето.

— Тревога! — закрещял един от вестителите. — Тревога, вирали!

Холис го видял, видял ги. Към края на равнината, ято от трима, подскачащи на светлото.

Полковникът тичал право към тях.

Мигом се нахвърлили отгоре му, връхлетели го като вълна, разкъсали го, ръмжали, а на пътеката високо на стената полетели стрели от дузина лъкове, макар разстоянието да било твърде голямо. Само по силата на късмета някоя стрела щяла да има ефект.

Видели гибелта на Полковника.

Тогава забелязали момичето. Стояло на ръба на равнината. Самотна фигура, изникнала от сенките. Най-напред, разказваше Холис, всички я взели за вирал, готови били за стрелба, готови да се прицелят във всичко, което се движи. Тръгнала през равнината към Главната порта под дъжд от стрели от лъкове и арбалети, една я уцелила в рамото с тъп звук, който Холис всъщност чул, завъртяла я. Тя не спряла.

— Не знам — призна по-късно Холис. — Може й аз да съм бил онзи, който я е уцелил.

Алиша вече била там, крещяла към всички, докато летяла по пътеката, крещяла им да спрат стрелбата, ставало дума за човек, за човешко същество, по дяволите, и да дадат въжетата, дайте проклетите въжета веднага! Настъпило объркване: Со никъде не се виждала, а заповедта да се качат на Стената можела да дойде само от нея. Това обаче съвсем не спряло Алиша. Преди някой и дума да каже, тя скочила на крепостния вал, вкопчила се във въжето и заслизала.

Най-проклетото нещо, разправяше Холис, което очите му виждали.

Слизала бързо, люлеела се с лице към Стената, краката й се плъзгали по повърхността, въжето скриптяло около камъка на върха на Стената, а три чифта ръце трескаво се опитвали да нагласят застопоряването, преди тя да се стовари на земята. Когато механизмът се зацепил със стърженето на метал в метал, Алиша се приземила, претърколила се на земята и отново хукнала. Виралите били на двайсет метра, все още надвесени над трупа на Полковника. При шума от появата на Алиша те вкупом се извърнали, извили се и се озъбили, душели въздуха.

Прясна кръв.

Момичето вече било при основата на Стената, тъмна фигура, приведена срещу нея. В средата на гърба й просветвала гърбица — раницата й, сега прикована към тялото й със стрела от арбалет, забита в рамото й, цялата омазана и проблясваща от светлеещата влага на кръвта й. Алиша я грабнала като торба, преметнала я през раменете си и затичала. Въжето вече било безполезно и забравено зад нея. Единственият й шанс бил вратата.

Всички окаменели. Всичко друго можели да направят, но не и да отворят вратата. Не и нощем. Заради никого, дори заради Алиша.

В този момент Питър стигна до насипа, бегом от верандата на Леля към суматохата. Кейлъб спринтирал от бараките, пристигнал на косъм преди него до Главната порта. Питър не знаеше какво се случва от другата страна, знаел само, че Холис крещи от пътеката:

— Това е Лиш!

— Какво?

— Лиш! — крещеше Холис. — Тя е зад стената!

Кейлъб стигнал пръв поста при колелата. Този факт щеше по-късно да се използва, за да бъде въвлечен и той и в същото време всяка вина за случилото се да бъде свалена от Питър. Когато Алиша стигнала до вратата, тя била достатъчно отворена, за да се промъкне през нея с момичето. Ако бяха успели да затворят вратата веднага, вероятно последвалите събития не биха се случили. Но Кейлъб освободил застопоряващия механизъм. Тежестите падали с растяща скорост, издърпвайки веригите. Отварянето на вратите вече се контролирало от въздействието на гравитацията. Питър сграбчил лоста на колелото. Зад себе си и над себе си чул крясъци, полетели стрели, изстреляни от арбалетите, тропота от стъпките на Стражите, които се спускали по стълбите към настилката. Появили се още ръце, бързо въртящи колелото: Бен Чоу и Йън Патал, Дейл Ливайн. Мъчително бавно то се завъртяло в обратна посока.

Твърде късно. Един от тримата вирали, само един, успял да се промъкне през вратите. И това стигало.

Насочил се направо към Убежището.

 

 

Холис пръв стигнал до сградата, точно когато виралът скочил на покрива. Изкачил най-високата точка на покрива като камък, който скача над вода, и се спуснал във вътрешния двор. Холис тичал през предната врата и чул вътре звук от трошене на стъкло.

Стигнал до Голямата стая едновременно с Маусами. Двамата идвали от различни коридори и противоположни страни на стаята. Маусами била невъоръжена, Холис имал арбалет. Холис очаквал да чуе писъци и хаос, навсякъде да тичат деца. Но почти всички били в леглата си, с широко отворени очи, ужасени и неразбиращи. Няколко успели да се промъкнат под леглата. Когато Холис минал през прага, усетил боричкане от най-близката редица. Една от трите Джи — Джун, Джейн или Джулиет, се измъкнала от леглото и се шмугнала под него. Единствената светлина идвала от счупения прозорец, сянката му била назъбена и висяла на косъм, все още се люлеела от движението.

Виралът стоял над люлката на Дора.

— Ей! — извикала Маусами. Размахала ръце над главата си. — Ей, погледни насам!

Къде беше Лей? Къде беше Учителката? Виралът сгърчил лице по посока на Маусами. Очите му примигали, потупвал главата зад дългия си врат. Влажно прещракване се надигнало някъде от изопнатата кривина на гърлото му.

— Насам! — крещял Холис, като последвал примера на Маусами и заразмахвал ръце, за да привлече вниманието на създанието. — Погледни насам!

Виралът се извърнал лице в лице с него. На врата му проблясвало нещо, приличащо на бижу. Нямало време да се размишлява над тази подробност. Холис получил своя ъгъл, своето откриване. Тогава в стаята влязла Лей. Спяла в офиса и нищо не чула. Лей се разпищяла, а Холис се прицелил и стрелял с арбалета.

Добър изстрел, точен, право в уязвимото място. Разбрал, че е улучил в мига, в който стрелата излетяла от арбалета. И за частица от секундата, докато стрелата прелитала разстоянието по-малко от пет метра, той си дал сметка. Проблясващият ключ на шнура, изпълненият с печална благодарност поглед на вирала. Мисълта вече била напълно оформена у Холис, едничка дума се появила на устните му в мига, в който стрелата — стрелата на милостта, ужаса и необратимостта, улучила вирала в средата на гърдите.

— Арло.

Холис убил брат си.

 

 

Сара — въпреки че не помнела и никога нямало да си припомни — научила за Бродницата в сън: объркващ и неприятен сън, в който тя отново била момиченце. Приготвяла царевична питка. Кухнята, в която я приготвяла — седяла на маса, месела тежкото тесто в голяма, дървена купа, — била хем кухнята на къщата, в която живеела, хем кухнята на Убежището и валяло сняг. Лек сняг, който не падал от небето, защото такова нямало, но сякаш се появявал от въздуха пред лицето й. Странно, сняг. Сняг почти не валяло и със сигурност не валяло вътре в къщи, доколкото Сара си спомняла, но имала да се тревожи за по-важни проблеми. Било денят на нейното излизане, Учителката скоро щяла да я вземе, но без царевичната питка нямало да има какво да яде навън. Навън, обяснила й Учителката, хората само с това се хранели.

Имало и мъж. Гейб Къртис. Седял на кухненската маса пред празна чиния.

— Готово ли е? — питал Сара, а после се обърнал към момичето, което седяло до него и казал: — Винаги съм обичал царевични питки. — Сара се чудела с неясна тревога кое е това момиче, опитала се да я огледа, но не успявала да я види. Щом погледнела към нейното място, момичето изчезвало. После до съзнанието й, отначало бавно, а после изведнъж, стигнало, че е на ново място. Намирала се в стаята, където Учителката я завела, мястото на разкритието на истината, а родителите й били там и я чакали. Стояли на вратата.

— Иди при тях, Сара — казал Гейб. — Време ти е да вървиш. Тичай и не спирай да тичаш.

— Но ти си мъртъв — възразила Сара, а когато погледнала към родителите си, видяла, че на мястото на лицата им има празни пространства, все едно гледала през течаща вода. Имало нещо нередно във вратовете им. Отнякъде се носело хлопане, стаята я нямало, и глас, който викал името й и Всички вие сте мъртви.

После се събудила. Сънят я надвил, докато седяла на стол до студеното огнище. Събудила се от хлопане по вратата. Отвън някой я викал. Дали е Майкъл? Кое ли време е?

— Сара? Отвори!

Кейлъб Джоунс? Отворила вратата, тъкмо когато посягал отново да хлопне по нея, юмрукът му застинал във въздуха.

— Трябва ни медицинска сестра — момчето дишало задъхано. — Имаме прострелян.

Веднага се разсънила, посегнала към чантата на масата до вратата.

— Кой?

— Лиш я внесе.

— Лиш? Лиш ли е простреляна?

Кейлъб поклати глава, все още едва поемащ си дъх.

— Не е тя. Момичето.

— Какво момиче?

Гледаше изумено.

— Бродница, Сара.

Докато стигнат до Лечебницата, небето над прожекторите започнало да избледнява. Там нямаше никого, което й се стори странно. Заради думите на Кейлъб тя очакваше да завари тълпа. Изкачи стъпалата и се втурна в отделението.

На най-близкото легло имаше момиче.

Лежеше по гръб със стрела в рамото си, тъмна форма се подаваше изпод гърба й. Алиша стоеше надвесена над нея, а пуловерът й беше изпоцапан с кръв.

— Сара, направи нещо — каза Алиша.

Сара бързо се приближи и леко вдигна врата на момичето, за да провери дали може да диша. Очите й бяха затворени. Дишаше учестено и повърхностно, на допир кожата й беше хладна и влажна. Сара провери пулса на врата й, сърцето й биеше като на птица.

— В шок е. Помогнете ми да я обърнем.

Стрелата се беше забила в лявото рамо на момичето, точно под вдлъбнатата й ключица. Алиша подпъхна ръце под раменете й, докато Кейлъб я улови за краката. Заедно я обърнаха на една страна. Сара извади ножици и седна зад нея, за да среже дръжките на прогизналата в кръв раница, после тънката тениска на момичето, сряза я до врата, останалото раздра. Откри стройното тяло на младо момиче, малките напъпили гърди и бледата й кожа. Шипът на върха на стрелата стърчеше от звездовидна рана точно над лопатката й.

— Трябва да я срежа. Ще ми трябват по-големи ножици.

Кейлъб кимна и изтича от стаята. Докато минаваше през завесата, вътре нахлу Со Рамирез. С изпоцапано с пръст лице и разплетена дълга коса. Рязко спря до леглото.

— Проклета да съм. Тя е дете.

— Къде по дяволите е Другата Санди? — попита Сара.

Жената изглеждаше объркана.

— Откъде, по дяволите, се взе тя?

— Со, тук съм сама. Къде е Санди?

Со вдигна глава и погледна Сара.

— Тя е… в Убежището, май.

Стъпки и гласове, суматоха отвън: другата стая вече се пълнеше с наблюдатели.

— Со, изведи хората оттук! — Сара извиси глас към завесата. — Всички вън! Искам сградата веднага да се освободи!

Со кимна и се втурна навън. Сара отново провери пулса на момичето. Кожата й изглеждаше изпъстрена като зимно небе, преди да завали сняг. На колко ли години беше? Четиринайсет? Какво правеше четиринайсетгодишно момиче сред мрака?

Сара се обърна към Алиша.

— Ти ли я въведе вътре?

Алиша кимна.

— Каза ли ти нещо? Сама ли беше?

— Бога ми, Сара — очите й сякаш се залутаха. — Не знам. Да, мисля, че беше сама.

— Тази кръв твоя ли е, или нейна?

Алиша погледна пуловера си и като че чак сега видя кръвта.

— Май е нейна.

Отвън се надигна нова суматоха и се чуха виковете на Кейлъб.

— Минавам!

Той профуча през завесата, размахал голяма ножица, която тръшна в ръцете на Сара.

Мазна вехтория, но щеше да свърши работа. Сара изля върху остриетата спирт, а после върху ръцете си и ги избърса с кърпа. Момичето все още лежеше на една страна; използва ножиците, за да среже и освободи върха на стрелата и дезинфекцира всичко с алкохол. После нареди на Кейлъб да си измие ръцете, както тя беше направила, докато взимаше чиле с вълна от полицата, от което сряза дълго парче. Нави го като тампон.

— Маратонка, когато извадя стрелата, искам да притиснеш това към отвора на раната. Не проявявай нежност, притисни здраво. Ще зашия другата страна, да видя дали мога да забавя кървенето.

Кимна неуверено. Позамаян беше, знаеше Сара, но всички бяха така. Дали момичето щеше да оживее или не през следващите няколко часа, зависеше от количеството кръв, от вътрешните поражения. Отново я обърнаха по гръб. Докато Кейлъб и Алиша изпънаха раменете й, Сара улови стрелата и започна да дърпа. При раздвижването на металната стрела усети хрущенето на влакната от разкъсаната тъкан, прещракването на счупената кост. Нямаше как да се избегне болката, най-добре беше да го направи бързо. Дръпна силно, стрелата излезе и рукна струя кръв.

— Рояци, че това е тя.

Сара се извърна и видя на прага Питър. Какво искаше да каже, че е тя? Да не би да я познава, да не би да знае кое е момичето? Невъзможно беше, естествено.

— Обърни я настрани. Питър, помогни им.

Сара застана зад момичето, взе игла и макара с конци и започна да шие раната. Навсякъде имаше кръв, стичаше се на дюшека, капеше по пода.

— Сара, какво да правя? — тампонът на Кейлъб вече беше пропит с кръв.

— Притискай — Сара промуши иглата пред кожата на момичето, издърпа и пристегна. — Тук ми трябва още светлина, някой да помогне!

Три шева, четири, пет, след всеки ръбовете на раната се затваряха. Стрелата сигурно беше пронизала подключичната артерия. Оттам беше тази кръв. До няколко минути момичето щеше да умре. Четиринайсет години, помисли си Сара. Откъде ли идваш?

— Май спря — каза Кейлъб.

Сара затягаше последния шев.

— Не може да бъде. Не спирай да притискаш.

— Ама, наистина. Сама виж.

Обърнаха момичето отново по гръб и Сара издърпа прогизналия тампон настрана. Така беше: кървенето беше отслабнало. Дори раната изглеждаше по-малка, розова и набръчкана по краищата. Лицето на момичето беше нежно и умиротворено, сякаш спеше. Сара постави пръсти на гърлото й: пръстите й напипаха стабилен, правилен ритъм. Какво ставаше?

— Питър, дръж тоя фенер тук!

Питър провеси фенера над лицето на момичето. Сара внимателно дръпна клепача на лявото й око — тъмна, влажна очна ябълка, дисковидна зеница, свита и разкриваща ивичест ирис с цвят на мокра земя. Но имаше и нещо различно, имаше нещо.

— Наведи по-близо.

Когато Питър премести фенера и освети окото със светлината, тя го усети. Усещане като при падане, като че земята зейна под краката й, по-лошо от умирането, по-лошо от смъртта. Страховита тъмнина навсякъде и тя падаше, падаше завинаги в нея.

— Сара, какво има?

Стоеше на краката си, връщаше се. Сърцето й бясно лумкаше в гърдите, ръцете й трепереха като листове от вятър. Всички я гледаха, не успя дума да произнесе. Какво беше видяла? Но въпросът не беше в онова, което видя, а в онова, което почувства. Сара се сети за думата: самотна. Самотна! Това беше тя, такива бяха всички. Такива бяха родителите й, с потънали във вечен мрак души. Самотни бяха!

Започна да осъзнава присъствието на останалите в отделението. Санжай и зад него Со Рамирез. Още двама Стражи надничаха зад тях. Всички чакаха да каже нещо, усещаше огъня в прикованите в нея погледи.

Санжай пристъпи.

— Ще живее ли?

Тя пое дъх, за да се успокои.

— Не знам — гласът й прозвуча немощно. — Раната е лоша, Санжай. Изгубила е много кръв.

Санжай изгледа момичето. Изглежда решаваше какво да мисли за нея, как да определи невъзможното й присъствие. После се обърна към Кейлъб, който стоеше до леглото с просмукан с кръв тампон в ръце. Въздухът натежа, мъжете при вратата пристъпиха напред с ръце на ножовете.

— Кейлъб, придружи ни!

Джими Молиноу и Бен Чоу сграбчиха момчето за ръцете. Толкова изненадан беше, че не се противи.

— Санжай, какво правиш? — попита Алиша. — Какво за бога е това, Со?

Санжай отговори.

— Кейлъб е арестуван.

— Арестуван? — проплака момчето. — За какво?

— Кейлъб, отвори вратата. Той, както и всички, знае закона. Джими, изведи го от тук.

Джими и Бен задърпаха съпротивяващото се момче към завесата.

— Лиш! — закрещя то.

Тя бързо прегради пътя им, като застана на предната врата.

— Со, кажи им — намеси се Алиша. — Аз бях. Аз излязох. Щом искате да арестувате някого, арестувайте мен.

Изправена до Санжай, Со нищо не каза.

— Со?

Жената поклати глава.

— Не мога, Лиш.

— Как така не можеш?

— Не тя решава, затова — каза Санжай. — Учителката е мъртва. Кейлъб е арестуван за убийство.