Джъстин Кронин
Проходът (61)

Петдесет и девет

Докато стигнат до гарнизона, следобедът преполовяваше. Върнаха им раниците, но не и оръжията. Не бяха затворници, но не бяха и свободни да правят, каквото решат. Майорът беше използвал израза „под закрила“. От реката тръгнаха на север през билото. В подножието на втора долина бяха стигнали до разкаляна пътека, по която личаха следи от копита и гуми от камион. Чист късмет беше, че те я бяха пропуснали. От запад се задаваха гъсти облаци. Във въздуха се носеше предчувствие за дъжд. Когато паднаха първите капки, Питър долови мирис на горящи дърва.

Майор Гриър дойде до него. Майорът беше висок, добре сложен мъж с набраздено от мръщене чело. Сигурно беше към четирийсетгодишен. Носеше широка камуфлажна униформа на зелени и кафяви петна, пристегната в кръста с широк колан, джобовете му бяха пълни с муниции. Под вълненото кепе главата му беше гладко обръсната. Като всичките си хора, взвод от петнайсет души, лицето му беше намазано с кал и въглищен прах, от което бялото на очите му ярко се открояваше. Приличаха на вълци, на горски същества, бяха като самата гора. Отряд за продължително патрулиране, обхождаха горите от седмици.

Гриър спря на пътеката и вдигна пушката на рамо. На кръста си носеше черен пистолет. Дълго пи от манерката си и махна към склона. Приближаваха вече, Питър го усещаше по забързаните стъпки на хората на Гриър. Топла храна, легло, на което да спят, и покрив над главите си.

— Точно след билото — каза Гриър.

В последвалите часове между тях се породи отношение, което на Питър му приличаше на приятелство. След пълното объркване при залавянето им, ситуацията се усложняваше от факта, че и двете групи упорстваха да разкрият преди другата кои са и какви са. Майкъл наруши безизходицата, като вдигна омазаното си в повръщано лице от земята, където мрежата ги беше стоварила, с думите:

— Мамка му. Предавам се. Ние сме от Калифорния и какво? Нека някой ме застреля най-после, за да спре земята да се върти.

Докато Гриър затваряше манерката си, Алиша ги настигна по пътеката. От самото начало тя беше необичайно притихнала. Не се противопостави на заповедта на Гриър да пътуват без оръжие. Факт, който напълно слиса Питър с противоречието в нейната природа. Може пък да беше от изумлението. Докато вървяха към лагера, тя се движеше близо до Ейми. Питър предположи, че е объркана, защото ги вкара направо в капана на войниците. Колкото до Ейми, тя явно приемаше този нов обрат на събитията, както гледаше на всичко с безразлично, будно самообладание.

— Как изглежда? — попита той Гриър.

Майорът сви рамене.

— Както си го представяте. Като огромен кенеф. Обаче вън на дъжда е кофти.

Когато стигнаха билото на хълма, гарнизонът изникна, скътан в дъното на долината под тях: куп палатки и коли, оградени от дървени стълбове, високи поне петнайсет метра и със заострени краища. Сред колите Питър видя над десетина хъмвита, две огромни цистерни и много по-малки камиони, пикапи и петтонни возила с огромни, омазани с кал гуми. В периметъра дузина мощни прожектори се издигаха на високи стълбове, в другия край на лагера на поляна пасяха коне. Войници се движеха сред палатките и по пътеката на върха на стената. В средата на лагера, извисяващ се над всичко, плющеше флаг в червено, бяло и синьо и една-единствена бяла звезда. Целият лагер не заемаше повече от половин квадратен километър и въпреки това, докато стоеше на билото, Питър се чувстваше така, сякаш гледа към целия град, сърцето на света, в което винаги беше вярвал, но никога не си беше представял.

— Имат прожектори — каза Майкъл. Хората от отряда на Гриър ги подминаха и заслизаха по склона.

— По дяволите, синко — каза един на име Мънси — ефрейтор, гологлав като останалите с широка усмивка и стърчащи счупени зъби. Повечето от хората на Гриър по войнишки мълчаха, говореха само когато се обърнеха към тях, но не и бъбривия като птица Мънси. Работата му беше съвсем подходяща за него: отговаряше за радиото, което носеше на гръб, механизъм с генератор, задвижван от ръчна манивела, висяща от дъното като опашка.

— Зад оградата? — ухили се Мънси. — Тази земя е Тексас. Да не я държахме ние, не ти и трябва.

Не бяха от редовната армия, обясни им Гриър. Поне не бяха американската армия. Вече нямало армия на Съединените щати. Тогава от коя армия били?, беше попитал Питър.

И Гриър му беше обяснил за Тексас.

Когато слязоха от хълма, долу ги чакаха насъбрали се хора. Въпреки студа и ромолящия дъжд, някои бяха голи до кръста. Виждаха се тесните им талии, здравите им мускули на раменете и гърдите. Всичките бяха гладко избръснати, главите им също. Бяха въоръжени с пушки и пистолети, а някои с арбалети.

— Хората ще зяпат — тихо каза Гриър. — Най-добре свиквайте.

— Колко… скитници обикновено водите? — попита Питър. Терминът се отнасял, обясни им Гриър, за нещо като бродници.

Гриър се намръщи. Тръгнаха към входа.

— Такива няма. Далеч на изток все още се намират. Нагоре към Оклахома Трети батальон веднъж се натъкнал на цял един прокълнат град. Но насам? Дори не търсим такива.

— Тогава за какво беше мрежата?

— Съжалявам — каза Гриър. — Мислех, че сте се сетили. За демоните. Които вие наричате пушеци. — Завъртя пръст във въздуха. — Въртенето им замотава главите. В мрежата заприличват на патки в каца.

Питър си спомни думите на Кейлъб, как виралите странели от полето на турбините. Зандър винаги твърдеше, че движението ги замотава. Разказа го на Гриър.

— Има смисъл — съгласи се майорът. — Въртенето не им харесва. Но за турбини не бях чувал.

Майкъл вървеше до тях.

— И какви са тогава тези работи? Които висят по дърветата и миришат лошо.

— Чесън — засмя се Гриър. — Най-старият номер. Шибаните дракони много го обичат.

Разговорът прекъсна, когато влязоха през вратата сред шпалир от чакащи ги хора. Отрядът на Гриър се беше смесил с тълпата. Всички мълчаха. Докато Питър вървеше, усети как очите им го оглеждат. Тогава осъзна кого гледат войниците: гледаха към жените.

— Мир-но!

Всички се изпънаха. Питър видя фигура, която стегнато се движеше към тях от една от палатките. На пръв поглед не се оказа такъв, какъвто Питър очакваше да бъде високопоставен военен: възпълен мъж с цяла глава по-нисък от Гриър, с поклащаща се крива походка. Изпод ниско обръснатото му теме чертите на лицето му изглеждаха присвити, сякаш са твърдо наблизо разположени. Но Питър приближи и усети силата на авторитета му, тайнствена енергия, като зона на статично електричество, която се носеше около него. Очите му, малки и тъмни, притежаваха открита, пронизваща наситеност, сякаш бяха поставени на погрешно лице.

С ръце на хълбоците дълго оглежда Питър, после насочи поглед покрай него и огледа всички един по един.

— Проклет да съм.

Гласът му беше изненадващо дълбок. Говореше със същия отворен акцент като Гриър и останалите.

— Свободно.

Всички се отпуснаха. Питър не знаеше какво да каже, най-добре беше да чуе какво ще каже първо мъжът.

— Бойци от Втори — заяви той, повиши глас към насъбралите се, — научих, че някои от тези скитници са жени. Няма да гледате към жените. Няма да говорите с тях, нито да ги приближавате, нито да минавате в близост до тях, ще ги избягвате всячески и ще се държите далече — вие от тях и те от вас. Нито са ви приятелки, нито съпруги. Нито са ви сестри, нито майки. Не са ви никакви, не съществуват и не са тук. Ясен ли съм?

— Сър, да, сър!

Питър погледна към Алиша, която стоеше до Ейми, но не можа да срещне погледите им. Холис го стрелна със скептично намръщване: явно беше, че не знае какво да прави.

— Вие шестимата, оставете раниците си и елате с мен. Майоре, вие също.

Последваха го в палатката, в която имаше едно помещение с пръстен под изпод хлътналия покрив на тентата. Единствените мебели бяха тумбеста печка, две сковани от шперплат маси, покрити с хартия и покрай другата стена на по-малка маса имаше радио, управлявано от войник със слушалки на ушите. На стената над него висеше огромна цветна карта, по която имаше забодени десетки карфици, образуващи неправилна стрелка. Питър приближи и видя, че върхът на стрелката беше в централен Тексас, едното й рамо се протягаше северно през Оклахома и към южен Канзас, другата сочеше към Ню Мексико, но преди това се отклоняваше на север и спираше точно на границата с Колорадо — мястото, където бяха сега. Най-отгоре на картата, с жълто на тъмна лента пишеше ПОЛИТИЧЕСКА КАРТА НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ ЗА СРЕДНИЯ КУРС, а под този надпис имаше друг, Фокс и Синове, Училищни карти, Синсинати, Охайо.

Гриър дойде до него.

— Добре дошли във войната — измърмори той.

Командирът който беше влязъл след тях, се обърна към радиста, който както и мъжете отвън, открито зяпаше жените. Явно се беше нагледал на Сара, но после погледът му се премести към Алиша, после към Ейми. Не спираше да шари с очи.

— Ефрейтор, моля да ни извините.

С очевидно усилие той извърна очи и свали слушалките от главата си. По лицето му се четеше пълно слисване.

— Сър. Простете, сър.

— Сега, синко.

Ефрейторът стана и изскокна навън.

— И така — командирът гледаше Гриър. — Майоре. Има ли нещо, което не сте ми доложили?

— Три от скитниците са жени, сър.

— Да. Жени са. Благодаря, че ми напомнихте.

— Простете, генерале — сякаш трепна. — Трябваше да го съобщим.

— Така е, трябваше. Понеже вие ги намерихте, оставям ги под ваша отговорност. Можете ли да се справите?

— Разбира се, сър. Няма проблем.

— Постави часови, настани ги. Трябват им и отходни места.

— Да, генерале.

— Върви.

Гриър кимна, бързо погледна към Питър — Късмет, сякаш казваше погледа му, и излезе от палатката. Генералът, чието име, осъзна Питър, все още не знаеше, отново ги заоглежда. Сега бяха сами, отношението му беше омекнало.

— Вие сте Джаксън, така ли?

Питър кимна.

— Аз съм бригаден генерал Къртис Ворхис. Втори Експедиционен корпус от Армията на Република Тексас — бегла усмивка. — Аз съм злото куче тук, ако майор Гриър е забравил да го спомене.

— Не е споменал, сър. Всъщност, напротив. Спомена го.

— Добре — Ворхис кимна и отново ги заоглежда. — И така, да разбирам ли, и моля да простите недоверчивостта ми, че шестимата сте извървели целия път от Калифорния?

Всъщност, помисли си Питър, известна част от него изминахме с кола. А за друга ползвахме влак. Но вместо това само отговори:

— Да, сър.

— И защо, ако ми позволите да попитам, някой ще се наеме да ги върши такива?

Питър понечи да отговори, но отново истината изглеждаше твърде сложна. Навън дъждът се усили и затрополи по покрива на палатката.

— Дълга история — успя да каже.

— Не се съмнявам, че е такава, господин Джаксън. И с нетърпение очаквам да я чуя. Засега трябва да се погрижим за някакви подготвителни действия. Вие сте цивилни гости на Втори Експедиционен. За периода на престоя ви сте под мое командване. Дали ще го преживеете?

Питър кимна.

— След още шест дни този взвод ще поеме на път за среща с Трети батальон в град Розуел, Ню Мексико. Оттук можем да ви изпратим обратно в Кървил с продоволствен конвой. Предлагам да приемете предложението, но този избор си е напълно ваш. Несъмнено ще поискате да го обсъдите с вашите хора.

Питър погледна към останалите, които сякаш отразяваха собствената му изненада. И през ум не му беше минавало, че пътуването им може и да е приключило.

— Сега за другия въпрос — продължи Ворхис, — за който ме чухте да говоря с майора. Изисквам да наредите на жените във вашия отряд да се държат далече от моите хора, с изключение на крайна необходимост. Да стоят в палатките си и да не излизат, освен до тоалетната. Ако имат нужда от нещо, нека го съобщят на вас или на майор Гриър. Ясно ли е?

Друга причина, освен че предложението е крайно нелепо, Питър нямаше, за да го отхвърли.

— Не съм сигурен, че мога да им го кажа, сър.

— И защо?

— Не мога, сър — сви рамене. По друг начин не можеше да го съобщи. — Ние всички сме заедно. Такова е положението.

Генералът въздъхна.

— Може би не сте ме разбрали. Аз ви моля само заради учтивостта. Мисията на Втори Експедиционен е такава, че за тях ще е крайно неприемливо, дори опасно да се движат спокойно между войниците.

— И какво ги заплашва?

Той се навъси.

— Нищо. Опасенията ми не се отнасят до жените, — Ворхис търпеливо пое дъх и отново заговори: — Ще ви го обясня просто, доколкото съм в състояние. Ние сме доброволческо формирование. Присъединяването към Експедиционния е до живот, полага се кръвна клетва и всеки от тези мъже се е заклел да умре. Прекъснал е всякакви връзки със света и е свързан само с хората от взвода. Всеки път, когато някой напусне този лагер, той го прави с ясното съзнание, че повече няма да се завърне. Приел го е. Нещо повече, пожертвал се е. Мъжът ще умре с радост в името на своите приятели, но една жена — жената го кара да иска да живее. Случи ли се това, уверявам ви, щом мине през тази врата, повече няма да се върне.

Докато Ворхис говореше, Питър разбра, че става дума за отказ от себе си. Но след всичко, което бяха преживели, дори не можеше да си представи как ще им каже, особено пък на Алиша, да се крият в палатките си.

— Убеден съм, че тези жени са добри бойци — продължи Ворхис. — Не бихте стигнали толкова далеч, ако не беше така. Но нашият устав е много стриктен и държа да проявите уважение към него. В противен случай ще ви върна оръжията и ще ви изпратя да продължите.

— Добре — каза той, — продължаваме пътя си.

— Чакай, Питър.

Думите бяха на Алиша. Питър се обърна.

— Всичко е наред, Лиш. Подкрепям те. Каза да си вървим, ще си вървим.

Но Алиша не го слушаше. Погледът й беше насочен към генерала. Питър осъзна, че тя стоеше мирно, изпънала ръце до тялото си.

— Генерал Ворхис. Полковник Нийлс Кофи от Първи Експедиционен ви изпраща почитанията си.

— Нийлс Кофи ли? — лицето му просветна. — Онзи Нийлс Кофи ли?

— Лиш — каза Питър, когато смисълът на думите му стигна до съзнанието му — ти за… Полковника ли говориш?

Но Алиша не му отвърна. Дори не го погледна. Питър за пръв път виждаше подобно изражение на лицето й.

— Млада госпожо. Полковник Кофи заедно с хората си загина преди трийсет години.

— Не е така, сър — каза Алиша. — Той оцеля.

— Кофи жив ли е?

— УПН — убит при нападение, сър. Преди три месеца.

Ворхис огледа помещението преди отново погледът му да попадне на Алиша.

— А коя, ако мога да попитам, сте вие?

Тя отривисто кимна с брадичка.

— Осиновената му дъщеря, сър. Редник Алиша Донадио, Първи Експедиционен. Кръстена и положила клетва.

Никой не проговори. Питър знаеше, че се случваше нещо, от което нямаше връщане. Нещо, което не можеше да се върне назад. У него се надигна объркана паника, сякаш насъщен факт от живота му, насъщен като гравитацията, изведнъж без никакво предупреждение се оказваше махнат.

— Какви ги говориш, Лиш?

Най-накрая тя се обърна към него, очите й плуваха в сълзи.

— О, Питър — каза тя, когато първата сълза се отрони по омазаната й с кал страна. — Прости ми. Трябваше да ти кажа.

 

 

— Не можете да я отведете!

— Съжалявам, Джаксън — каза генералът. — Не ти вземаш решенията. Никой не взима такова решение — отсечено отиде до вратата на палатката. — Гриър! Някой да изпрати майор Гриър в палатката ми, веднага.

— Какво става? — попита Майкъл. — Питър, тя какво говори?

Изведнъж всички заговориха в един глас. Питър сграбчи Алиша за ръцете и я накара да го погледне.

— Лиш, какво правиш? Помисли какво правиш.

— Вече е направено — каза през сълзи, а по лицето й сякаш светеше облекчение, сякаш най-после се беше отървала от някакво бреме. — Стана, преди да те познавам. Много преди това. В деня, в който Полковникът влезе в Убежището и ме взе. Накара ме да обещая да не казвам на никого.

Той проумя какво се беше опитала да му каже онази сутрин.

— Ти си ги следвала.

Тя кимна.

— Да, през последните два дена. Когато разузнавах надолу по течението, видях един от камионите им. Пепелта в огнищата им не беше изстинала. Знаех със сигурност, че по тези места могат да са само те. — Леко поклати глава.

— Честно, Питър, не знаех дали искам да ги открия. Част от мен вярваше, че са само приказки на старец. Трябва да ми повярваш.

Гриър се показа на входа на палатката, прогизнал от дъжда.

— Майор Гриър — каза генералът, — тази жена е от Първи Експедиционен.

Гриър зяпна.

— Какво е?

— Дъщеря на Нийлс Кофи.

Гриър втренчи поглед в Алиша, широко отворените му очи гледаха с изумление, сякаш вижда някакво чудато животно.

— Проклятие! Кофи дъщеря ли е имал?

— Каза, че е положила клетва.

Гриър озадачено се почеса по обръснатата си глава.

— Исусе. Тя е жена. Какво искате да сторя?

— Няма какво да се прави. Положила е клетва и това е. Ще се наложи мъжете да се научат да живеят с това. Отведи я при бръснаря, впиши я.

Всичко се случваше със светкавична бързина. Питър се чувстваше така, сякаш у него зейна пропаст.

— Лиш, кажи им че лъжеш!

— Съжалявам. Така трябва да е. Майоре?

Гриър кимна със сериозно лице и застана до нея.

— Не можеш да ме оставиш — чу се Питър да казва, но с чужд глас.

— Трябва, Питър. Това съм аз.

Без да осъзнава, го беше прегърнала. Усещаше буца в гърлото си.

— Няма… да се справя без теб.

— Напротив. Знам, че ще се справиш.

Нямаше никаква полза. Алиша го оставяше, усещаше как се изплъзва от него.

— Няма да мога, няма да мога.

— Всичко е наред — прошепна му. — Сега се успокой!

Дълго стояха прегърнати, обвити в мехурче от тишина, все едно съвсем сами. После Алиша обгърна лицето му с ръцете си, целуна го веднъж и бързо по челото. Целувка, която търсеше прошка и даваше такава: целувка за сбогом. Между тях се отвори пролука. Тя го беше пуснала и се отдалечаваше.

— Благодаря, генерале — каза тя. — Майор Гриър, вече съм готова.