Джъстин Кронин
Проходът (4)

Четири

Сестра Лейси Антоанет Кудото не проумяваше волята Божия. Знаеше само, че Той иска нещо.

Откакто се помнеше, светът й говореше по този начин, с шепот и приглушени слова, скрити в шумоленето на палмовите листа, разлюлени от океанския бриз над селото от нейното детство; с шуртенето на струите студена вода, стичаща се върху скалите в потока зад дома й; дори със забързаната шумотевица на хората, двигателите, машините и гласовете от човешкия свят. Беше шест или седемгодишно момиченце, когато попита сестра Маргарет, която ръководеше монашеското училище в Порт Локо какво чува, а сестрата се засмя.

— Лейси Антоанет — каза тя. — Как само ме изненада. Ами не знаеш ли? — Сниши глас и сведе лицето си до нейното. — Ами че това друго освен гласът на Бог не може да е.

Тя обаче вече знаеше. Разбра, още докато монахинята изричаше думите, че винаги го е знаела. На никого другиго не сподели за този глас. Начинът, по който монахинята говори с нея, сякаш двете споделят тайна, я убеди, че го е чула във вятъра и листата, във всяка нишка от съществуването, че това е лично между тях. Случваше се да изминат седмици или дори месец, когато гласът заглъхваше и светът отново ставаше обикновено място, сътворено от обикновени неща. Според нея повечето хора гледаха на света точно така. Дори най-близките й хора го възприемаха по този начин — родителите й, сестрите й и приятелите в училище. Те прекарваха целия си живот като затворници на сива тишина, в безмълвен свят. Осъзнаването на този факт така я натъжаваше, че понякога плачеше по цели дни. Родителите я водиха на лекар, французин с дълги бакенбарди, който смучеше бонбони с аромат на камфор. Лекарят я мушкаше, оглеждаше и докосваше с хладната слушалка на стетоскопа си, но не намираше нищо нередно. „Колко е ужасно — мислеше си тя, — колко е ужасен такъв живот, във вечна самота“. Някой ден обаче, докато вървеше сред какаовите насаждения, вечеряше със сестрите си или пък нищо не правеше, само стоеше и гледаше неподвижна като камък на земята или лежеше будна в леглото, отново чуваше гласа, който не беше точно глас, излизаше от нейния вътрешен свят, но също и от всичко, което я заобикаляше, приглушен шепот, но сякаш създаден не от звук, а от самата светлина, носеща се леко като бриз. Когато навърши осемнайсет и се присъедини към монахините, знаеше какво шепне, шепнеше името й.

Лейси, казваше й светът. Лейси. Чуй.

Отново чу гласа, години по-късно и много далече от океана, както си седеше на кухненската маса в Обителта на сестрите на милосърдието в Мемфис, Тенеси.

Не мина много време, след като майката си тръгна, и сестра Лейси откри бележката в раницата на момичето. Някакво безпокойство около самата случка беше обхванало Лейси и докато наблюдаваше момиченцето, изведнъж разбра: майката й така и не каза как се казва. Момиченцето очевидно беше нейна дъщеря. Имаше същата тъмна коса, същата бледа кожа и дълги, извити в краищата като повдигнати от слаб повей мигли. Хубаво момиченце беше, но косата й трябваше да се среше. В косата й имаше кичури, сплъстени като кучешка козина, а освен това държеше якето си на масата, сякаш е свикнала да си тръгва набързо от различни места. Изглеждаше здрава, макар и малко слабичка. Панталоните й бяха възкъсички и вкоравени от мръсотия. Момиченцето привърши с яденето, от което не остави и троха. Лейси взе стол и се настани до нея. Попита я дали в раницата няма нещо, с което би искала да си поиграе, или пък книга, която да почетат заедно. Момиченцето, което и дума не беше отронило, само кимна и я подаде в скута й. Лейси огледа розовата раница с апликация на някакви момиченца от анимационни сериали, чиито огромни тъмни очи й заприличаха на очите на момиченцето. Спомни си какво й разказа жената, че е водела дъщеричката си на училище.

Лейси дръпна ципа на раницата и извади отвътре плюшения заек и чифт навито бельо, чорапи, четка за зъби и кутия със зърнени блокчета с ягодов вкус, наполовина празна. В чантата нямаше друго, но после забеляза малкия затворен с цип джоб отвън. Твърде късно беше вече за училище, даде си сметка Лейси. Момиченцето нямаше приготвен обяд, нито учебници. Затаи дъх и отвори ципа на джоба. Вътре откри листчето хартия, разгърна го.

Съжалявам. Казва се Ейми. На шест години е.

Лейси дълго не откъсна поглед от бележката. Не се взираше в думите, чието значение й беше съвършено ясно. Взираше се пространството около тях. Една цяла празна страница. На този свят момиченцето имаше само трите кратички изречения, с които да обясни коя е. Само три изречения и няколкото вещи в чантата. По-тъжно нещо сестра Лейси Антоанет Кудото не беше виждала в своя живот. Толкова тъжно беше, че дори да заплаче не можеше.

Нямаше смисъл да търсят жената. Сигурно вече беше много далече. А и какво щеше да прави Лейси, дори да я откриеха? Какво да й каже? „Май забравихте нещо. Мисля, че допуснахте грешка.“ Никава грешка нямаше. Жената, проумя Лейси, беше изпълнила своя предварителен замисъл.

Сгъна бележката и я пъхна в джоба на ризата си.

— Ейми — каза тя и също както сестра Маргарет беше постъпила преди толкова много години там, в двора на училището на Порт Локо, сестра Лейси сведе лице до това на момиченцето и се усмихна. — Нали така се казваш, Ейми? Имаш красиво име.

Момиченцето огледа стаята бързо и малко крадешком.

— Къде е Питър?

Лейси за миг се замисли. Братче ли имаше? Да не би да е бащата на момиченцето?

— Ами — каза тя — кой е Питър, Ейми?

— Той е в чантата — заяви момиченцето.

Лейси си отдъхна, първата молба на момиченцето към нея беше лесна за изпълнение. Извади зайчето от чантата. Играчката беше направена от кадифен плюш, излинял от износване, на места с лъщящи участъци, малко зайче с малки блещукащи очета и уши, чиято форма се поддържаше от тел. Лейси го подаде на Ейми, която припряно го сложи в скута си.

— Ейми — отново започна тя, — къде отиде майка ти?

— Не знам — отвърна й Ейми.

— Ами Питър? — продължаваше Лейси. — Знае ли Питър? Питър може ли да ми каже?

— Той нищо не знае — каза Ейми. — Той е плюшена играчка.

Момиченцето се намръщи.

— Искам да се върна в мотела.

— Кажи — не спираше Лейси — къде е мотелът, Ейми?

— Не мога да кажа.

— Тайна ли е?

Момиченцето кимна с вперен поглед в масата. Толкова голяма беше тайната, че дори не можеше да каже, че е тайна, помисли си Лейси.

— Не мога да те заведа там, ако не знам къде е, Ейми. Ти това ли искаш? Да се върнеш в мотела?

— На голям път е — обясни момиченцето и задърпа ръкава си.

— Двете с майка ти там ли живеете?

Ейми мълчеше. Умееше някак хем да не говори, хем да не гледа каквото и да било, да се затваря в себе си, дори в присъствието на друг човек. Лейси за пръв път се сблъскваше с подобно умение, което донякъде плашеше. Когато момиченцето се затваряше така, Лейси имаше чувството, че самата тя е изчезнала.

— Имам идея — заяви Лейси. — Искаш ли да поиграем на една игра?

Момиченцето я загледа предпазливо.

— Каква?

— Наричам я „тайни“. Много е лесна. Първо аз ти казвам тайна, после си ти. Разбираш ли? Разменяме си ги, една моя тайна за една твоя. Какво ще кажеш?

Момиченцето се сгуши.

— Добре.

— Хубаво. Аз започвам. Моята тайна е такава: веднъж когато бях на твоята възраст избягах от вкъщи. Случи се в Сиера Леоне, там, откъдето съм. Страшно се бях разсърдила на майка си, защото не ме пускаше да ида на карнавала, преди да съм си научила уроците. Нямах търпение да видя карнавала, защото ми бяха казали, че ще изпълняват номера с кончета, а пък аз си умирах за кончета. Обзалагам се, че и ти обичаш кончета, така ли е, Ейми?

Момиченцето кимна.

— Май да.

— Всички момиченца обичат кончета. Аз обаче направо ги обожавах! За да накарам майка си да разбере колко много ги обичам, отказах да си уча уроците и тя ме наказа да си седя в стаята цялата вечер. Така се ядосах! Непрекъснато сновях из стаята като обезумяла. Тогава си помислих, че ако избягам, на нея ще й е мъчно, че се е отнесла така с мен. Помислих си, че после ще ме оставя да правя, каквото си пожелая. Глупаво беше, но точно така си мислех. Затова през нощта, след като родителите ми и сестрите ми заспаха, избягах от къщата. Не знаех къде да ида, затова се скрих в полето зад двора. Беше много студено и тъмно. Исках да остана цяла нощ, за да чуя на сутринта как майка ми плаче, след като се е събудила и е открила, че ме няма. Но не можах. Постоях още малко в полето, но накрая вече бях много изплашена и съвсем премръзнала, затова се прибрах и си легнах. Така и никой не разбра за моето бягство — погледна към момиченцето, което съсредоточено я наблюдаваше и вложи цялата си воля, за да се усмихне ведро. — Ето, на никого досега не съм разказвала тази история. Ти си първият човек в живота ми, на когото я разказвам. Какво ще кажеш?

Погледът на момиченцето беше станал предпазлив.

— Ти просто… се прибра, така ли?

Лейси кимна.

— Ами ядът ми беше поразминал, а на сутринта всичко ми се струваше като сън. Не бях сигурна дали се е случило, но сега, след толкова години знам, че е било така. Знам, че съм избягала от къщи — потупа насърчително ръката на Ейми. — Сега е твой ред. Имаш ли да ми кажеш някоя тайна в замяна, Ейми?

Момиченцето мълчаливо сведе лице.

— Може да е някоя съвсем мъничка тайна?

— Според мен тя няма да се върне — каза Ейми.

 

 

Полицаите, мъж и жена, които приеха обаждането, също не стигнаха доникъде. Жената-полицай, с едра конструкция и с подстригана късо по мъжки коса, разговаряше с момиченцето в кухнята. В същото време другият полицай, красив чернокож мъж с гладко, тясно лице, взе описанието на майката от Лейси. Зададе обичайните въпроси: Била ли е притеснена? Била ли е пияна или дрогирана? Как е била облечена? Видяла ли е Лейси колата й? Не преставаше да задава въпроси, но Лейси чувстваше, че го прави по задължение. Не вярваше и че майката на момиченцето ще се появи. Записа отговорите й с малък молив на хартиен бележник, който върна в предния джоб на униформата си, щом приключи с разпита. От кухнята блесна светкавица: полицайката направи снимка на Ейми.

— Искате ли да се свържете с Отдела за защита на детето или ние да го направим? — попита полицаят Лейси. — Защото като вземем предвид кои сте и с какво се занимавате, може би няма да е лошо да почакаме. Няма смисъл да я вкарваме в системата, особено сега в почивните дни, стига да нямате против да остане при вас. Можем да вкараме в системата описанието на жената и да видим дали ще ни отведе някъде. Ще включим момичето в базата за изоставени деца. Майката може и да се върне, но ако се върне, ще трябва все пак да задържите детето и да ни се обадите.

Пладне тъкмо минаваше. Другите сестри вече трябваше да са се прибрали в един часа от Кухнята за бедни, където прекарваха сутрините в подреждане на рафтове и в разпределяне на консерви, закуски, сос за спагети и пелени. Както всеки вторник и петък. Лейси обаче беше лекувала настинката си цяла седмица. Вече три години в Мемфис не можеше да привикне към влажните зими. Сестра Арнет й беше казала да си остане в обителта, нямало защо още повече да се поболява. Сестра Арнет беше взела типично за нея решение, макар Лейси да се беше събудила напълно здрава.

Вперила поглед в полицая, тя бързо реши и каза:

— Така ще направя.

Затова щом сестрите се прибраха, Лейси не успя да им каже истината за момиченцето. Това е Ейми, каза им тя, докато те сваляха палтата и шаловете си в салона. Майка й е моя приятелка. Обадиха й се, че неин роднина е болен и тя замина при него, а Ейми ще прекара почивните дни в края на седмицата при нас. Изненада се колко лесно успя да излъже. За пръв път лъжеше, а въпреки това думите с лекота сами излизаха от ума и устата й. Говореше и гледаше Ейми. Питаше се дали ще я издаде, но видя как в очите на момиченцето проблесна съгласие. Лейси разбра, че момиченцето е свикнало да пази тайни.

— Сестра — каза сестра Арнет с характерното за възрастните жени вечно неодобрение, — радвам се да видя, че предлагате помощта си на това момиченце и на майка му. Но трябваше, разбира се, да се посъветвате с нас.

— Много съжалявам — отвърна Лейси, — трябваше да взема спешно решението. Само до понеделник.

Сестра Арнет изпитателно изгледа Лейси, после Ейми, която стоеше вкопчена в полите на Лейси. След това сестра Арнет свали ръкавиците си, като издърпа пръстите един по един. Нахлулият отвън студен полъх продължаваше да се носи из входното антре.

— Това е монашеска обител, а не сиропиталище. Не е място за деца.

— Разбирам, сестро. Наистина съжалявам. Не можах да сторя друго.

Измина още миг. Свети Боже, помисли си Лейси, помогни ми да започна да харесвам тази жена, сестра Арнет, която е властна и твърде много мисли за себе си, но служи на Теб, както и аз.

— Добре — каза сестра Арнет най-накрая и въздъхна с раздразнение. — До понеделник. Може да я настаним в свободната стая.

Едва след това сестра Лейси се размисли над случилото се: защо беше излъгала и как така лъжата излезе с такава лекота, сякаш в малко по-широк смисъл думите й не бяха лъжа. Разказът й беше пълен с несъответствия. Какво щеше да стане, ако полицаите се върнат или се обадят по телефона, а сестра Арнет какво е сторила? Какво щеше да стане в понеделник, когато се наложи да се обади на властите? И въпреки всичко сестра Лейси не усещаше страх от въпросите. Момиченцето беше загадка, изпратена им от Бог, и дори не беше изпратено на тях, ами на нея. На Лейси. На нея се падаше задължението да разреши загадката. А с лъжата си пред сестра Арнет, не точно лъжа, защото кой казваше, че все пак майката не е отишла при свой болен роднина, тя си беше осигурила необходимото време за разрешаването на тази загадка. Вероятно затова беше излъгала с такава лекота. Светият Дух беше говорил чрез нея, беше я изпълнил с пламъка на различна, по-дълбока в същината си истина, според която момиченцето беше в беда и имаше нужда от помощта на Лейси.

Останалите монахини останаха доволни от присъствието на момиченцето. Никой не ги посещаваше или пък се случваше много рядко, а и посетителите им винаги бяха свързани с църквата: свещеници или други монахини. Едно момиченце беше съвсем необичаен посетител. Щом сестра Арнет се качи по стълбите към стаята си, всички заговориха. Откъде сестра Лейси познава майка й? На колко години е Ейми? Какво обича да прави? Ами да яде? Да гледа? Да носи? Бяха толкова развълнувани, че не забелязаха колко рядко продумва Ейми — всъщност непрекъснато мълчеше. Лейси говореше. За вечеря Ейми искала хамбургери и хотдог, това най-много обичала, с чипс и шоколадов сладолед. Обичала да оцветява и да си майстори разни неща, харесвали й филми с принцеси и зайчета, дали имали нещо такова в магазина. Нямала си дрехи, в бързината майката забравила куфара на момиченцето, толкова притеснена била от добрината, която се заела сама да извърши (до Арканзас, близо до Литъл Рок, бабата на момиченцето била диабетичка и имала заболяване на сърцето). Когато казала, че ще се върне у дома им, за да го донесе, Лейси настояла да не го прави, щяла да се справи без проблеми. Лъжите се лееха с такава лекота към слушатели, които с готовност ги приемаха за чиста истина, че за около час сякаш всяка от монахините знаеше своя версия за случилото се и всяка версия беше с по нещичко по-различна от останалите. Сестра Луиза и сестра Клер заминаха да купят хамбургери, хотдог и чипс, а после отидоха до универсалния магазин за дрехи, филми и играчки. В кухнята сестра Трейси обмисляше какво да вечерят, като заяви, че не само щяло да има хамбургери, хотдог и сладолед, но със сладоледа вървяла и триетажна шоколадова торта. (Всички с нетърпение чакаха петъците, когато беше ред на сестра Трейси да готви. Дете на собственици на ресторант в Чикаго, преди да се присъедини към сестрите на милосърдието, тя беше преминала обучение за майстор-готвач.) Дори сестра Арнет се зарази от царящия дух и поседя с Ейми и останалите монахини да гледат Сватбата на принцесата, докато вечерята се готвеше.

Същевременно сестра Лейси съсредоточи мислите си върху Бог. Когато филмът, който всички харесаха, свърши, сестра Луиз и сестра Клер заведоха Ейми в кухнята, за да й покажат купените за нея играчки. Книжки за оцветяване, цветни моливи, лепило и блокчета за апликации, комплект на Барби, който отне на сестра Луиз петнайсет минути, докато го разопакова от пластмасовата опаковка с какви ли не мънички дреболийки в него: гребени и четки за кученца, мънички чинийки и всичко останало. През това време Лейси се качи горе. В тишината на своята стая тя се помоли за загадката, загадката на Ейми, съсредоточена в очакване гласът да прозвучи в нея и да й открие Неговата воля. Но като съсредоточи мислите си върху Бог, в нея се оформи усещането за въпрос, който няма точен отговор. А тя знаеше, че това също е един от начините, по които Бог говори. Много често волята Му оставаше неясна и макар тази неяснота да беше изнервяща, нямаше да е лошо от време на време Той да благоволява да направи замисъла Си по-разбираем, но не по този начин се развиваха събитията. Макар повечето от монахините да се молеха в малкия параклис зад кухнята, както правеше и Лейси, тя запазваше най-горещите си, най-изпълнените с въпроси молитви за часовете на усамотение в стаята си, когато дори не коленичеше, ами седеше на писалището си или на ръба на тясното си легло. Поставяше ръце в скута си, затваряше очи и освобождаваше, доколкото й беше възможно, съзнанието си. Още в детските си години тя си го представяше като птица, вързана за нишка, която се издига все по-високо, докато започваше разговора и чакаше да види какво ще последва. Сега, седнала на леглото си, изпрати птицата толкова високо, колкото се осмели, въображаемото кълбо на нишката в ръката й се смаляваше все повече, самото птиче вече приличаше на цветно петънце над главата й, но друго освен спусналия се над нея полъх от небесните селения не почувства, величествена сила срещу нещо толкова нищожно.

След вечеря сестрите се върнаха в дневната, за да гледат по телевизията болничния сериал, който следяха вече цяла година, а сестра Лейси заведе Ейми на горния етаж, за да я подготви за лягане. Беше осем часът, обикновено докъм девет монахините си бяха легнали, за да станат в пет сутринта за сутрешната служба и на Лейси й се струваше, че по това време на деня момиченце на възрастта на Ейми би трябвало да си е легнало. Изкъпа Ейми, изми косата й с шампоан с аромат на малина, сложи малко балсам за сплъстените кичури, после я реса, докато косата й не стана права и лъскава. Наситеният черен нюанс на косата й потъмняваше с всяко движение на гребена. После взе старите й дрехи и ги отнесе в пералнята. Когато се върна, Ейми вече беше облякла пижамата, купена следобеда в универсалния магазин от сестра Клер. Пижамата беше розова с шарки на засмени луни и звезди, ушита от тъкан, която шумолеше и блестеше като коприна. Лейси завари Ейми да се взира озадачена в ръкавите и крачолите, които бяха прекалено дълги и висяха от ръцете и краката й като на клоун. Лейси ги нави, а после се загледа как Ейми си мие зъбите и връща четката си за зъби в чантата, след което отмести поглед от огледалото и я погледна.

— Тук ли ще спя?

Толкова часове бяха изминали, без да чуе гласа на момичето, та Лейси помисли, че й се причува. Огледа лицето на момиченцето. Въпросът на момиченцето беше странен, но в него имаше скрит смисъл.

— Защо да спиш в банята, Ейми?

Тя сведе поглед към пода.

— Мама казва, че не трябва да вдигам шум.

Лейси не знаеше какво да отговори.

— Не, естествено, че няма да спиш тук. Ще спиш в стаята си. Тя е до моята, ще ти я покажа.

Стаята беше чиста и скромна, с голи стени, обзаведена само с легло, скрин и малко писалище, на пода нямаше дори килимче, което да пази топлина. На Лейси и се прииска да я направи по-уютна за момиченцето. Обеща си на другия ден да попита сестра Арнет дали не би могла да купи малко килимче, което да постави пред леглото, за да не се налага Ейми да стъпва с крачетата си по дъсчения под сутрин. Зави Ейми в леглото и приседна на края му. Долавяше тихото бръмчене на телевизора долу, пропукването на скритите зад стените тръби. Отвън вятърът се прокрадваше сред мартенските листа на дъбовете и яворите. Приглушено се чуваше и вечерното движение по булеварда отвън. Зоопаркът беше през две преки от манастира, в другия край на парка. През лятото нощем, когато прозорците бяха отворени, се чуваше как маймуните надават радостни крясъци и дращят по клетките си. За Лейси беше едновременно странно и прекрасно да чува тези звуци на толкова хиляди мили от дома. Когато отиде да разгледа зоологическата градина, видя, че мястото е ужасно, като затвор. Клетките бяха тесни, животните от семейство Котки стояха в клетки от железни пръти, зад плексигласови стени, слоновете и жирафите носеха вериги на краката си. Всички животни излъчваха отчаяние. Повечето от тях почти не се движеха. Посетителите бяха шумни и груби, позволяваха на децата си да замерят животните с пуканки през прътите, за да ги забележат. Лейси не понесе гледката и почти разплакана си излезе бързо. Сърцето й се късаше да гледа колко жестоко се отнасят към Божиите създания, с какво безсмислено безсърдечие. Сега обаче, приседнала на ръба на леглото, си помисли, че на Ейми може и да й хареса. Може никога да не е била в зоопарк. Лейси не можеше да стори нищо, за да облекчи страданията на животните, и не й се струваше грях, все едно наслагваше втори грях върху първия, да заведе едно момиченце, което почти не познаваше щастието, да ги види. На сутринта освен за килимчето щеше да попита сестра Арнет и за зоопарка.

— Ето така — каза тя и нагласи одеялото на Ейми. — Всичко е наред. Аз съм в съседната стая, ако нещо ти дотрябва. Утре ще се позабавляваме. Само двечките.

— Може ли лампата да остане да свети?

Лейси й обеща да я остави. После се приведе и я целуна по челото. От шампоана около нея се носеше ухание на малиново сладко.

— Харесват ми сестрите ти — каза Ейми.

Лейси се усмихна. След цялата неразбория беше пропуснала да забележи как се е стигнало до това объркване.

— Добре. Трудно е за обяснение, но всъщност ние не сме истински сестри. Не сме такива сестри, за каквито ни вземаш. Нямаме едни и същи родители. И въпреки това сме сестри.

— Тогава как сте сестри?

— Ами има и други начини да сме сестри. Ние сме сестри по дух. Ние сме сестри в очите на Бог — залюля ръката на Ейми. — Дори със сестра Арнет.

Ейми се намръщи.

— Проклета е.

— Такава си е. Такъв е характерът й. Но и тя се радва, че си при нас. Всички се радваме. Според мен дори не сме знаели какво и колко пропускаме, докато не се появи ти — отново погали Ейми по ръката и се изправи. — Хайде, стига толкова приказки. Трябва да се наспиш.

— Обещавам да пазя тишина.

На вратата Лейси спря.

— Не е необходимо — каза тя.

 

 

През нощта Лейси сънува кошмар. Сънува, че отново е малко момиченце, в нивите зад дома й. Свила се беше на кълбо под нисък палмов храст, клоните му я обвиваха като палатка, докосваха ръцете и лицето й. Сестрите й хем бяха там, хем не бяха. Сестрите й бягаха. След тях видя мъже, по-скоро долови мрачното им присъствие. Чу пукот от оръжие и гласа на майка си, която крещеше и пищеше, казваше им Бягайте, деца, бързо, колкото можете, макар тя, Лейси, да беше окаменяла на мястото си, скована от страх. Вече не беше тя, сякаш беше изтъкана от някакво ново вещество, беше се превърнала в същество от дърво, не можеше да помръдне нито едно мускулче. Отново се разнесе пукот от оръжие, а след пукота дойдоха проблясъците, които насякоха тъмнината. На светлините можа да огледа всичко около нея: къщата им и нивите, и мъжете, които вървяха през нивите, мъже, които й приличаха на войници, но не бяха облечени като войници, които обсипваха земята пред себе си с куршуми от оръжията си. Видя заобикалящия я свят като поредица от картини. Нозете и ръцете й бяха мокри, не беше премръзнала, ами обхваната от странна топлина. Осъзна, че се е напишкала, но не си спомняше кога е станало. В носа си и устата си усещаше горчивия вкус на пушек, пот и нещо друго, което знаеше какво е, но не можеше да назове. Вкус на кръв.

Изведнъж усети нечие близко присъствие. Беше един от мъжете. Долавяше хрипливото дишане в гърдите му, прокрадващите се стъпки. Долавяше страха и гнева, просмукали се в тялото му като проблясваща пара. Не мърдай, Лейси, каза гласът, свиреп и изгарящ. Не мърдай. Лейси затвори очи, дори не смееше да диша. Сърцето й биеше толкова силно, че все едно цялата беше едно пулсиращо сърце. Сянката му падна отгоре й, мина по лицето й, по тялото й като огромно черно крило. Когато отново отвори очи, него го нямаше и тя беше сама.

Събуди се рязко, скована от ужас. Дори след като осъзна къде се намира, кошмарът продължи да я разкъсва отвътре, отдалечи се и накрая се стопи. Докосването на листата по лицето й. Гласът, който шепнеше. Мирис като на кръв. Но вече и тези усещания се бяха разпръснали.

И тогава усети присъствието. В стаята й имаше някой.

Седна рязко в леглото и видя Ейми да стои на прага. Лейси погледна часовника. Точно полунощ. Спала беше едва два часа.

— Какво има, мила? — попита нежно. — Добре ли си?

Момиченцето пристъпи в стаята. Пижамата й просветна на светлината, идваща от уличните лампи пред прозореца на Лейси, така че тялото й изглеждаше обсипано със звезди и лунички. За миг Лейси се почуди да не би момиченцето да е сомнамбул.

— Лош сън ли сънува, Ейми?

Ейми мълчеше. В тъмнината Лейси не виждаше лицето й. Дали не плачеше? Отметна завивките, за да й направи място до себе си.

— Всичко е наред, ела при мен — каза Лейси.

Без да продума, Ейми се покатери на тясното легло до нея. От тялото й се носеха вълни от топлина, не беше треска, но не беше и нещо обичайно. Грееше като жар.

— Не бива да се страхуваш — успокои я Лейси. — Тук си на сигурно място.

— Искам да остана — каза момиченцето.

Лейси разбра, че не говори за стаята или леглото на Лейси. Имаше предвид да остане за постоянно, искаше да живее тук. Лейси не знаеше как да отговори. До понеделник трябваше да каже истината на сестра Арнет. Не можеше да го избегне. Какво щеше да се случи с нея, с двете им, тя не знаеше. Но ясно виждаше, че лъжата за Ейми бе обединили съдбите им.

— Ще видим.

— На никого нищо няма да кажа. Не давай да ме отведат.

Тръпка на страх мина през Лейси.

— Кой, Ейми? Кой да те отведе?

Ейми не каза нищо.

— Помъчи се да се успокоиш — каза Лейси. Обви с една ръка Ейми и я придърпа към себе си. — Сега заспивай. Трябва да си починем.

В тъмното обаче Лейси остана будна в продължение на дълги часове.

 

 

Малко след три сутринта Улгаст и Дойл стигнаха до Батон Руж, където свиха на север, към границата с Мисисипи. Първо шофираше Дойл, който пое кормилото от Хюстън, на изток от Лафайет, докато Улгаст се опитваше да заспи. Малко след два отбиха от магистралата, за да сменят местата си и оттогава Дойл почти не беше помръднал. Заръмя леко, само колкото да зацапа предното стъкло.

На юг се простираше Федералната индустриална зона на Ню Орлиънс, която Улгаст с радост заобиколи. Дори само мисълта за нея го потискаше. Веднъж беше ходил до старата част на Ню Орлиънс. С приятели от колежа дойдоха за карнавала Марди Гра, на мига бяха грабнати от кипящата енергия на града, от неговата толерантност, жизнелюбието му. Три нощи почти нито спаха, нито им се спеше. Една ранна сутрин се озова в Презървейшън хол, която, въпреки името си, се оказа ни повече, ни по-малко от барака и там беше по-горещо и от самия ад. Слушаше джаз, изпълняван от квартет с име „Блусовете на Сейнт Луис“. Даде си сметка, че не е спал в продължение на почти четирийсет и осем часа. Въздухът беше спарен като в оранжерия. Всички танцуваха, поклащаха се и пляскаха. Навалицата беше от всякакви по възраст и цвят на кожата хора. Къде другаде човек можеше да слуша изпълнения на шестима чернокожи старци, до един прехвърлили осемдесетте, как свирят джаз в пет сутринта? Но през 2005-а градът беше връхлетян от урагана Катрина, а пет години по-късно дойде ред и на Ванеса, тайфун пета степен, вилнял с двеста и деветдесет километра в час. Надигнала се вълна с височина над девет метра и сложила край на всичко. Сега мястото не беше кой знае колко повече от гигантска петролна рафинерия. Водата от замърсените лагуни свличаше кожата от ръката на човек. Самият град вече беше напълно безлюден. Дори небето над него беше затворено и се охраняваше от ескадрила реактивни самолети, излитащи от авиобаза Кеслър. Цялата му територия беше оградена и охранявана от военни в пълно бойно снаряжение. В радиус от шестнайсет мили беше окръг Ню Орлиънс, пълен с фургоните, използвани преди за евакуации. Сега фургоните служеха за гигантски подслон на хиляди хора — работниците, които ден и нощ поддържаха живота в индустриалния комплекс. Мястото приличаше едновременно на гигантски квартал от съборетини, бежански лагер и отдалечен пограничен пост в Дивия запад. По отношение спазването на законите беше известно, че нивото на убийствата в границите на окръг Ню Орлиънс изобщо не се вписва в никакви статистики. Тъй като обаче това изобщо не беше град като останалите, нито се числеше към някой щат, този факт си оставаше премълчаван.

Малко преди зазоряване пред тях се показа контролният пункт на границата с Мисисипи, селце от примигващи светлинки в здрача на зазоряването. Дори в този час върволиците по пътя бяха дълги и се състояха най-вече от цистерни, запътили се на север към Сейнт Луис или Чикаго. Охрана с кучета, гайгерови броячи и дълги огледала на високи прътове вървяха нагоре-надолу по редиците. Улгаст се включи зад камион с кални врати и изображения на анимационния герой Йосемит Сам и лепенка, на която пишеше: БИВШАТА МИ СЪПРУГА МИ ЛИПСВА, НО МОЯТА ЦЕЛ Е УСЪВЪРШЕНСТВАНЕТО.

Зад него Дойл се разшава и разтърка очи. Надигна се на мястото си и се заозърта.

— Пристигнахме ли, тате?

— Това е само контролен пункт. Хайде, заспивай пак.

Улгаст отклони колата от върволицата и потегли към най-близкия униформен. Свали прозореца и показа документите си.

— Федерални агенти. Има ли начин да ни помогнете да минем по-бързо?

Униформеният си беше истинско дете, с нежно лице, обсипано с пъпчици.

Бронираната жилетка го правеше по-едър, но Улгаст беше сигурен, че малко остава да е хилав. Би трябвало да го пратят обратно вкъщи, помисли си Улгаст, и завит уютно в леглото, да сънува някое момиче от класа по алгебра, а не да стои на магистрала в Мисисипи, навлечен с десет килограма кевлар и провесил боен автомат на гърдите си.

Момчето огледа документите на Улгаст с бегъл интерес, после наклони глава към бетонената постройка до магистралата.

— Налага се да отбиете встрани при станцията, сър.

Улгаст въздъхна с раздразнение.

— Нямам време за това, синко.

— Искате да нарушите правилата.

В този момент, в светлината на фаровете им към тях се приближи втори човек от охраната. Обърна се гърбом към колата им и свали оръжието си. Какво бе, мамка му, помисли си Улгаст.

— За Бога. Това нужно ли е?

— Дръжте ръцете си така, че да ги виждаме, сър! — излая вторият военен.

— Защото сме били шумни ли? — намеси се Дойл.

Първият военен от охраната се обърна към мъжа, застанал в светлините на фаровете. Махна му, за да го накара да свали оръжието си.

— Полека, Дуейн. Федерални са.

Вторият се подвоуми, после сви рамене и се отдалечи.

— Съжалявам за случилото се. Просто отбийте. Няма да ви бавят.

— Най-добре — каза Улгаст.

В станцията дежурният офицер огледа документите им и ги помоли да изчакат, докато провери идентификационните им номера във ФБР, щатския офис, дори щатските и местните полицейски служби. Вече всички работеха с обща система, а движението им се проследяваше. Улгаст си наля чаша отвратително кафе от кафеварката, отпи насила няколко глътки и го метна в боклука. Имаше табела, че пушенето е забранено, но стаята вонеше като стар пепелник. Според часовника на стената тъкмо минаваше шест. След около час слънцето щеше да изгрее.

Дежурният офицер излезе иззад бюрото си с документите им. Беше стегнат мъж, безличен и облечен в сивата щатска униформа.

— Добре, господа. Можете да поемате на своето приятно пътешествие. Само още нещо: според системата снощи сте имали резервации за полет до Денвър. Вероятно е грешка, но трябва да го впиша.

Отговорът на Улгаст беше готов:

— Имахме. Но ни изпратиха в Нашвил за федерален свидетел.

Дежурният офицер обмисли отговора му за миг и после кимна. Вписа информацията в компютъра си.

— Много добре. Лошо е, че не са ви изпратили с полет. Дотам сигурно има към хиляда и шестстотин километра.

— На мен ли го казвате! Съобщават ми къде да отида и отивам, толкова.

— Така да е, приятел.

Върнаха се при колата си, а човек от охраната ги чакаше на изхода. Минута по-късно вече бяха на магистралата.

— Нашвил ли? — попита Дойл.

Улгаст кимна, вперил поглед в пътя отпред.

— Помисли само. Тази магистрала има контролни пунктове в Арканзас и Илинойс, един на юг от Сейнт Луис и един на половината разстояние между Нормал и Чикаго. Но като тръгнеш по 40 магистрала през Тенеси, първият контролен пункт е чак в другия край на щата, на междущатската 40 и 75. Ще рече, че това е последният контролен пункт от тук до Нашвил, затова системата изобщо няма да отчете, че ние изобщо не сме били там. Можем да вземем човека в Мемфис, да прекосим Арканзас, да минем покрай контролния на Оклахома, като поемем по обиколния път около Тулса, да излезем на магистрала 70 северно от Уичита и да се срещнем с Ричардс на границата с Колорадо. Един контролен пункт до Телърайд и Сайкс може да се справи с него. И никъде не се казва, че сме ходили до Мемфис.

Дойл се намръщи.

— Ами моста на 40 магистрала?

— Налага се да го заобиколим, но има доста лесен обиколен маршрут. На около осемдесет километра южно от Мемфис над реката има стар мост, който се свързва с щатската магистрала откъм страната на Арканзас. Мостът не се отчита заради големите танкери, които идват от Ню Орлиънс, затова по него преминават само коли и освен това е автоматизиран. Скенерът за баркода ще ни регистрира, ще ни засекат и камерите, но ако се наложи да се справяме с това, няма да е трудно. После ще поемем по пътя си на север, ще тръгнем по междущатска 40 на юг от Литъл Рок.

Потеглиха. Улгаст си помисли да включи радиото, да чуе евентуално прогнозата за времето, но се отказа. Въпреки часа все още беше напрегнат и се налагаше да запази съзнанието си съсредоточено. Когато небето избледня до сиво, те се намираха северно от Джаксън и се движеха по график. Дъждът спря, после отново започна. Движеха се сред леко хълмиста местност като слаби морски вълни. На Улгаст му се струваше, че са изминали дни, откакто получиха съобщението на Сайкс, но не спираше да мисли за него.

Пол женски, бяла. Ейми БФ. Няма пръстови отпечатъци. 20323 Попюлър Авеню, Обител на сестрите на милосърдието, Мемфис, Тенеси. Осигурете я до събота следобед най-късно. Без контакт. ПИОР. Сайкс.

ПИОР: пътувайте извън обсега на радар.

Не само трябва да ловиш призраци, агент Улгаст, трябва да бъдеш призрак.

— Искаш ли да карам аз? — наруши тишината Дойл, а по гласа му Улгаст разбра, че и той мисли за същото. Ейми БФ. Коя беше Ейми БФ?

Поклати глава в отрицание. Около тях се зазоряваше и светлината се простираше над делтата на Мисисипи като просмукано с влага одеяло. Включи чистачките, за да поизчисти замъглилите се стъкла.

— Не — каза той. — Добре съм.