Джъстин Кронин
Проходът (25)

Двайсет и три

Отново беше лято, а тя сама. Единствено гласовете, които чуваше навсякъде и отвсякъде, бяха с нея.

Спомняше си хора. Помнеше Мъжа. Спомняше си и другият мъж, съпругата му, момченцето и после жената. Някои си спомняше по-добре от други. Трети изобщо не помнеше. Спомняше си как един ден се събуди с мисълта: сама съм. Няма друго аз, освен мен. Живееше в тъмнина. Научила се беше да върви по светло, въпреки че не беше лесно. С времето започваше да я боли, да й прилошава.

Вървеше и вървеше. Следваше планините. Мъжът й беше казал да следва планините, да бяга и да не спира, но накрая един ден планините свършиха, вече нямаше планини. Повече не ги откри, онези старите. Имаше дни, в които изобщо никъде не ходеше. Някои дни приличаха на години. Живееше тук и там, с тези и онези, с мъжа и съпругата му и момченцето им, после с жената и накрая вече с никого. Някои от хората бяха мили с нея, преди да умрат. Други не чак толкова. Казваха, че била различна. Не била като тях, не била една от тях. Отличаваше се, беше сама и други като нея нямаше на света. Хората я прогонваха или не, но в крайна сметка винаги умираха.

Сънуваше. Сънуваше гласовете и Мъжа. Известно време, което продължи месеци или години, можеше да чуе Мъжа във воя на вятъра и трептенето на звездите, ако се заслушаше, и в сърцето си закопняваше за обичта му. Но с времето гласът му се смеси в ума й с гласовете на другите, на сънуващите, които бяха и не бяха там, защото мракът беше и не беше, присъстваше и отсъстваше едновременно. Светът беше свят на сънуващи души, които не можеха да умрат. Мислеше си: Под нозете ми има земя, над главата ми има небе, има празни сгради, вятър, дъжд, звезди и навсякъде гласове, гласове и въпрос.

Кой съм аз? Кой съм аз? Кой съм аз?

Не се страхуваше от тях, както се страхуваха Мъжът и останалите, мъжът и съпругата му, момчето и после жената. Опита се да държи сънуващите далеч от Мъжа и беше успяла, направило го беше. Те я преследваха с въпроса си, дрънчаха като с верига, като онази, за която беше прочела в приказка за призрак, Джейкъб Марли. Известно време ги мислеше за призраци, но не бяха такива. Не знаеше с какво име да ги нарече. Не знаеше с какво име да нарече себе си, онова, което сама беше. Една нощ се събуди и беше заобиколена от тях, от пронизващите им очи, горящи като живи въглени в мрака. Спомняше си мястото, защото беше хамбар, студено и валеше. Лицата им я обкръжаваха, толкова тъжни и изгубени, като самотния свят, в който тя бродеше. Имаха нужда от нея, за да им каже, за да им отговори на въпроса. Усещаше дъха им върху себе си, дъха на нощта и на терзанието, поток в кръвта. Кой съм аз? — питаха я те.

кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз?

Тогава избяга от онова място. Продължи да бяга и не спря.

Сезоните се сменяха. Идваше един, друг, следващ. Студено беше, после не. Нощите бяха дълги, а после не. Носеше на гърба си раница с потребни й неща, както и такива, на които държеше, защото й носеха утеха. Помагаха й да си спомня, да задържи годините в ума си, както добрите, така и лошите. Предмети като: историята за призрака Джейкъб Марли. Медальонът на жената, който беше взела от врата й, след като жената умря, така както умираха хората, с голямо суетене. Кост от полето с кости и камъче от плажа, където беше видяла кораб. От време на време се хранеше. Някои от нещата в консервите, които откриваше, вече не ставаха за ядене. Отваряше кутията с инструмент, който носеше в раницата си, и от нея се разнасяше непоносима воня, като в сградите, където мъртвите хора лежаха в редици, или пък не лежаха в редици и тя знаеше, че от тази консерва няма да може да яде, но щеше да яде от някоя друга. Понякога пред нея се оказваше океанът, огромен и сив, плаж от гладки, заоблени канари, високи борове протягаха дългите си ръце към водната шир. Нощем наблюдаваше как звездите се движат по небето, наблюдаваше как луната потъмнява и се потапя в морето. Това беше същата луна като навсякъде по света и известно време тя беше щастлива. На това място видя кораба. Здравей!, крещеше тя, защото никога, ама никога не беше виждала кораб и самата гледка я направи щастлива. Здравей, кораб! Здравей, голяма лодко, здравей! Но корабът не й отвърна с никакви думи. Изчезна за известен период, мина покрай ръба на морето, а после се върна, движен от приливите на луната нощем. Като сън за кораб, който друг освен нея няма кой да сънува. Следваше го с дни и нощи до мястото на скалите с разрушения мост, цвета на кръвта, където грамадният му нос намери покой, сред останалите големи и малки, а дотогава беше разбрала, че корабът като своите събратя на скалите е пуст, на него няма хора; морето беше черно, от него се носеше отблъскващ мирис, подобен на онзи, който се носеше от развалените консерви. Тя си тръгна и от това място.

Можеше да ги усети, усещаше всички. Можеше да протегне ръце, да замахне в мрака и да ги почувства, навсякъде. Тяхната скръбна забрава. Страшната и ужасяваща сломеност. Безкрайното им пронизващо разпитване. Заради него съчувствието й към тях се превърна в нещо като обич. Като обичта, която беше чувствала към Мъжа, който от обич към нея й беше казал да бяга и да не спира.

Мъжът. Помнеше стрелбата и светлината, експлодиращото в очите й слънце. Помнеше тъгата му и усещането за присъствието му. Но вече не можеше да го чуе. Мъжът, мислеше си тя, си беше тръгнал.

Имаше други, които можеше да чуе в мрака. И за тях знаеше кои са.

Аз съм Бабкок.

Аз съм Морисън.

Аз съм Чавес.

Аз съм Бейфъс-Търъл-Уинстън-Соуса-Екълс-Ламбрайт-Мартинез-Рейнхард-Картър.

Мислеше за тях като за Дванайсетте и Дванайсетте бяха навсякъде, в света и зад света, изтъкаваха самия мрак. Дванайсетте бяха кръвта, която течеше под кожата на всички същества в света тогава.

Всичко това се случваше през годините. Помнеше един ден, деня на полето с кости, и друг ден, деня на птичката и на мълчанието. На мястото имаше високи до небето дървета. Там имаше малко пърхащо същество във въздуха пред лицето й. Краката й бяха боси на огряната от слънцето трева, по която се беше учила да върви. Напред и назад, с непохватни, объркани движения. Гледаше и гледаше. Струваше й се, че е поддържала малкото същество повече от ден. Научи думата за съществото, но когато се опита да я произнесе, разбра, че е забравила как се прави. Птица. Думата беше в нея, но не можеше да намери врата, през която да излезе. Жужене… птица. Помисли си за всички думи, които знаеше и с тях беше същото. Всичките думи бяха заключени в нея.

Една лунна вечер, след много време, беше самотна и без нито един близък приятел на света и си помисли: Елате при мен.

Дойдоха. Първо един, после друг, трети и още, и още.

Елате при мен.

Излязоха от мрака. Спуснаха се от небето и разни високи места наоколо и скоро наброяваха безчет същества, както тогава в хамбара, само че повече. Тълпяха се около нея със сънуващите си лица. Докосваше ги, галеше ги и не се чувстваше сама. Попита: Това ли сме всички? Защото не съм виждала никого, нито мъж, нито жена, от много години. Има ли друго аз освен мен? Но докато питаше, те не можеха да й отговорят, само питаха, настървено и изпепеляващо.

Сега вървете, помисли тя и затвори очи, а когато ги отвори разбра, че е сама.

Ето така се научи да го прави.

После с хода на сезоните, на нощите и годините на нощите стигна до място с погребан град, където на бледата светлина видя мъже на коне. Шестима, яздеха тъмни, яки коне. Мъжете имаха пушки, като другите мъже, които си спомняше, във времето след мъжа и съпругата му и момчето и после другата жена; тя се скри в сенките, зачака нощта да падне. Какво щеше да прави тогава, не знаеше, но тогава при нея дойдоха забравилите, както правеха винаги в мрака, и въпреки че се опита да ги спре, те се нахвърлиха върху им пъргаво, настъпи страхотна суматоха, в която мъжете започнаха да умират и после и те постъпиха така, на брой бяха трима.

Отиде до мястото на труповете, мъжете и конете им, които бяха мъртви, останали без капка кръв, както беше с всички същества, които умираха по този начин. Трима от мъжете бяха изчезнали, но душата на единия още беше наблизо, наблюдаваше от някакво безименно и безформено място как тя се привежда да огледа лицето му и изражението, изписано на него. Същото изражение беше видяла върху лицата на мъжа и съпругата му, и момчето, и после жената. Страх и болка и освобождаване. Разбра, че името на мъжа е било Уилем. А онези, които бяха сторили това на Уилем, горко се каеха, каеха се, тя стана и отиде при тях: Всичко е наред, идете си сега и ако можете да се въздържите, повече не го правете, но знаеше, че не могат да се въздържат. И причината за това бяха Дванайсетте, които пълнеха умовете им с ужасяващи сънища за кръв и нямаше друг отговор на единствения въпрос освен:

Аз съм Бабкок.

Аз съм Морисън.

Аз съм Чавез.

Аз съм Бейфъс-Търъл-Уинстън-Соуса-Екълс-Ламбрайт-Мартинез-Рейнхард-Картър.

Аз съм Бабкок.

Бабкок.

Бабкок.

Последва ги през пясъка, дори когато светлината стана прекалено силна за очите й, а имаше дни, в които нямаше къде да се скрие от нея. Уви се в плат, който беше намерила, а на лицето си имаше очила. Дните бяха дълги, слънцето, издигнало се високо в небето, жареше и съсичаше земята под себе си с дългото острие на светлината си. Вечерта пустинята беше спокойна и друг шум освен нейните стъпки през нея, пулсът на сърцето й и сънуващия свят наоколо й нямаше.

Дойде ден, в който пред нея отново се появиха планини. Не беше открила онези мъже с конете или пък мястото, от което бяха дошли, а част от тях загина в погребания град пред очите й. Земята в долината между планините беше осеяна с дървета, които се огъваха от вятъра, и там стигна до сграда, в която имаше коне, а когато съзря тяхната неподвижност и самота, си помисли: Може би това са конете, които видях. Конете не бяха живи, но изглеждаха такива, а гледката, която представляваха, й внушаваше спокойствие, заради което реши, че може би трябва да остане на това място, че времето за бягство е приключило. Че това е мястото, където е дошла, за да си почине.

Но сега и това време беше приключило. Най-накрая мъжете се бяха върнали на конете си и тя беше спасила един от тяхната компания, покрила беше тялото му със своето, както й беше продиктувал инстинктът в онзи миг, а на сънуващите беше казала, вървете си, сега си вървете, него не убивайте и за известно време настояванията й бяха дали резултат, но другият глас в умовете им беше силен, а и стръвта за кръв също беше силна.

В нейното място в мрака и земята под конете тя мислеше за онзи, когото беше спасила, надяваше се да не е мъртъв, и слушаше звуците на мъжете, конете им и пушките, как се връщат. След известен брой дни, когато не откри следа от тях, напусна мястото, както беше напуснала всички места преди това, и излезе в лунната нощ, на която принадлежеше, една и невидима.

Къде са?, попита мрака. Къде са мъжете на конете, трябва да ги намеря? Защото през всичките години бях сама, нямаше друго аз освен мен.

А от нощното небе се чу нов глас, който каза:

Тръгни в лунната светлина, Ейми.

Накъде? Накъде да вървя?

Доведи ги при мен. Пътят ще ти покаже как.

Тя щеше да го направи. Щеше да го постигне. Защото от толкова много време беше сама, нямаше друго Аз освен нея и я изпълваше огромно съжаление и непреодолимо желание да е с други, свои себеподобни, да не е повече сама.

Излез на луната и открий мъжете, които трябва да познавам, така както познавам теб, Ейми.

Ейми — помисли си тя. — Кой е Ейми?

А гласът отвърна:

Ти си това.