Джъстин Кронин
Проходът (55)

Петдесет и три

— Тео.

Отново беше в кухнята. Чекмеджето беше отворено, вътре проблясваше ножът. Лежеше в чекмеджето, като бебе в люлка.

— Тео, хайде. Казвам ти да го вземеш и да я довършиш. Довършваш я и край на всичко.

Гласът. Гласът, който знаеше името му, който се промъкваше в главата му, буден или спящ. Част от съзнанието му беше в кухнята, другата част беше в тази килия, където стоеше затворен от безброй дни, борещ се със сънуването, борещ се със съня.

— Толкова трудно ли е, по дяволите? Не бях ли напълно ясен?

Отвори очи, кухнята беше изчезнала. Седеше на ръба на леглото. Килията с вратата, вонящата дупка, която поглъщаше урината и изпражненията му. Кой знае колко часът беше, кой ден, кой месец, коя година. От цяла вечност стоеше на това място.

— Тео? Чуваш ли ме?

Облиза устни, усети вкус на кръв. Дали си е прехапал езика?

— Какво искаш?

Въздишка от другата страна на вратата.

— Трябва да призная, Тео, направо ме изумяваш. Никой не е удържал толкова. Мен ако питаш, ти поставяш рекорд.

Тео не отвърна. Какъв смисъл имаше? Гласът не отговаряше на въпросите му. Ако изобщо имаше някакъв глас. Понякога си мислеше, че всичко е в главата му.

— Искам да кажа — продължаваше гласът, — че в някои случаи може да се окаже против природата на човек да съсече дъртата кучка — мрачен кикот, като от дъното на яма. — Но повярвай ми, виждал съм хора, които са правили проклетото нещо.

Ужасно беше, помисли си Тео, какво можеше да направи будуването с ума на човека. Будуваше ли дълго човек, неговият мозък оставаше нащрек и се мотаеше ден след ден, без значение колко уморен е — човек се блъска, става, сяда на студения каменен под, докато мускулите му не прегорят, удря си плесници, дере собствената си плът с окървавени нокти, за да не заспива — не минава много и вече не знае кое какво е, дали е буден, или спи. Всичко се смесва. Усещане, подобно на болка, но по-лошо, защото болка не е в неговото тяло, болката е в неговото съзнание, а съзнанието му е самият той. Човекът е самата болка.

— Запомни думите ми, Тео. Не искаш да попаднеш там. Тази история няма щастлив край.

Усети как съзнанието му отново се унася, отново потъва в сън. Впи нокти в дланта си. Стой. Буден. Тео. Защото имаше и по-лошо от будуването, разбрал го беше.

— Рано или късно всички се оказват там, това ти казвам, Тео.

— Защо непрекъснато повтаряш името ми?

— Моля? Тео, ти попита ли ме нещо?

Преглътна, отново усети привкуса на кръв, горчилката в собствената си уста. Държеше главата си с ръце.

— Името ми. Непрекъснато го повтаряш.

— Просто се опитвам да привлека вниманието ти. В последните дни не си много на себе си, ако ме простиш за думите ми.

Тео не отвърна.

— Ами хубаво — продължи гласът. — Не искаш да използвам името ти. Не разбирам защо, но ще го преживея. Да сменим темата. Какви помисли имаш за Алиша? Защото мисля, че това момиче е специално.

Алиша? Гласът за Алиша ли говореше? Немислимо. Но всичко беше немислимо, там беше работата. Гласът непрекъснато говореше немислими неща.

— Сега си мисля, че май е Маусами, по начина, по който я описваше — весело продължаваше гласът. — Когато преди си побъбрихме. Знаех си, че предпочитанията ми ще натежат в нейна полза. Но в червенокосата има нещо, от което направо кръвта ми кипва.

— Не знам за кого говориш. Казах ти. Не познавам никого с тези имена.

— Мъжкар си, Тео. Ти да не би да се опитваш да ми кажеш, че си опънал и Алиша? И то при състоянието, в което е Маусами?

Стаята се наклони.

— Какво каза?

— О, стига. Не ме ли чу? Изненадан съм, че не ти е казала. Твоята Маусами, Тео — гласът се извиси до напев. — Има самунче във фурничката си.

Мъчеше се да събере мислите си. Да подреди чутите думи и да улови смисъла им. Но умът му беше натежал толкова много, като огромен, хлъзгав камък, по който думите се плъзгаха.

— Знам, знам — говореше гласът. — И аз бях изумен. Но да се върнем на Лиш. Ако ми позволиш да те попитам, как изглежда? Според мен е дива вълчица на лунна светлина. Ами според теб, Тео? Осветли ме в неведението ми.

— Не… знам. Спри да ме наричаш по име.

Мълчание.

— Добре. Щом искаш. Да опитаме с друго име, а? Какво ще кажеш за „Бабкок“?

Съзнанието му се присви. Помисли, че сигурно му е призляло. Би могло, ако в стомаха му имаше още нещо, което да излиза.

— Вече стигаме до някъде. Знаеш за Бабкок, нали, Тео?

Това беше от другата страна на съня. Единият от Дванайсетте. Бабкок.

— Той… какъв е?

— Стига, ти си умно момче. Не знаеш ли? — изпълнена с очакване пауза. — Бабкок си… ти.

Аз съм Тео Джаксън, помисли си той, повтаряше думите наум, като молитва. Аз съм Тео Джаксън, аз съм Тео Джаксън. Син на Деметриус и Прудънс Джаксън. Първо семейство. Аз съм Тео Джаксън.

— Той си ти. Той е мен. Той е всички, поне в тази част. Харесва ми да мисля, че е нещо като наш местен бог. Не като старите богове. Нов бог. Сън за бог, когото всички заедно сънуваме. Повтори с мен, Тео. Аз. Съм. Бабкок.

Аз съм Тео Джаксън. Аз съм Тео Джаксън. Не съм в кухнята. Не съм в кухнята с ножа.

— Престани, престани — умоляваше. — Това е безсмислица.

— Хайде пак започна, търсиш смисъл във всичко. Просто се отпусни, Тео. Този стар наш свят изобщо няма никакъв смисъл през последните сто проклети години. Бабкок не е, за да търсиш смисъл. Бабкок е. Също като Нас. Като Безброя.

Думите се отрониха от устните на Тео.

— Безброя.

Гласът стана по-приласкаващ. Носеше се към него изпод вратата на вълни от мекота и го унасяше в сън. Да се отпусне и да заспи.

— Точно така, Тео. Безброя. Ние. Ние, Бабкок. Направи го. Бъди добро момче, затвори очи и съсечи тая дърта кучка.

Уморен беше, толкова уморен. Топеше се отвън навътре, тялото му ставаше течно около него, изпълнено с непреодолимата нужда да затвори очи и да спи. Искаше да заплаче, но нямаше сълзи за изплакване. Искаше да се моли, но не знаеше за какво. Опита се да си представи лицето на Маусами, но отново затвори очи. Остави клепачите си да се затворят и падаше, падаше в съня.

— Не е толкова лошо, колкото си мислиш. Отначало има малко боричкане. Дъртата фуста се съпротивлява, аз я накарах. Но накрая сам ще видиш.

Гласът беше някъде над него, спускаше се през топлата жълтеникава светлина на кухнята. Чекмеджето, ножа. Жегата, вонята, стягането в гърдите му, тишината, която притискаше гърлото му, мекото място на врата й, където гласът изскачаше от гънките на плътта й. Казвам ти, момчето не е просто нямо. То е втрещяващо_ нямо._ Тео се пресегна за ножа, ножът беше в ръката му.

Но в съня имаше нов човек. Момиченце. Тя седеше на масата, държеше малък, мил наглед предмет в скута си: плюшено животно.

— Това е Питър — каза тя с гласа си на момиченце, без да го поглежда. Той е моето зайче.

— Това не е Питър. Аз познавам Питър.

Но тя не беше момиченце, а красива жена, висока и прекрасна, с кичури черна коса, които обгръщаха лицето като длани, а Тео вече не беше в кухнята. Намираше се в библиотеката, в онази ужасяваща стая с вонята си на смърт и редиците легла под прозорците, всяко с труп на дете, а виралите идваха, идваха по стъпалата.

— Не го прави — каза момиченцето, която сега беше жена. Кухненската маса, на която седеше, някак се беше преместила в библиотеката, а Тео видя, че тя изобщо не е красива. На нейно място седеше стара жена, съсухрена и беззъба, косата й беше призрачно бяла.

— Не я убивай, Тео.

Не.

Потръпна и се събуди. Сънят се пръсна като мехурче.

— Не искам… да го правя.

Гласът стана гръмовен.

— Проклятие, ти да не си въобразяваш, че това е игра? Да не мислиш, че можеш да избираш как да свърши?

Тео не каза нищо. Защо просто не го убиеха?

— Добре тогава, партньоре. Да бъде твоята — Гласът въздъхна за последен път с разочарование. — Имам новина за теб. Ти не си единствения гост на хотела. Следващата част няма да ти допадне много, мен ако питаш — Тео чу как ботушите скърцат по пода, обръщат се и се отдалечават. — Имах по-големи надежди за теб, Тео. Но всъщност май е все едно. Защото ще ги хванем, Тео. Маус, Алиша и останалите. По един или друг начин ще ги хванем всички.