Джъстин Кронин
Проходът (14)

Четиринайсет

Стана бързо. За трийсет и две минути един свят загина и се роди друг.

— Какво каза? — каза Ричардс и после го чу. И двамата го чуха: воят на сирените. Алармата, която никога не биваше да звъни, страховит атонален вой, който така отекваше из открития двор, сякаш идваше от всички страни едновременно.

Пробив в сигурността. Отделенията с обектите, ниво 4.

Ричардс се извърна светкавично, насочил поглед към Хижата. Мълниеносно решение: обърна се, за да насочи оръжието си към мястото, където стоеше Дойл.

Дойл беше изчезнал.

Проклятие, помисли си, а после го изрече:

— Проклятие!

Вече гонеше двама. Бързо огледа паркинга с надеждата да го зърне и да стреля. Навсякъде беше осветено, лампите заливаха двора с остра, изкуствена светлина, силна като дневната. Дочу шум откъм бараките, тичаха войници.

Нямаше време да се разправя с Дойл.

Взе на бегом стъпалата на Хижата, подмина часовия, който крещеше към него, нещо с асансьора, тръгна по стълбите към второ ниво, краката му летяха по стъпалата. Вратата на офиса му беше отворена. Бързо огледа мониторите.

Стаята на Нула беше празна.

Стаята на Бабкок беше празна.

Всички стаи бяха празни.

Удари по микрофона.

— Дежурни, четвърто ниво, говори Ричардс. Докладвайте.

Обади се ужасѐн глас, Фортес ли беше?

— Пуснаха ги!

— Кой? Кой ги пусна?

Пращене, а после Ричардс чу първите писъци в слушалките, изстрели и още писъци. Писъци, които бяха предсмъртни.

— Мамка му! — отново пращене. — Всички долу са свободни. Шибаните чистачи ги освобождават!

Ричардс бързо се извърна към екрана с поста на дежурния на трето ниво. На стената имаше огромно петно от кръв, часовият, Дейвис, лежеше под него, лицето му беше притиснато към плочите, сякаш проверяваше за изгубен контакт. В кадър влезе втори войник. Ричардс видя, че това е Полсън, който държеше пистолет, 45-и калибър. Зад него вратата на асансьора стоеше отворена. Полсън гледаше в камерата, постави оръжието си в кобура, извади от джоба си граната, после още две. Измъкна със зъби предпазителите им и ги търкулна в асансьора. Хвърли още един последен поглед към Ричардс, който видя опустошението в очите му, измъкна оръжието си, насочи го към главата си и натисна спусъка.

Ричардс посегна към бутона за затваряне на нивото, но беше късно. Чу експлозията, изригналият от асансьора пламък, а след това втори трясък от стоварилата се върху пода кабина, после светлините изгаснаха.

 

 

Отначало Улгаст не можеше да определи какво чува, воят на сирените отекна толкова неочаквано, така странно, че за секунда го вкамени. Надигна се от стола до леглото на Ейми и се опита да отвори вратата, която, разбира се, беше заключена; бяха затворени. Сирените не спираха да вият. Пожар? Не, разсъждаваше той над воя, нещо друго беше, нещо по-лошо. Погледна към камерата в ъгъла.

— Фортес! Сайкс, по дяволите! Отворете вратата!

Чу стрелба от автомат, приглушена от дебелите стени. За миг си помисли, че идват на помощ. Което беше абсурдно — кой би ги спасявал?

Преди да може да обмисли друго предположение, се разнесе страховит, разтърсващ взрив и ужасяващо бучене, приключило с втори взрив, по-силен от първия, след който настъпи мощно, шумно разтърсване, като при земетресение, след което помещението потъна в мрак.

Улгаст замръзна. Тъмнината беше пълна, липсваше каквато и да било светлина, загуби всяка представа за ориентация. После сирените спряха. Обзе го сляп подтик да бяга, но нямаше къде да иде. Стаята сякаш се разшири и едновременно с това го захлупи.

— Ейми, къде си? Помогни ми да те намеря!

Тишина. Улгаст пое дълбоко въздух и го задържа.

— Ейми, кажи нещо. Кажи нещо.

Зад себе си чу тих стон.

— Ето така — обърна се, напрегнал слух, мъчеше се да прецени разстоянието и посоката. — Повтори го. Ще те намеря.

Умът му започна да се прояснява, първоначалната паника отстъпваше на волята му, предстоеше му да се справи със задачата. Улгаст предпазливо се приближи към гласа, после отново го чу. Втори стон, едва доловим. Стаята беше малка, няколко квадратни метра, как така Ейми му се струваше толкова далеч в тъмнината? Вече не чуваше стрелбата, отвън нищо не се чуваше. Само тихото дишане на Ейми, която го викаше.

Улгаст беше стигнал до долната част на леглото й и опипваше металните парапети, когато се включиха резервните светлини, два светлинни снопа, засияли от ъглите на тавана. Едва осветяваха помещението, но бяха достатъчни. Стаята беше същата и каквото и да се случваше навън, още не беше стигнало до тях. Седна до леглото на Ейми и постави ръка на челото й. Все още беше топло, треската беше преминала, но кожата й беше леко влажна. С прекъсването на електричеството системата й беше спряла. Чудеше се какво да прави, реши да я махне. Съмняваше се, че действията му ще са погрешни. Наблюдавал беше как Фортес и другите я сменяха, познаваше процеса. Нагласи клампата, която прекъсна притока на течността, и измъкна дългата игла от гуменото капаче на върха на системата, забодено в ръката й. След като системата беше спряна, нямаше причина да оставя абоката, махна го внимателно. Мястото не прокърви, но за всеки случай той го покри с марля и лепенка от медицинската количка. После зачака.

Минутите минаваха. Ейми непрестанно шаваше на леглото, сякаш сънуваше. Улгаст изпитваше странното усещане, че ако по някакъв начин успее да види сънищата й, ще разбере какво се случва навън. Но част от него се чудеше дали изобщо си струва. Бяха заключени дълбоко в земята. Може би бяха затворени в гроб.

Улгаст почти се беше примирил, когато зад себе си чу свистене от изравняване на налягането. Надеждите му се засилиха, някой все пак беше дошъл. Вратата се отвори, за да покаже самотна, неясна фигура. Лицето беше в сянка, носеше раздърпани дрехи. Когато човекът влезе в светлината на резервните лампи, Улгаст видя непознат. Странникът имаше дълга коса, дива и рошава, прошарена на места, груба брада, стигаща до половината на лицето му, облечен в измачкан и мръсен лабораторен екип. Приближи се до леглото на Ейми с притеснения вид на случайна жертва или на случаен наблюдател на някаква ужасна беда. Не даваше знак, че е забелязал присъствието на Улгаст.

— Тя знае — измърмори той, без да откъсва поглед от Ейми. — Откъде знае?

Мъжът продължаваше да не му обръща внимание. От цялата му личност се излъчваше неземно усещане, почти фатално спокойствие.

— Странно — проговори отново. Въздъхна дълбоко и докосна брадата си, обходи с поглед празната стая. — Всичко това. Това ли… исках? Исках да бъда онзи, разбирате ли. Щом видях, щом разбрах какво планират, как ще завърши всичко, исках тук да има поне един.

— За какво говорите? Къде е Сайкс?

Най-накрая непознатият изглежда го забеляза. Огледа внимателно Улгаст, лицето му внезапно се смръщи.

— Сайкс ли? Мъртъв е. Според мен те всички са мъртви, ами вие?

Какви ги говореше тоя, мъртви?

— Мъртви, убити, вероятно на парчета. Извадилите късмет всъщност — бавно поклати глава с учудване. — Да можехте да видите само как връхлитаха от дърветата. Като прилепи. Наистина трябваше да предвидим последствията.

Улгаст се почувства напълно объркан.

— Моля ви. Не разбирам… за какво говорите.

Непознатият сви рамене.

— Е, ще видите. Много скоро. Съжалявам да го кажа — отново погледна към Улгаст. — Обноските ми. Извинете ме, агент Улгаст. Много време мина. Аз съм Джонас Лиър — усмихна се печално. — Може да се каже, че аз отговарям за това място тук. Или не. При дадените обстоятелства по-скоро си мисля, че тук вече никой за нищо не отговаря.

Лиър. Улгаст се опита да си припомни, но името му не му говореше нищо.

— Чух взрив…

— Точно така — прекъсна го Лиър. — Сигурно е бил асансьорът. Предполагам, че някой от войниците го е взривил. Но бях затворен в хладилното помещение и не съм го видял — въздъхна тежко и погледът му отново обходи стаята. — Изобщо не може да се говори за героизъм при мен, агент Улгаст, като съм се заключил в хладилното помещение, нали? Трябваше да има още един стол тук, иска ми се да седна. Не мога да ви кажа от колко време не съм седял.

Улгаст се изправи на крака.

— Исусе. Седнете на моя. Само ми кажете, умолявам ви, кажете ми какво става.

Лиър поклати глава, мазната му коса се залюля.

— Няма време, страхувам се. Трябва да вървим. Всичко свърши, нали, Ейми? — сведе поглед към спящото телце на момиченцето и докосна ръката й. — Най-после.

Улгаст не издържа:

— Какво е приключило?

Лиър вдигна лице, очите му бяха пълни със сълзи.

— Всичко.

 

 

Лиър ги поведе по коридора, Улгаст носеше Ейми на ръце. Миришеше на изгоряло, на разтопена пластмаса. Щом свиха по коридора, Улгаст видя първия труп.

Мъртвият беше Фортес. Не беше останало много от него. Трупът му изглеждаше премазан, сякаш нещо огромно го е удряло и влачило. Под примигването на резервните лампи проблясваше локва кръв. Зад трупа на Фортес имаше друг или поне така се стори на Улгаст. Отне му известно време, докато осъзнае, че всъщност вижда друга част от трупа му.

Очите на Ейми бяха затворени, въпреки това Улгаст всячески се опита да прикрие гледката, като притисна лицето й към гърдите си. Зад Фортес имаше още два трупа, или три, не беше сигурен. Подът се хлъзгаше от кръвта, толкова много беше, че усещаше как се плъзга по нея, по човешки останки.

Асансьорът беше взривен, имаше само дупка, в потъналата му в мрак вътрешна част проблясваха искри от разкъсани жици. Тежките му метални врати бяха изкъртени от взрива и пробили отсрещната страна. На падащата под ъгъл светлина от резервните лампи Улгаст видя още два трупа, войници, с размазани от вратата трупове. Трети седеше опрян на стената, приседнал като задрямал човек, само дето седеше в локва от собствената си кръв. Лицето му беше изпито и спаружено; униформата висеше на тялото му, сякаш му е била твърде широка.

Улгаст извърна поглед.

— Как ще се измъкнем оттук?

— Насам — каза Лиър. Замаяността му беше изчезнала, вече беше обзет от дълбока тревога и целеустременост. — Бързо.

Заслизаха по друг коридор. Вратите зееха отворени, тежки метални врати, същите като тези на стаята на Ейми. А по пода на коридора имаше още трупове, но Улгаст не успя, не искаше, да ги брои. Стените бяха надупчени от куршуми, по пода се валяха гилзи, месинговите им обшивки проблясваха.

Изведнъж през една от вратите пристъпи човек. Не пристъпи, а закуцука. Огромен, благ мъж, като онези, които носеха храната на Улгаст в стаята му, но лицето му беше непознато. Държеше ръка на дълбока рана върху врата си, кръвта шуртеше през и изпод пръстите му, които притискаха плътта му. Ризата му, бяла болнична туника, като на Улгаст, беше просмукана от кръв.

— Ей — каза им, — ей.

Гледаше към тях тримата, после погледна нагоре и надолу по коридора. Изглежда или не забеляза кръвта, или не му направи впечатление.

— Какво е станало с лампите?

Улгаст не знаеше какво да отговори. При такава рана мъжът вече трябваше да е мъртъв. На Улгаст не му се вярваше дори, че все още се държи на крака.

— Оооо — изохка кървящият мъж, докато куцукаше. — Трябва да приседна.

Тежко се свлече на пода, тялото му се спихна, като палатка, останала без пръти. Въздъхна дълбоко и погледна към Улгаст. Тялото му се сгърчи от силна конвулсия.

— Аз… сънувам ли?

Улгаст мълчеше. Въпросът му се стори несвързан.

Лиър го докосна по рамото.

— Агент, оставете го. Нямаме време.

Мъжът облиза устни. Толкова кръв беше загубил, че беше дехидратиран. Очите му започнаха да се притварят, като празни ръкавици ръцете му се отпуснаха встрани от него на пода.

— Защото искам да ви кажа, че сънувам най-страшния сън. Казвам си, Грей, сънуваш най-страшния кошмар на света.

— Не е било кошмар според мен — каза Улгаст.

Мъжът се замисли над думите му.

— От това се страхувах.

Тялото му отново се затърчи в силен спазъм, като ударено от ток. Лиър беше прав, нищо не можеше да се направи за него. Кръвта му беше потъмняла почти до черно. Улгаст трябваше да махне Ейми.

— Съжалявам — каза Улгаст, — трябва да вървя.

— Ти си мислиш, че ти съжаляваш — каза мъжът, и главата му се отметна назад към стената.

— Агент…

Но съзнанието на Грей вече беше другаде.

— Не бях само аз — каза той. — Всички ние бяхме.

Втурнаха се към помещение с шкафове и скамейки. Оттук нямаше изход, помисли си Улгаст, но тогава Лиър измъкна от джоба си ключ и отвори врата с надпис МЕХАНИЦИ.

Улгаст мина през нея. Лиър стоеше на колене, използваше малък нож, за да отвори метален панел. Панелът се отвори на двойка панти, а Улгаст се приведе, за да погледне вътре. Отворът беше около метър на метър.

— Първо направо, на около метър има разклонение. Проходът води нагоре. Вътре има стълба за поддръжката. Води до горе.

Най-малко петнайсет метра да изкачва стълба в пълен мрак, като по някакъв начин успява да държи Ейми. Улгаст не разбираше как ще успее.

— Трябва да има и друг начин.

Лиър поклати глава.

— Няма.

Мъжът задържа Ейми, докато Улгаст се промъкна в тръбата. Седнал гърбом и с приведена глава, щеше да успее да издърпа Ейми, като я държи за кръста. Присви се, краката му бяха изправени; Лиър му помогна да нагласи Ейми между тях. Тя сякаш започваше да осъзнава, че нещо се случва. През тънката й нощница Улгаст все още можеше да усети как от тялото й се излъчва температурата на треската.

— Не забравяйте какво ви казах. Девет метра.

Улгаст кимна.

— Внимавайте.

— Какво е избило хората?

Лиър не отговори.

— Дръжте я до себе си — каза той. — Тя е всичко. Сега тръгвайте.

Улгаст започна бавно да придърпва тялото си седешком и гърбом с приплъзване на хълбоците, прихванал с една ръка Ейми през кръста, протегнал другата назад в тръбата. Чак когато панелът се затвори след тях, разбра, че Лиър изобщо не е възнамерявал да идва с тях.

 

 

Сега вече светещите пръчки бяха навсякъде, навсякъде из двора. Ричардс чуваше писъците и изстрелите. Взе още пълнители от бюрото си и се втурна нагоре към офиса на Сайкс.

Стаята беше празна. Къде беше Сайкс?

Трябваше да установят периметър. Да изблъскат пръчките обратно в Хижата и да натиснат копчето. Ричардс излезе от офиса на Сайкс с насочено оръжие.

По коридора приближаваше някой.

Сайкс. Когато Ричардс го видя, той вече се беше свлякъл на пода, с гръб към стената. Гърдите му се издигаха като на спринтьор, лицето му плуваше в пот. На ръката си имаше огромна прорезна рана, точно над китката, от която шуртеше кръв. Оръжието му лежеше на пода до обърнатата му нагоре длан.

— Навсякъде са — каза Сайкс и преглътна. — Защо той не ме уби? Кучият син гледаше направо в мен?

— Кой от всички беше?

— Какво значение има, мамка му? — сви рамене Сайкс. — Приятелчето ти. Бабкок. Какво става с вас двамата? — през тялото му премина силна конвулсия. — Не се чувствам добре — каза и след това повърна.

Ричардс отскочи, но твърде късно. Въздухът се изпълни с воня на жлъчка и на нещо химическо, метално, както разкопана земя. Ричардс усети, че панталоните му, чорапите му, всичко е мокро. Не трябваше да поглежда, за да разбере, че Сайкс беше повърнал кръв.

— Мамка му!

Вдигна оръжието си към Сайкс.

— Моля те — каза Сайкс, като искаше да го спре или насърчи, но и в двата случая реши Ричардс, той правеше услуга на Сайкс. Прицели се в сърцето му, в уязвимото място и натисна спусъка.

 

 

Лейси видя как първият излиза от разположен на високо прозорец. Движеше се толкова бързо! Като светкавица! Как би се движил, мъж, направен от светлина! Беше горе и в следващия миг отвъд, прескочи покрива, прелетя през въздуха над двора, светлината му проблесна сред дърветата на около десет метра. Плът с ръст на човек, от пламтяща светлина, като метеор.

Чу сирените, когато камионът влезе в двора. Двамата мъже в кабината спориха около минута дали да спират изобщо и Лейси използва момента, за да скочи от каросерията и да изтича към дърветата. Тогава видя демона, който излетя от прозореца. Върховете на дърветата, където той се приземи, поеха тежестта му с потръпване.

Лейси разбра какво ще последва.

Шофьорът на камиона отваряше задната врата на ремаркето. Оръжия, беше казал войникът на поста, пушки? Камионът беше пълен с пушки.

Върховете на дърветата отново се разлюляха. Върху него падна лъч зелена светлина.

О! — помисли си Лейси. — О! О!

Дойдоха още, изскачаха от сградата, през прозорците и вратите, политаха във въздуха. Десет, единайсет, дванайсет. Навсякъде имаше войници, тичаха, крещяха, стреляха, но куршумите им бяха безсилни. Демоните бяха твърде бързи или пък куршумите бяха безпомощни срещу тях. Един по един демоните се нахвърляха върху войниците и те умираха.

Затова беше дошла, да спаси Ейми от демоните.

Бързо, Лейси. Бързо.

Показа се от дърветата.

— Стой!

Лейси замръзна. Трябваше ли да вдигне ръце? Войникът излезе от гората, където се беше скрил. Добро момче, правеше онова, което си мислеше, че е негов дълг да стори. Опитваше се да не се страхува, но се страхуваше; усещаше излъчващия се от него страх, като топлинни вълни. Не знаеше какво ще му се случи. Обзе я съжаление, примесено с нежност.

— Коя си?

— Никоя — отвърна Лейси и тогава демонът ги връхлетя, преди войникът дори да може да насочи оръжието си, преди да довърши думите си, вече беше мъртъв, а Лейси тичаше към сградата.

 

 

Когато стигнаха до основата на тръбата, Улгаст беше цял в пот и дишаше задъхано. Отгоре им проблясваше слаба светлина. Далече над тях виждаше двата снопа светлина от резервните лампи, а още по-нататък, металните перки на гигантско ветрило. Централната вентилационна шахта.

— Ейми, миличка — каза Улгаст. — Ейми, трябва да се събудиш.

Очите й потрепнаха и отново се затвориха. Обви ръцете й около врата си и се изправи, усети как краката й обвиват около кръста му. Но усещаше, че няма сили.

— Дръж се, Ейми. Моля те. Трябва да издържиш.

Тялото й се напрегна в отговор. Но въпреки това се налагаше да я придържа с една ръка. Това означаваше, че трябваше да си помага само с една ръка, за да се изкачи по стълбата. Господи.

Обърна се към стълбата, постави крака си на първия напречник. Приличаше на задача в стандартизиран тест: Брад Улгаст държи в ръце момиченце. Трябва да се изкачи по стълба, дълга петнайсет метра, в тъмна вентилационна шахта. Момиченцето е в полусъзнание в най-добрия случай. Как Брад Улгаст ще спаси живота и на двама им?

След това разбра как ще реши задачата. Започва да изкачва напречниците един по един, като с дясната си ръка си помагаше, за да издърпва и двама им, после заклещваше лакътя си в стълбата, прикрепваше Ейми на коляното си, докато смени ръцете си и продължаваше към следващия напречник. После идваше ред на лявата ръка и така нататък, като преместваше тялото на Ейми от едната в другата ръка, напречник след напречник към върха.

Колко ли тежеше тя? Двайсет и пет килограма? Всичко зависеше от момента, в който променяше ръцете си, от издръжливостта на едната ръка.

Улгаст започна да се изкачва.

 

 

По виковете и изстрелите Ричардс разбра, че пръчките вече са навън.

Разбрал беше какво се случваше със Сайкс. Вероятно и него го чакаше същото, защото Сайкс беше повърнал шибаната си заразена кръв върху него, но се съмняваше, че ще остане достатъчно дълго жив, за да е от значение. Ей, Коул, помисли си. Ей, Коул, невестулко такава, нищожество. Това ли ти се е въртяло в ума? Това ли ти е Pax Americana? Защото има само един резултат, който виждам.

Сега Ричардс искаше едно-единствено нещо. Чист излаз, завършващ с добър изход.

Цялото входно фоайе на Хижата беше в потрошено стъкло и осеяно с дупки от куршуми, вратите висяха на пантите си. На пода лежаха мъртви трима войници, приличаха на жертви на приятелски огън в суматохата. Може пък умишлено да са се изпозастреляли, само за да ускорят края. Ричардс вдигна ръка и погледна към спрингфийлда, защо ли си въобразяваше, че от оръжието му щеше да има полза? Автоматите на войниците се бяха оказали безполезни. Трябваше му нещо по-голямо. Складът за оръжие беше в другата част на двора, зад бараките. Трябваше тичешком да се добере до там.

Погледна през вратата, огледа открития двор на комплекса. Поне осветлението още го имаше. Добре, помисли си. По-добре сега, отколкото после, защото най-вероятно после нямаше да има. Затича се.

Войниците бяха навсякъде, пръснати, тичаха, стреляха нахалост, един в друг. Дори не се правеха, че действат в организирана защита, какво ли оставаше за Хижата. Ричардс тичаше приведен, очаквайки да го уцелят.

На половината път видя камиона. Паркиран на края на паркинга, под небрежен ъгъл, с отворени врати. Знаеше какво има в него.

Може пък в края на краищата да не му се наложи да претичва през целия двор.

 

 

— Агент Дойл.

Дойл се усмихна.

— Лейси.

Намираха се на първия етаж на Хижата, в малка, претъпкана с бюра и шкафове за документи стая. Дойл чакаше там от началото на стрелбата, скрит зад едно бюро. Чакаше Лейси.

Изправи се.

— Знаете ли къде са?

Лейси спря. По лицето и врата й имаше драскотини, в косите й имаше листа.

Кимна.

— Да.

— Чувах те… — каза Дойл. — През всичките тези седмици.

Нещо неизразимо напираше от него. Задави се в сълзи.

— Не знам как го правех.

Улови ръцете му.

— Не сте чували мен, агент Дойл.

 

 

Улгаст не можеше да поглежда надолу и това беше добре. Вир-вода беше от пот, дланите и пръстите му се хлъзгаха по напречниците на стълбата, докато се катереше. Ръцете му трепереха от изтощение, лактите му, където се задържаше в напречниците при смяната на ръцете, бяха одрани до месо. В един миг разбра, че когато тялото достига предела на своите възможности, се преминава линия, след която вече няма връщане. Отърси се от тая мисъл и продължи да се изкачва.

Ръцете на Ейми, обвити около врата му, го държаха здраво. Качваха се заедно, напречник по напречник по напречник.

Вентилаторът вече приближаваше. Улгаст чувстваше как лек, хладен и с аромат на нощ полъх облива лицето му. Изви глава, за да огледа стените на тръбата за отвор.

Видя го, три метра над себе си, до стълбата, отворена тръба.

Първо трябваше да изблъска през него Ейми. Трябваше да съумее да владее собствената си тежест на стълбата и нейната, докато я прехвърля от стълбата към отвора, след което сам да се прекачи.

Стигнаха до отвора. Вентилаторът се оказа по-високо, отколкото му се стори, още най-малко три метра над главите им. Предположи, че са някъде на първия етаж на Хижата. Може би трябваше да се изкачи още, да намери друг изход. Но вече нямаше сили.

Нагласи дясното си коляно, за да постави на него Ейми, и протегна лявата си ръка. Под пръстите му имаше само хладен метал, гладък като стъкло, после откри ръб. Издърпа ръката си. Трябваше да изкачи още три напречника. Пое дълбоко дъх и се заизкачва, като стигна с детето точно над отвора.

— Ейми — рече, останал без дъх. Устата и гърлото му бяха напълно пресъхнали. — Събуди се. Събери сили да се събудиш, миличка.

Усети, че дишането й се променя на гърдите му, докато се опитваше да се надигне.

— Ейми, искам от теб да се пуснеш, когато ти кажа. Ще те задържа. В стената има отвор. Трябва да се опиташ да промушиш крачетата си в него.

Момичето не отговори. Надяваше се, че го е чула. Опита се да си представи как ще стане излизането, как точно ще успее да я промуши през отвора, а след нея и себе си, и не успя. Но друга възможност нямаше. Ако почакаше още, щеше да остане съвсем без сили.

Сега.

Стегна крака си и повдигна Ейми. Ръцете й се пуснаха от врата му и със свободната си ръка я прихвана през кръста, провеси я над тръбата като махало, и тогава видя решението: освободи другата си ръка, позволи тежестта й да го отблъсне назад и после в негово ляво, към пролуката, а след това краката й вече бяха в пролуката и тя се плъзгаше в тръбата.

Започна да пада. Падаше, без да може да се задържи. Но когато усети, че краката му губят опората си в стълбата, ръцете му неистово зашариха по стената, пръстите му напипаха отвора на пролуката, тънък метален ръб, който проряза кожата му.

— Оох! — извика той, викът му отекна по цялото протежение на шахтата. Изглежда се придържаше до стената на шахтата само по силата на волята си. Краката му се люлееха в пространството. — Сега!

Нямаше да може да обясни и на себе си как успя да се справи. Адреналин. Ейми. Фактът, че все още не искаше да умира. Движеше го единствено волята му, лактите му бавно се прегъваха, изтласкваше се неумолимо напред. Най-напред главата, после гърдите, кръста и накрая целият се вмъкна в отвора.

За миг остана неподвижен, дробовете му се изпълваха с въздух. Вдигна лице и пред себе си видя светлина, нещо като отвор в пода. Изви се и улови Ейми както и преди това, като започна да се примъква по гръб, сграбчил я през кръста. Светлината ставаше все по-силна, докато се приближаваха към нея. Стигнаха до решетка.

Беше заключена, занитена от външната страна.

Идеше му да се разплаче. Толкова близо беше! Дори да успееше да стигне по някакъв начин през тесните процепи с пръсти до винтовете, нямаше никакви инструменти, нямаше как да я отвори. А да се върнат назад, беше невъзможно. Останал беше без сили.

Чу как над тях някой се движи.

Привлече Ейми. Спомни си за онези, които беше видял: Фортес, войникът в локвата кръв, онзи, на име Грей. Не искаше да умре по този начин. Затвори очи и затаи дъх, от двамата не се чуваше никакъв звук.

Тогава чу тих и колеблив глас:

— Началник?

Беше Дойл.

 

 

Един от сандъците вече лежеше на земята зад камиона. Сякаш някой е разтоварвал и след това, обзет от паника, го е хвърлил. Ричардс затършува бързо в отделението на товара и откри гранатомет.

Ключалката щракна с ясен звук. Вътре в отделенията си от предпазен материал лежаха два противотанкови гранатомета. Повдигна решетката и под тях откри ракетите: цилиндри с перки, дълги около половин метър, на върха с двойно взривяващи са кумулативни глави, способни да пробият бронята на модерен танк. Ричардс беше виждал как го правят.

Нагласи мунициите, когато дойдеше ред да пораздвижи ръчките. По-добре да е сигурен, отколкото да съжалява, помисли си. Свръхвампири, затъкнете се.

Нагласи първия снаряд в оръжието. Със завъртането издаде носещия удовлетворение шум, който означаваше, че бойната глава е готова. Хиляди години на техническо развитие, цялата човешка цивилизация сякаш се побираше в този звук, това едва доловимо бръмчене на готовата за изстрелване ракета. Модификацията позволяваше и повторен изстрел, но Ричардс мислеше, че ще има право само на един. Нагласи гранатомета на раменете си, нагласи мерника и излезе от камиона.

— Ей! — закрещя и точно в този момент, докато гласът му се понесе в мрака, от гърлото му се надигна студената тръпка на гаденето. Земята под него се разлюля, като палубата на кораб в морето. Изпоти се целия. Обхвана го желание да примигва, случаен импулс на мозъка му. Така. Случваше се по-бързо, отколкото беше предполагал. Преглътна с усилие и направи още две крачки към светлината, размахваше гранатомета към върховете на дърветата.

— Ей, писи, писи, писи!

 

 

Измина мъчителна минута, в която Дойл ровеше в разни чекмеджета, докато откри ножче. Застана на стол и използва острието му, за да развърти болтовете. Улгаст спусна Ейми в ръцете на Дойл, после сам се стовари на пода.

Отначало не осъзна кого вижда.

— Сестра Лейси?

Монахинята притискаше спящото момиченце към гърдите си.

— Агент Улгаст.

Улгаст погледна към Дойл.

— Не…

— Схващате ли? — повдигна вежди Дойл. И той като Улгаст носеше хирургически екип. Висеше на тялото му. Разсмя се. — Повярвайте ми, и аз също.

— Тук е пълно с трупове — каза Улгаст. — Нещо… Не знам. Имаше експлозия.

Сам не можеше да го обясни.

— Знаем — кимна Дойл. — Време е да тръгваме.

Излязоха от стаята в коридора. Улгаст предположи, че са някъде в задната част на Хижата. Тихо беше, макар някъде отдалече да се чуваше стрелба. Насочиха се към изхода бързо и без да говорят. Улгаст огледа мястото, осеяно с трупове на войници.

Лейси се обърна към него.

— Вземете я — каза тя. — Вземете Ейми.

Той гушна момиченцето. Ръцете му все още бяха отмалели от изкачването на стълбата, но я държеше здраво. На моменти Ейми простенваше, опитваше се да се събуди, бореше се със силата, която я държеше в полумрака. Трябваше да постъпи в болница, но дори да можеше да я заведе в някоя болница, какво щеше да им каже? Въздухът до вратите беше студен и зимен и в тънката си нощница Ейми затрепери в ръцете му.

— Трябва ни кола — каза Улгаст.

Дойл се промъкна през вратата. Минута по-късно се върна с връзка ключове. Отнякъде беше взел и оръжие, 45-и калибър. Заведе Улгаст и Лейси до прозореца и посочи.

— Онази долу, в края на паркинга. Сребристият лексус. Виждате ли го?

Улгаст го видя. Колата беше поне на стотина метра.

— Добро возило — каза Дойл, — как да предположите, че шофьорът ще зареже ключовете на сенника. — Дойл ги сложи в ръката на Улгаст. — Дръж. Твои са. За всеки случай.

Улгаст отначало не разбра. После му просветна. Колата беше за него, за него и Ейми.

— Фил…

Дойл вдигна ръце.

— Така трябва.

Улгаст погледна към Лейси, която кимна. После пристъпи към него. Целуна Ейми, погали я по косата, целуна и него, веднъж, по бузата. Дълбоко спокойствие и усещане за ведрина се разпростряха по цялото му тяло от мястото, където го беше целунала. За пръв път изпитваше подобно усещане.

Тръгнаха към вратата, Дойл ги водеше. Движеха се бързо под прикритието на сградата. Улгаст едва поддържаше темпото. Отнякъде чу по-честа стрелба, но не изглеждаше да е насочена към тях. Изстрелите бяха насочени някъде нагоре и далече, към дърветата, над покрива, откъслечни изстрели, като при някакво зловещо празненство. Всеки път, когато ги чуеше, следваше писък, затишие, след което стрелбата се подновяваше.

Стигнаха до ъгъла на сградата. Улгаст видя гората след нея. В другата посока, към светлините на двора, се простираше паркингът. Лексусът чакаше в края му и със задната част към тях, около него нямаше други коли за прикритие.

— Налага се да изтичаш до там — каза Дойл. — Готов ли си?

Задъхан, Улгаст събра сили и кимна.

Изправиха се и се втурнаха към колата.

 

 

Ричардс го усети, преди той да го види. Обърна се, размахал гранатомета като прът за прескок.

Не беше Бабкок.

Антъни Картър беше.

Май клечеше на около десетина метра. Вдигна глава и изкриви лице, докато преценяващо гледаше Ричардс. В позата му имаше нещо кучешко. По лицето на Картър лъщеше кръв, подобните му на грабливи нокти ръце, зъбите му като мечове, два реда един над друг. От гърлото му се чуваше някакво прещракване. Бавно, с жест на вяла наслада започна да се изправя. Ричардс нагласи мерника върху устата на Картър.

— Отвори уста — каза Ричардс и стреля.

Разбра, че е пропуснал, още докато граната излиташе от оръжието, а силата на рикошета го отхвърляше назад. Мястото, където стоеше Картър, беше пусто. Картър беше във въздуха. Картър летеше. А след това се спусна върху Ричардс. Излетялата граната разруши фасадата на Хижата, но Ричардс чу шума от взрива смътно, шумът се отдалечаваше, заглъхваше в някакво немислимо разстояние, докато изживяваше съвсем новото за него усещане да бъде разкъсан на две.

 

 

Експлозията се стовари върху Улгаст като бяло сияние, гореща вълна и светлина, която връхлетя лявата страна на лицето му като юмрук. Силата на ударната вълна го събори, усети как Ейми пада далече от него. Рухна върху настилката и започна да се търкаля и търкаля, докато не спря, легнал по гръб.

Ушите му звъняха, усещаше дъха си затворен като в тръба, ниско долу в дробовете му. Над себе си виждаше дълбоката, кадифена тъмнина на нощното небе, звезди, стотици, стотици звезди, а някои от тях падаха.

Падащи звезди. Помисли си: Ейми. Помисли си: Ключове.

Вдигна глава. Ейми лежеше на няколко метра от него. Въздухът беше изпълнен с дим. На пламъците от горящата Хижа приличаше на заспала. Като героиня от приказка, принцесата, която заспала и не могла да се събуди. Улгаст се надигна на четири крака и уплашено затърси около себе си ключовете. Усещаше едното си ухо като премазано, от лявата му страна като да падаше завеса, която поглъщаше всеки шум. Ключовете. Ключовете. После осъзна, че те все още са в ръката му, изобщо не ги беше изпускал.

Къде бяха Дойл и Лейси?

Отиде до мястото, където лежеше Ейми. Изглежда падането не й беше нанесло травми, нито експлозията, поне доколкото можеше да съди. Пъхна ръце под нейните и я вдигна на рамото си, после тръгна към лексуса, бързаше, колкото можеше.

Приведе се, за да нагласи Ейми на задната седалка. Влезе и завъртя ключа. Светлината от фаровете грейна в двора.

Нещо удари в капака.

Някакво животно. Не: някакво чудовище, пулсиращо с бледозелена светлина. Но когато видя очите му, онова, което беше в него, разбра, че това странно ново същество на капака е Антъни Картър.

Картър се надигна, когато Улгаст намери скоростния лост, превключи на заден и пришпори двигателя. Картър падна. Улгаст видя на фаровете на лексуса, как се търкаля на земята, а после с поредица светкавично бързи движения се изстрелва високо и изчезва.

Какво в името…

Улгаст скочи на спирачката, рязко изви волана вдясно. Колата се завъртя и се закова на място, насочена към пътя. После вратата до него се отвори: Лейси. Тя бързо влезе, без да продумва. По лицето й, по полата й имаше кървави пръски. В ръцете си държеше оръжие. Погледна го слисана и го пусна на пода.

— Къде е Дойл?

— Не знам — отвърна тя.

Насочи колата назад и натисна педала на газта.

Видя Дойл. Тичаше косо към лексуса и размахваше пистолета си.

— Тръгвай! — крещеше. — Карай!

Разтърсващ удар на покрива на колата и Улгаст разбра, че е Картър. Картър беше на покрива на колата. Улгаст отново натисна спирачката, всички политнаха напред. Картър се прекатури на капака, но се задържа. Улгаст чу как Дойл стреля три пъти бързо един след друг. Видя как изстрел засегна Картър по рамото, кратка искра от попадението. Картър почти не му обърна внимание.

— Ей — крещеше Дойл. — Ей!

Картър извърна лице, видя Дойл. Присви се, извърна тялото си и направи гигантски скок, докато Дойл стреля последно. Улгаст зави навреме, за да види как съществото, което някога беше Антъни Картър, връхлита върху партньора му и го поглъща с гигантската си паст.

Миг и всичко беше приключило.

Улгаст здраво натисна педала на газта. Колата нагази в ивица трева, колелата забуксуваха и се завъртяха, после със стържене се удариха в настилката. Набраха скорост надолу по пътя, далече от горящата Хижа, през коридора от дърветата, отминаваха с бясна скорост останалото около тях. Седемдесет и пет, деветдесет, сто и пет километра в час.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Улгаст Лейси. — Какво беше това!

— Спрете тук, агент.

— Какво? Не говорите сериозно.

— Ще ни хванат. Ще следват кръвта. Трябва да спрете веднага колата — сложи ръка на лакътя му. Хватката й беше здрава, настоятелна. — Моля. Послушайте ме.

Улгаст насочи лексуса встрани от пътя. Лейси се обърна към него. Улгаст видя раната на ръката й, чист изстрел точно под делтовидния мускул.

— Сестро Лейси…

— Няма нищо — каза Лейси. — Това е само плът и кръв. Но не ми е съдено да дойда с вас. Сега го разбирам — отново докосна ръката му и се усмихна, последна усмивка на благослов, тъжна и едновременно щастлива. Усмивка за несгодите на дълго пътуване, което вече приключваше.

— Грижете се за нея. Ейми е ваша. Ще разберете какво трябва да направите — после слезе от колата и затръшна вратата, преди Улгаст и дума да каже.

Вдигна поглед към задното огледало и я видя да тича по пътя, по който бяха дошли, размахваше ръце. Предупреждаваше ли ги? Не, викаше ги да я връхлетят. Не беше направила и стотина стъпки, когато от дърветата върху нея се спусна светлина, после втора и трета, толкова много, че Улгаст трябваше да отклони поглед, ускори и насочи колата, колкото може по-бързо, без да обръща поглед назад.