Джъстин Кронин
Проходът (31)

Двайсет и девет

Санжай Патал, глава на дома, можеше да каже, че всичко е започнало преди много години. Започна със сънищата.

Не за момичето: никога не я беше сънувал, сигурен беше. Или почти сигурен. Това Момиче от Никъде — така я наричаха всички, дори Стария Чоу; само за една сутрин фразата се превърна в нейно име — се беше появило забързано, като рожба, дошла от мрака и въплътена в кръв и плът. Явната й необяснимост, опровергана от съществуването й. Зарови се в спомените си, но не я откри, не и в степента, в която се осъзнаваше като Санжай Патал, нито в другата: тайната, сънуващата част от него.

Усещането се таеше у него, откакто Санжай се помнеше.

Усещане, което беше като цяла личност, отделна душа, която живееше в неговата. Душа с име и глас, който припяваше в него: Бъди единствено мой. Аз съм твой и ти си мой и заедно сме по-велики, отколкото сбора, сбора от нашите части.

Още по времето, когато беше Малък в Убежището, сънят го спохождаше. Сън за отдавна отминал свят и глас, който припяваше у него. По свой начин сънят беше като всички останали, изпълнен със звуци, светлина и усещания. Сън за дебела жена, седнала в одимената си кухня. Жената вмъква храна в огромната си отваряща се и затваряща се паст, говори по телефона си, любопитен предмет, с място, на което се говори, и друго, от което се слуша. Някак той знаеше какво представлява предметът, че е телефон, и така Санжай започна да разбира, че това не е само сън. Беше и видение. Видение от Времето Преди. А гласът в него напяваше тайнствено име: Аз съм Бабкок.

Аз съм Бабкок. Ние сме Бабкок.

Бабкок. Бабкок. Бабкок.

Навремето мислеше за Бабкок като за въображаем приятел. Също като на игра, в която се преправят, само че играта не свършваше. Бабкок винаги беше с него, в Голямата стая, на двора, ядеше с него, а вечер се покатерваше на леглото му. Събитията в сънищата с него не му се струваха по-различни от другите му сънища, обичайните неща, глупави и детински, като се къпе, играе на гумите, наблюдава как катерица яде ядки. Понякога сънуваше такива неща, а понякога дебелата жена от Времето Преди, за което нямаше нито причина, нито основание.

Помнеше как веднъж, преди много време, седяха в кръг в Голямата стая, когато Учителката каза: Да си поговорим сега какво означава приятелството. Децата тъкмо бяха обядвали. От храната му беше сънливо и топло. Останалите Малки се смееха и се закачаха, а той не, той не беше такъв, направи каквото му казаха, а после Учителката плесна с ръце, за да въдвори тишина, и понеже беше толкова послушен, само той, тя се обърна към него с мило лице, сякаш й предстоеше да даде подарък: Кажи ни, мъничък Санжай, кои са твоите приятели?

— Бабкок — отвърна той.

Каза го, без да мисли, думата сама изскочи. Веднага разбра каква грешка е допуснал, казал е тайното име. Изречено във въздуха, от издаването то като че ли загуби силата си и се разсея. Учителката се мръщеше неуверено, думата нищо не й говореше. Бабкок?, повтори тя. Правилно ли е чула? И Санжай разбра, че никой не знаеше кой е това, естествено не знаеха, защо си беше въобразил, че знаят? Бабкок си беше лично негов, специален и допусна грешка с издаването на името толкова непредпазливо, само от желание да се хареса и да е послушен. Дори повече от грешка, беше нарушение. Произнасянето на името отне неговата особеност. Кой е Бабкок, мъничък Санжай? В ужасната тишина, която ги обхвана — всички деца замлъкнаха, странната дума привлече вниманието им — чу някой да хихика. Според спомените му това беше Демо Джаксън, когото още тогава ненавиждаше, а след това още някой захихика, после трети и смеховете се пръснаха измежду децата като искри от огън. Демо Джаксън, че кой друг. И Санжай беше Първо семейство, но Демо се държеше различно, имаше ведра усмивка и печелеше симпатии без усилие, сякаш съществуваше някаква втора, по-рядка категория, Пръв измежду Първите, а той, Демо Джаксън, е единствен сред тях.

Но най-болезнено беше поведението на Радж. Малкият Радж, с две години по-малък от Санжай, който би трябвало да го уважава, да си държи езика зад зъбите, също се беше присъединил към присмеха. Седеше със скръстени крака отляво на Санжай — ако Санжай седеше на шест часа̀, а Демо на дванайсет, Радж беше някъде по средата на сутринта — и докато Санжай ужасено го наблюдаваше, брат му стрелна Демо с бърз, питащ поглед, който търсеше одобрение. Виждаш ли?, казваха очите на Радж. Виждаш ли как и аз мога да се присмивам на Санжай? Учителката отново пляскаше с ръце, опитваше се да възстанови реда. Санжай знаеше, че ако моментално не направи нещо, присмехът никога няма да секне. Пронизителният му хор щеше винаги да звъни в ушите му, докато се храни, след като загасят лампите и в двора, когато Учителката се отдалечи. Бабкок! Бабкок! Бабкок! Като дума от банята или по-лошо. Санжай си има малък Бабкок!

Знаеше какво трябва да каже.

— Съжалявам, Учителко. Исках да кажа Демо. Демо е мой приятел. — Усмихна се най-убедително на тъмнокосото момченце, което седеше отсреща, с косата на Джаксън, бели като бисери зъби и неуморни, пакостливи очи. Щом Радж можеше да постъпи така, така да бъде. — Демо Джаксън е моят най-добър приятел.

Странно, че си припомня сега този ден, след толкова години. Демо Джаксън изчезна безследно, както и Уилем и Радж. Половината от децата, седели в кръг в онзи следобед, бяха мъртви или обсебени. Тъмната нощ погуби по-голямата част от тях, други изчезнаха по свои си начини, един по един. Нещо като бавно ръфане, като изгризване приживе — така направи животът, така изглеждаше. Толкова години минаха — ходът на времето сам по себе си беше чудо, — а Бабкок изглеждаше част от всичко. Като вътрешен глас, който тихо подтиква да се сприятелят, щом с другите не може, въпреки че невинаги използваше думи. Бабкок беше усещане, което имаше за света. След онзи ден в Убежището повече не спомена Бабкок.

И всъщност с времето усещането за Бабкок и сънищата се бяха променили отново. Не бяха дебелата жена от Времето Преди, въпреки че от време на време се случваше. (И като се замислеше, какво е правил Санжай във Фара в онази нощ? Вече не помнеше.) Не бяха за миналото, а за бъдещето и неговото място, мястото на Санжай, в новото развитие на събитията. Идваше промяна, огромна промяна. Не знаеше каква точно. Колонията не можеше да устоява вечно, за това Демо имаше право, а и Джо Фишър. Прожекторите щяха да угаснат. Живееха във взето назаем време. Армията я нямаше, всички бяха мъртви, така и не се върнаха. Малцина все още се уповаваха на идеята, но не и Санжай Патал. Каквото и да идваше, не беше Армията.

Знаеше всичко за оръжията, естествено. Оръжията не бяха кой знае каква тайна. Не от Радж научи. Санжай трябваше да го очаква, но въпреки това се огорчи, когато разбра, че Радж е избрал Демо пред него. Радж беше споделил на Мими, която казала на Глория — бъбривата съпруга на Радж не можеше да пази тайна повече от пет секунди. В края на краищата тя беше Рамирез. Една сутрин след закуска, в дните точно след изчезването на Демо Джаксън, когато се беше измъкнал през вратата само с нож в колана, тя се изпусна, после набързо разказа цялата работа и завърши: Не знам дали трябва да ви ги казвам тези неща.

Дванайсет сандъка, каза му Глория, с поверително приглушен глас и озарено от откровеност лице на старателна ученичка. Долу при станцията, зад стена, която се издърпвала. Лъскави нови-новенички пушки, пушки на Армията, от бункер, открит от Демо, Радж и останалите. Дали е важно? Глория искаше да знае. Правилно ли е постъпила, като му го е казала? Тревогата й беше престорена. Устата й говореше едно, но погледът й издаваше истината. Знаеше какво означават пушките. Да, каза той със сдържано кимане. Да, според мен може да е. Мисля, че най-добре е да го запазим в тайна между нас. Благодаря, Глория, че ми сподели.

Санжай изобщо не си въобразяваше, че е единственият. Отиде при Мими същата сутрин, обясни й с мъгляви думи, че не трябва никому да казва за пушките. Но несъмнено подобна тайна не можеше да се опази. Зандър е знаел, станцията си беше негово господарство. Вероятно и Стария Чоу, понеже Демо всичко му доверяваше, Санжай не вярваше Со да е посветена, нито Джими или Дейна, дъщерята на Уилем. Санжай проучи опипом, не откри следи да знаят. Но със сигурност имаше и други — Тео Джаксън, един от тях — и онези, на които бяха казали? На кого ли се бяха доверили, както Глория на закуска, шепнешком: Имам да ти казвам една тайна! Затова въпросът не беше дали оръжията ще се появят, а кога, при какви обстоятелства и — урок, който беше усвоил онази сутрин в Убежището — кой с кого ще е приятел.

Поради тази причина Санжай искаше Маусами да е далеч от Стражата, далеч от Тео Джаксън.

От деня на нейното раждане Санжай разбра, че тя е причината за всичко. Наистина имаше моменти, в които Санжай се улавяше, че мечтае за син, обхванат от чувството, че това би придало завършеност, иначе липсвала в живота му. Но явно Глория не беше в състояние да му роди син, обичайните помятания и фалшиви тревоги, а накрая и цикълът й беше спрял. Маусами се роди след драматично протекла бременност, която сякаш пак щеше да завърши фатално — Глория кървеше почти през цялото време, последваха мъчителни, двудневни изтезания, както се видяха на Санжай, принуден да слуша мъчителните й стенания от външната стая на Лечебницата. Беше непоносимо.

Глория обаче устоя. От всички хора се оказа, че тъкмо Прудънс Джаксън донесе дъщерята на Санжай при него. Той седеше, обхванал глава с ръце, с празно съзнание след часовете чакане и ужасните стонове. Вече се беше примирил с идеята, че детето ще умре, както и Глория, че ще остане сам. Напълно объркан, той пое повития вързоп, за миг помисли, че Прудънс му подава мъртвото му дете. Момиче е, беше казала Прудънс, здраво момиче. И дори тогава му трябваше още миг, за да осмисли идеята, да свърже думите със странното ново същество, което държеше в ръцете си. Имаш дъщеря, Санжай. Когато отдръпна пелените й и видя лицето й, толкова зашеметяващо с човешкия си вид, малката й устица и короната от тъмна коса, нежните й, изпъкнали очи, той разбра какво чувства за пръв и единствен път в живота си и че чувството е любов.

А после едва не я загуби. По горчива ирония тя се захвана с Тео Джаксън, синът, който беше копие на бащата. Маусами направи всичко, за да скрие от него отношението си, а и Глория, да го предпази от новината. Но Санжай виждаше какво става. Затова когато Глория му съобщи новината, той се почувства като спасен. Очаквал беше да чуе, че Маусами е решила да се събере с Тео. И накрая Гълън Строс! Не беше Гълън мъжът, който би избрал за дъщеря си, съвсем не. Предпочиташе някой по-здрав, като Холис Уилсън или Бен Чоу. Но Гълън не беше Тео Джаксън и това беше най-важното. Дори не напомняше за Джаксън, при това за всички беше очевидно, че обича Маусами. Ако тази любов криеше слабост в сърцевината си, дори отчаяние, той, Санжай, можеше да го приеме.

 

 

Всичко това се въртеше в ума му, докато стоеше в Лечебницата по пладне и се взираше в момичето. Това момиче от Никъде. Като че всички нишки в живота на Санжай, Маусами, Бабкок, Глория и оръжията и всичко останало бяха преплетени в нейната невъзможна личност, в тайната, която представляваше.

Изглеждаше заспала. Или пък изпаднала в нещо като сън. Санжай беше пропъдил Сара в другата стая с Джими. Бен и Гълън пазеха стаята отпред. Не може да обясни постъпките си, но нещо го караше да огледа момичето. Очевидно раната беше сериозна, всичко, казано от Сара, оставяше Санжай с убеждението, че момичето няма да оживее. Ето обаче, че тя лежеше пред него със затворени очи и неподвижно тяло, без следа от борба или неразположение по лицето си или във внимателното издигане и снишаване на дишането й. Санжай не можеше да се отърси от впечатлението, че е по-издръжлива, отколкото изглежда. Рана от арбалет на Стража би убила възрастен мъж, камо ли момиче на нейната възраст, на колко ли беше? Шестнайсет? Тринайсет? По-голяма ли беше, или по-малка? Сара беше направила всичко възможно да измие момичето и да й облече памучна риза, която се отваряше отпред. Недотам чистата тъкан беше избледняла и сивееше като зимен ден. Тялото й се крепеше само на десния ръкав, левият висеше със смущаваща празнота, все едно в него имаше невидим крайник. Дългата риза не прикриваше дебелите превръзки от вълнена тъкан, които обвиваха гърдите й и едното слабо рамо чак до основата на бледия й врат. Тялото й не беше тяло на жена, бедрата и гърдите й бяха стройни като на момче, краката й, където се виждаха изпод разръфания подгъв на ризата, имаха детски блясък и изпъкналост на младо момиче. Учудващо беше, че по колене като тези не се виждаше нито една драскотина, следа от детска злополука: падане от люлка или боричкане на двора.

А кожата й, помисли си Санжай, докато гледаше коленете й, после ръцете й, а накрая лицето й, очите му я обхождаха, за да придобият цялостно впечатление още веднъж. Не беше бяла, нито бледа, нито една дума не предаваше качеството на приглушено сияние. Блясъкът на нейния тен беше като липса на цвят, без някакво присъщо качество. Светлееща, реши Санжай, такава беше кожата й, светлееща. Всъщност виждаше някакво оцветяване там, където слънцето я беше докосвало по ръцете и лицето и беше оставило избледняващи лунички по страните и носа й. Те предизвикаха у него пристъп на бащинска нежност, която се коренеше в спомен: като момиче Маусами имаше подобни лунички.

Дрехите на момичето и нейната раница заминаха в огъня, но не преди Съветът на Дома с плътни ръкавици да разгледа малкото й окървавени притежания. Санжай не знаеше какво е очаквал, но не беше онова, което откри. Раницата беше от обикновена зелена тъкан, вероятно военна, но можеше ли някой да каже? Съдържаше няколко предмета, явно по същество полезни: джобно ножче, отварачка за консерви, топка от тежък канап, но в по-голямата си част изглеждаха случайни, невъзможно беше да се проумее смисълът им. Камък с учудващо гладка заобленост; късче от избеляла кост, медальон с празна пандюла, книга с тайнственото заглавие Коледни истории от Чарлс Дикенс. Илюстровано издание. Стрелата я беше пронизала като цел, страниците бяха пропити от кръвта на момичето. Старият Чоу си припомни, че Коледа било някакво празненство от Времето Преди, като Първата нощ. Но всъщност никой не знаеше точно.

Оставаше само момичето, което само̀ да разкаже историята си. Това момиче от Никъде, затворено в мехура си от мълчание. Значението на нейната поява беше очевидно: имаше още някой жив там някъде. Които и където и да бяха тези хора, те бяха отхвърлили в дивия свят беззащитно момиче, което някак беше успяло да стигне дотук. Факт, който Санжай смяташе, че трябва да бъде определен като добра новина, причина за открито празненство, а въпреки това в часовете след пристигането й беше настанало повече от тревожно мълчание. Колко пъти беше дочул: Не сме сами. Това означава. Светът все пак не е пълно мъртвило.

Заради Учителката, помисли той. И то не само заради факта, че Учителката е мъртва, ами заради казаното от Учителката в деня, в който излизаха от Убежището. Обикновено когато хората си спомняха за това, се разсмиваха, разказваха историята на излизането си. Не ми се вярва чак, че вдигнах такава врява! казваха. Да ме бяхте видели как рева! Сякаш не говореха за себе си като деца, като невинни същества, които трябва да се възприемат с разбиране и състрадание, а за някакво напълно различно същество, което се наблюдава отдалеко и с лека насмешка. Така беше: щом човек научеше, че светът е място, в което вилнее смъртта, той вече не се възприемаше като дете. Да гледа болката по лицето на Маусами, в деня на нейното излизане, беше едно от най-страшните преживявания в живота на Санжай. Някои хора така и не успяваха да го преодолеят, предаваха се. Но повечето намираха начин да продължат. Откриваха начин да съхранят някъде надеждата, да я бутилират и да я поставят на някоя лавица, после да поемат задълженията в своя живот. Самият Санжай го беше сторил, а също Глория и дори Маусами; всички те.

Сега обаче се беше появило момичето. Всичко, свързано с нея, се хвърляше в лицето на фактите. Да се появи човек — беззащитно дете — от мрака, беше така изначално притеснително, като летен сняг. Санжай го беше видял в очите на останалите, Стария Чоу, Уолтър Фишър, Со, Джими и останалите, на всички. Не беше редно; не се връзваше. Надеждата беше чувство, което носеше болка, а тъкмо това въплъщаваше момичето. Болезнена надежда.

Прокашля се — колко време вече седеше там и я наблюдаваше? — и заговори.

— Събуди се.

Никакъв отговор. Въпреки това беше убеден, че е доловил неволно трепване на съзнание зад клепачите й. Отново проговори, този път по-високо:

— Ако ме чуваш, събуди се сега.

Мислите му бяха прекъснати от раздвижване зад него. През завесата влезе Сара, следвана от Джими.

— Моля те, Санжай. Остави я да почива.

— Това момиче е затворничка, Сара. Трябва да разберем някои неща.

— Не е затворничка, а пациентка.

Отново погледна момичето.

— Не изглежда да е на смъртно легло.

— Дали ще оживее, или не — не знам. Чудо е, че е жива, с цялата кръв, която загуби. Сега, ако обичаш, би ли си тръгнал? Не знам как изобщо успявам да поддържам чисто помещението след всички, които се тълпите тук.

Санжай виждаше колко изтощена е Сара. Косата й беше мокра от пот и разбъркана, очите й — възпалени от изтощение. За всички нощта се оказа дълга, а я последва още по-дълъг ден. Лицето й обаче изразяваше авторитет. Тук тя определяше правилата.

— Ще ме уведомите ли, когато се събуди?

— Да. Казах ти.

Санжай се обърна към Джими, който стоеше до завесата.

— Добре. Да вървим.

Мъжът не отговори. Наблюдаваше момичето, всъщност се взираше.

— Джими?

Той отклони поглед.

— Какво каза?

— Казах да вървим. Да оставим Сара да си върши работата.

Джими вяло поклати глава.

— Съжалявам. Май съм се унесъл за секунда.

— Трябва да поспиш — каза Сара. — А и ти, Санжай.

Излязоха на верандата, където Бен и Гълън стояха на пост и се потяха на жегата. По-рано там имаше тълпа, хората нямаха търпение да видят Бродницата, но Бен и Гълън бяха съумели да ги накарат да се разотидат. Минаваше пладне. Наоколо се виждаха малцина. От другата страна на пътя Санжай видя екип работници с маски и тежки ботуши, които мъкнеха кофи на път към Убежището, за да измият Голямата стая.

— Не знам какво е — каза Джими, — но има нещо у това момиче… Видя ли очите й?

Санжай се слиса.

— Очите й бяха затворени, Джими.

Джими присви очи към пода на верандата, сякаш е изпуснал нещо и го търси.

— Като се размисля, май бяха затворени — каза. — Защо си мисля, че ме е гледала?

Санжай нищо не каза. Въпросът беше безсмислен. Но въпреки това в думите на Джими се криеше нещо тревожно. Докато наблюдаваше момичето, той имаше усещането, че го наблюдават.

Погледна към другите двама.

— Някой от двама ви знае ли за какво говори той?

Бен се сгуши.

— Да пукна. Може пък око да ти е хвърлила, Джими.

Джими се извърна рязко. Лицето му лъщеше от пот, но по него се четеше паника.

— Дръж се сериозно, може ли? Влез вътре и виж сам за какво говоря. Странно е, казвам ви.

Бен стрелна с поглед Гълън, който безпомощно се сгуши.

— Пошегувах се — каза Бен. — Ти какво толкова се шашна?

— Хич не беше смешно, по дяволите. А ти какво се подхилкваш, Гълън?

— Аз ли? Нищо не съм казал?

Търпението на Санжай привърши.

— Тримата, стига толкова. Никой няма да влиза там, Джими. Ясно ли е?

Джими смирено кимна.

— Разбира се. Както кажеш.

— Сериозно говоря. Отнася се за всички.

Санжай спря и задържа погледа си върху Джими. Мъжът не беше като Со Рамирез, виждаше се. Не беше и Алиша. Санжай се почуди защо, в крайна сметка, го избра за тази работа.

— Какво ще наредиш да правим с Маратонката? — попита Джими. — Няма да го прогоним наистина, нали?

Момчето, изтощено си помисли Санжай. Последното, за което искаше да мисли, изведнъж се оказа Кейлъб Джоунс. Кейлъб беше хвърлил необходимата светлина върху първите часове от кризата. Хората имаха нужда да насочат гнева си към някого. Но след като съмна, прокуждането на момчето вече изглеждаше проява на жестокост, безсмислена постъпка, за която всички по-късно щяха да съжаляват. Пък и се оказа смелчага. Когато прочетоха обвиненията, той стоеше пред Дома и пое цялата вина, без да се подвоуми. Понякога куражът се оказваше на необичайни места, Санжай го беше видял в гаечен ключ на име Кейлъб Джоунс.

— Охранявайте го и толкова.

— Ами Сам Чоу?

— Какво за него?

Джими се подвоуми.

— Носи се слух, Санжай. Сам и Майло и още неколцина. Готвели се да го изгонят.

— Къде го чу?

— Не съм. Гълън го е чул.

— Това чух — намеси се Гълън. — Всъщност Кип ми го каза. Бил си при своите и чул една група да го обсъжда.

Кип беше вестител, най-големия син на Майло.

— Е? Какво казва?

Гълън неуверено се сгуши, сякаш за да се разграничи от собствения си разказ.

— Сам говорел, че ако не го направим ние, той ще го изхвърли.

Трябваше да го предвиди, помисли си Санжай. Само това му липсваше, хората да вземат сами да се разпореждат. Подобно поведение беше напълно неприсъщо за Сам Чоу, той беше сговорчив тип, доколкото го познаваше Санжай. Чуждо му беше да се перчи по този начин. Сам се грижеше за оранжериите, както открай време го бяха правили представителите на рода Чоу. Разправяше се, че се грижел за лехите с грах, моркови и марули като за домашни любимци. Предполагаше, че всичките Малки имаха нещо общо. Всеки път, когато Санжай се случеше наблизо, Сам черпеше наред, а Другата Санди отново беше бременна.

— Бен, той ти е братовчед. Чул ли си нещо по този повод?

— Кога да чуя? Цяла сутрин съм тук.

Санжай му нареди да удвои стражата пред затвора и слезе към пътеката. Наистина беше прекалено притихнало, по дяволите, помисли си. Дори птиците не пееха. Това отново го подсети за момичето. Усещането, че го наблюдават. Като че зад миловидното си заспало лице — а наистина имаше нещо миловидно в него, помисли си той, някаква бебешка миловидност, напомни му Маусами като Малка, как се покатерваше на леглото си в Голямата стая и чакаше Санжай да се приведе над нея и да я целуне за лека нощ — съзнанието на момичето, зад клепачите, воал от нежна плът, го търсеше из стаята. Джими не беше сгрешил, имаше нещо странно в нея. Свързано с очите й.

— Санжай?

Улови се, че се е унесъл в мисли и се е отпуснал по течението им. Извърна се към Джими, който стоеше на горното стъпало, с присвити очи и приведено в очакване тяло, неизказани думи бяха замръзнали на устните му.

— Е? — устата на Санжай изведнъж пресъхна. — Какво има?

Мъжът отвори уста да проговори, но нищо не каза, усилието изглеждаше безплодно.

— Нищо — каза най-накрая Джими, отвърнал поглед. — Сара е права. Наистина трябва да поспя.