Джъстин Кронин
Проходът (64)

Шейсет и две

До пладне отново стигнаха реката. Яздеха мълчаливо под вече силния сняг, от който гората приглушено светлееше. Бреговете на реката започнаха да се покриват с лед, тъмните води в забрава течаха свободно в стесненото корито. Облегната на гърба на Питър и отпуснала ръце, Ейми спеше. Чувстваше топлината на тялото й, бавното издигане и спускане на гърдите й. Струи пара излизаха и тръгваха назад от ноздрите на коня, от тях ухаеше на трева и пръст. Сред дърветата имаше черни птици, които си подвикваха измежду клоните. Крясъците им бяха приглушени от снега.

Яздеше, завладян от спомените, хаотичен сбор от образи, които обгърнаха съзнанието му като пушек: майка му в ден, малко преди края, докато стоеше на прага на стаята си, за да наблюдава съня й, видя очилата й, оставени на масата, и разбра, че ще умре; Тео в електростанцията, когато седна на леглото и взе в ръцете си глезена на Питър и после на верандата на къщата, с Маусами до себе си; Леля в задушната й кухня и вкуса на ужасния й чай; последната нощ в бункера, всички пият уиски и се смеят на нещо забавно, което Кейлъб е казал или сторил, изправени пред огромната неизвестност; Сара в сутринта на първия сняг, как седи на дънера с дневника в скута си, лицето й, обляно в светлина и гласът й, който казва „Колко е красиво тук“; Алиша.

Алиша.

Поеха на изток. Вече се намираха в нова местност, пред тях се извисиха хълмове, обгърнаха ги в гориста прегръдка от покрити в бяло планини. Снегът намаля, после спря, после отново заваля. Заизкачваха се, Питър се съсредоточи върху най-дребните детайли. Бавното, ритмично напредване на коня, усещането от износена кожа в дланта си, докато държеше юздите, лекото докосване от косата на Ейми по врата му. Всичко беше някак неизбежно, като подробности от сън, сънуван преди години.

Мръкна. Питър използва лопатата, за да разчисти едно място, и опъна брезента на брега на реката. Повечето от дърветата по земята бяха прекалено мокри, за да горят, но под гъстия навес от дървета откри достатъчно сухи да запали огън. Питър нямаше нож, но в раницата си носеше малко джобно ножче, с което да отварят консервите. Вечеряха и заспаха сгушени един до друг, за да се топлят.

Събудиха се сред вледеняващ студ. Бурята беше отминала, а след нея по небето беше останала свирепа ледена синева. Докато Ейми палеше огъня, Питър отиде да потърси отвързалия се и залутал се през нощта кон — друг път би се уплашил и объркал от такова събитие, но тази сутрин не се разтревожи. Проследи коня на стотина метра надолу по течението, където го откри да пасе обрасли с трева издънки по речния бряг, сняг обсипваше голямата му черна муцуна. На Питър му се стори, че не бива да го прекъсва, затова постоя встрани, докато конят закусваше, после го поведе обратно към лагера, където усилията на Ейми бяха дали резултат и гореше малък, димлив огън от влажни иглички и пращящи клонки. Нахраниха се с храна от консерви и пиха студена вода от реката, после се постоплиха до огъня, без да бързат. Това щеше да е последната им сутрин, знаеше го. На запад зад тях гарнизонът вече беше пуст и притихнал, войниците бяха тръгнали на юг.

— Според мен сме стигнали — каза той на Ейми, докато привързваше торбите на коня. — Според мен не ни остават повече от десет километра.

Момичето не каза нищо, само кимна. Питър поведе коня до паднал дънер, огромен и подгизнал, висок поне метър, покачи се и се метна на коня. Намести се, нагласи раниците и протегна ръка, за да я издърпа.

— Не ти ли липсват? — попита Ейми. — Твоите приятели.

Вдигна лице към покритите със сняг дървета. Спокойствие и слънце изпълваха утринния въздух.

— Липсват ми. Но всичко е наред.

 

 

Стигнаха до разклонение. В продължение на няколко часа бяха вървели по път или поне по следите от някогашен път. Под снега земята беше корава и равна, тук-там ръждясала табела или овехтял крайпътен парапет го отбелязваха. Навлязоха в тясната долина, от двете им страни се издигаха скали, обърнали каменистите си лица към тях. Стигнаха до място, където пътят се разделяше в две посоки: направо покрай реката или през нея по мост, извит в дъга и с открити греди, покрити със сняг. От другата страна пътят отново ставаше стръмен и завиваше сред дърветата нататък.

— В коя посока? — попита я.

Миг мълчание.

— През реката — отвърна му тя.

Слязоха от коня. Снегът беше дълбок, пухкав и стигаше почти до ръбовете на ботушите на Питър. Наближиха брега и Питър видя, че част от моста липсва: дъските бяха изгнили. Петдесет метра. Може би щяха да се справят и да преминат, като пазеха равновесие по откритите греди, но конят нямаше да успее.

— Сигурна ли си? — тя стоеше до него, силно присвила очи от силната светлина. Ръцете й, както и неговите, бяха свити в ръкавите на палтото й.

Тя кимна.

Върна се при коня, за да освободи раниците им. Не можеше и дума да става да оставят коня на Гриър. Толкова път ги беше носил на гръб. Питър не можеше да го остави беззащитен. Приключи с разтоварването на багажа. Откачи юздата и пристъпи към задницата на животното.

— Ха! — Викна той и здраво го шляпна. Нищо. Отново опита, този път по-силно. — Ха!

Удари го, викна и размаха ръце.

— Хайде! Дий! — но животното не помръдна, гледаше ги търпеливо с огромните си, блестящи очи.

— Какво упорито добиче само. Май не иска да тръгва.

— Кажи му какво искаш от него и готово.

— Това е кон, Ейми.

Случилото се после може и да беше странно, но не и неочаквано. Ейми обгърна муцуната на коня с ръце, постави длани отстрани на издължената му глава. Конят се размърда, притихна под допира й, големите му ноздри се разшириха от тежка въздишка. За един дълъг, тих момент момичето и конят стояха потънали в дълбок и общ поглед. После конят се отдръпна, обърна се и тръгна в посоката, от която бяха дошли. Ускори ход до тръс и изчезна сред дърветата.

Ейми вдигна раницата си от снега и я метна на раменете си.

— Можем да тръгваме.

Питър стоеше онемял, нямаше нужда да казва каквото и да било.

Слязоха по насипа на речния бряг. По водата танцуваше отразена и почти ослепяващо бляскава светлина, сякаш замръзналите късчета лед увеличаваха силата й. Питър пусна Ейми първа, помогна й да стъпи с коляно през подобния на отворен капак прорез в откритите греди. Щом стигна, той й подаде раниците, после сам се издърпа.

Най-сигурният път беше по моста, където да се придържат по парапетите, като пристъпваха от греда на греда. Студеният метал го пареше като огън, режеше болезнено. Напредваха бавно. Ейми вървеше напред, скачаше с уверена грация над процепите. Когато тръгна след нея, стана ясно, че проблемът не е в самите греди, които изглеждаха здрави, а в обвивката им под снега: скрит слой лед. На два пъти Питър стъпваше неуверено, краката му се подхлъзваха, ръката му се вкопчваше в ледения парапет, едва успяваше да се задържи. Но да стигне до тук и да се удави в ледена вода, не си го и представяше. Напредваше бавно по моста, греда по греда. Когато премина, ръцете му бяха съвсем безчувствени. Разтрепери се. Искаше му се да стъкнат огън, но закъсняваха. Сенките вече се удължаваха. Скоро краткият зимен ден щеше да свърши.

Изкачиха се по речния бряг и продължиха да напредват нагоре. Където и да отиваха, надяваше се да има подслон. Не знаеше как щяха да пренощуват без подслон. Виралите бяха без значение, студ като този можеше лесно да ги убие. Най-важното беше да не спират. Сега Ейми вървеше напред, стъпките й ги водеха нагоре в планината. На Питър му оставаше само да я следва. Вдишваше разреден въздух с дробовете си, около него дърветата стенеха от вятъра. След известно време той обърна поглед назад и видя долината под тях, реката се виеше през нея. Сега се движеха в сянка, в здрач, но от другата страна на долината планинските била се отдалечаваха на север и на изток, облени от златиста светлина. Върха на света, помисли си Питър, към него ме води Ейми. Самият връх на света.

Денят се стопи. В спускащия се мрак местността, която ги заобикаляше, заприлича на объркан лабиринт. Онова, което Питър мислеше за връх на изкачването им, се оказа билото на поредица от изкачвания, всяко водеше към все по-ветровит връх. На запад планината се спускаше рязко, почти като в пропаст. Студът се беше промъкнал дълбоко в него, притъпяваше сетивата му. Допуснаха грешка с пускането на коня, осъзна той. Ако се наложеше да се прислонят, можеха да се спуснат надолу и да използват тялото му за топлина и за подслон. Тежко беше да пожертват такова животно, преди не би си го и помислил, но сега, когато мракът обгърна планината, разбра, че би могъл да го направи.

Ейми бе спряла. Настигна я с мъка и спря задъхан до нея. Тук снегът беше по-малко, вятърът го беше отвял. Ейми оглеждаше небето, присвила очи, вслушваше се в някакъв далечен звук. По раницата и по косата й имаше късчета лед.

— Какво има?

Погледът й спря върху ред дървета вляво от нея, далече от откритата долина.

— Там — каза тя.

Там обаче нямаше нищо, само дървета. Дървета, сняг и безразличен вятър.

После забеляза пролуката в храсталака. Ейми вече вървеше към нея. Когато наближиха, разбра какво вижда: врата в наклонена ограда. Оградата се издигаше на височината на дърветата, скрита под гъста маса прикриващи я лози с окапали листа, покрити със сняг. Заради тях оградата беше невидима, сливаше се с околната растителност. Кой знае колко време бяха вървели покрай нея без да я забележат. Зад отвора в оградата имаше малка колиба, повече предчувствие, отколкото истинска колиба. Не по-голяма от пет квадратни метра, постройката изглеждаше наклонена, с една рухнала част, вратата стоеше полуотворена и изкривена на пантите. Той надзърна в нея. Нищо, само сняг и листа, стените бяха обвити в плесен.

Обърна се.

— Ейми, къде…

Видя я да върви сред дърветата, да се отдалечава и с олюляване тръгна след нея. Ейми се движеше по-бързо, почти тичаше. През мъглата на изтощението си и тромавостта на стъпките си, Питър осъзна, че са стигнали до края на пътуването си, или почти. Нещо го напускаше, силата му, изпита от студа, най-после го напускаше.

— Ейми — извика. — Спри.

Тя сякаш не го чуваше.

— Ейми, моля те.

Тя се извърна към него.

— Какво има тук? — умолително я попита. — Тук няма нищо.

— Има, Питър — лицето й сияеше от радост. — Има.

— Къде е тогава? — каза той и усети гнева в гласа си. Ръцете му лежаха на коленете, мъчеше се да си поеме дъх. — Кажи ми къде е.

Вдигна лице към притъмнялото небе, очите й бяха затворени.

— Навсякъде е… — каза тя. — Слушай.

Постара се, с последната си останала сила напрегна съзнанието си. Но чу само вятъра.

— Нищо няма — отново каза и усети как го завладява отчаяние. — Ейми, тук няма нищо.

И тогава го чу.

Глас. Човешки глас.

Някой пееше.

 

 

Най-напред видяха издигнатата сред дърветата антена.

Стигнали бяха до поляна, открито място между дърветата. Навсякъде около тях Питър различаваше руини от човешко обитание, напомнящи на сгради, съборетини и изоставени коли под снега. Антената се издигаше в края на широка вдлъбнатина в снега, пълна с отломки — някакви основи на отдавана изчезнала сграда. До нея беше антената, кула на четири стълба, която се издигаше над тях, прикрепяна на място с метални въжета, които потъваха в бетон. Прикрепено към върха й стоеше сиво кълбо, обковано с шипове. Под кълбото редица от подобни на лопатки предмети обкръжаваха кулата и стърчаха встрани като венчелистчета на цвете. Може би бяха соларни батерии. Питър не знаеше. Постави ръка на студения метал. Под подпората прозираха букви. Избърса снега и се показа надпис ИНЖЕНЕРЕН КОРПУС НА АРМИЯТА НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ.

— Ейми…

Зад него нямаше никой. Забеляза движение в края на поляната и се втурна след нея под храсталака. Сега пеенето беше по-отчетливо. Не бяха думи, а напявани ноти, които се издигаха и заглъхваха. Сякаш вятърът го носеше от всички посоки. Сега бяха близо, много близо. Усети нечие присъствие някъде там, отгоре, някаква широта. Дърветата се разделиха, небето се показа. Стигна до мястото, където стоеше Ейми, и спря.

Беше жена. Гледаше надалеч, стоеше на прага на малка дървена къщурка. Прозорците на къщата светеха, а от комина се виеше дим. Тупаше одеяло, между две дървета висяха още одеяла. Тази жена, която и да беше, се занимаваше с прането си, мина му през ум. Занимаваше се с прането си и пееше. Беше наметната с дебел вълнен плащ, плътен и тъмен, със снежнобели линии. Плащът обгръщаше раменете й като мъглявина. Под ръба му се виждаха голите й крака, на които, изглежда, не носеше нищо, освен чифт въжени сандали, пръстите й стъпваха по снега.

Питър и Ейми тръгнаха към нея. Приближиха, а думите на песента й отново се чуха. Имаше плътен, богат, дълбок, пълен с тайнствено задоволство глас. Пееше и си вършеше работата, поставяше одеялата в кош при краката си, очевидно без да забелязва присъствието им. Двамата стояха на няколко метра зад нея. Спи, дете мое, нека сънят ти е спокоен, пееше жената.

Цяла нощ

бдящи ангели ще ти праща Бог,

Цяла нощ.

Нежно ще се точат сънливи часове,

била и долини потъват в спокоен сън.

На скъпите си хора бдя

цяла нощ.

Жената спря с ръце над въжето.

— Ейми.

Жената се обърна. Имаше широко, красиво лице с тъмна кожа като Леля. Но той не гледаше стара жена. Кожата й беше гладка, очите ясни и бистри. Лицето й грееше от сияйна усмивка.

— О, каква радост е да те видя! — Гласът й приличаше на музика, сякаш пееше думите. Запъти се към тях с обутите си в сандали крака и прегърна Ейми с майчинска нежност.

— Мъничката ми Ейми е пораснала — погледът й се отклони от Ейми и падна върху Питър, явно чак сега го забеляза. — А ето го и твоят Питър. — Поклати глава учудено. — Точно както си знаех, че ще се случи. Помниш ли, Ейми, когато те попитах, Кой е Питър? Стана, когато за пръв път те видях. Съвсем мъничка беше.

От очите на Ейми потекоха сълзи.

— Оставих го.

— Замълчи сега. Станало е, както е трябвало да стане.

— Той ми каза да бягам! — изплака тя. — Оставих го! Изоставих го!

Жената разтърси ръцете на Ейми.

— Отново ще го намериш, Ейми. Това си дошла да откриеш, нали? Не съм единствената, която бдеше над тебе през всичките тези години. Тъгата, която носиш, не е твоя. В сърцето си чувстваш неговата тъга, Ейми, защото му липсваш.

Слънцето залязваше. Стояха пред къщата на жената и ги обгръщаше студена тъма. А Питър не можеше нито да помръдне, нито да говори. Осъзнаваше, че е част от току-що случилите се събития, но не знаеше каква точно част.

Най-накрая си възвърна гласа.

— Кажете ми — каза той, — моля ви! Кажете ми коя сте.

Внезапно очите на жената проблеснаха лукаво.

— Да му кажем ли, Ейми? Да кажем ли на Питър коя съм?

Ейми кимна. Жената вдигна поглед усмихната широко.

— Аз съм тази, която ви чака — каза тя. — Името ми е сестра Лейси Антоанет Кудото.