Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (9) (Веселите истории на един неудачник)

Неприятностите ми с ръкавицата от изкуствена кожа

Веднъж намерих на улицата една ръкавица. Беше хубава на вид, от червена кожа, с жълто секретно копче. Сигурно току-що бе паднала от джоба на някой човек. Пред мен вървеше една жена. Затичах се след нея. Задъхан я попитах:

— Дали сте… може би вие?…

— Пари не давам, не се мотай тук да просиш! — каза сърдито жената и ме погледна през светналите си очила.

Протегнах ръкавицата към нея, но в същия миг видях, че тя носи зелени ръкавици, и продължих да тичам. Тя извика подире ми:

— Нахален хлапак!

Веднага след това се приближих до една възрастна жена.

— Да сте си изгубили ръкавицата? — я попитах и й показах ръкавицата с жълтото копче отгоре.

— Какво? Човек няма мира навън, нали? — ме попита старата жена. Тя не чуваше добре.

— Ама не — извиках аз, — искам да кажа, тази ръкавица ваша ли е?

— Разбира се — отговори ми тя, — не си търси белята.

Извиках още по-високо:

— Ваша ли е ръ-ка-ви-ца-та?

— Какво крещиш така на старата жена? Дангалак такъв! — каза един мъж, който минаваше в момента покрай мен и ме сграбчи за яката.

— Не крещя изобщо, а питам дали ръкавицата не е нейна. Да не би да е ваша?

— Ставаш все по-нахален, а? — каза мъжът ядосан.

Побързах да изчезна.

После питах още много хора: един железничар, една млада жена, един моторист, който си поправяше в момента мотоциклета, едно по-голямо момче, което ме плесна за това по врата, мъж и жена. Мъжът беше много любезен и каза, че ръкавицата е от шевро и е много изящна. Жената пък рече, че това е пълна глупост; ръкавицата била само от изкуствена кожа и че тя не би носила никога такова нещо.

Това ми стигаше. Не ми се щеше повече да обикалям с една ръкавица от изкуствена кожа, да заговарям всички хора и да ме обиждат. Затова взех ръкавицата, ритнах я и тя описа дъга над улицата. Прас — и тя лежеше вече долу. И прас — фраснаха ми един шамар зад ушите.

— Нехранимайко такъв! — кресна един женски глас в ухото ми. — Ще ми играе той на футбол с мойта ръкавица.

Трябваше да я вдигна от платното на улицата и да я занеса на жената. Тя започна да ми чете конско надълго и нашироко. Всичко не запомних, но някои неща:

— Това отзивчивост ли е? Ако намериш ръкавица и си честен младеж, няма да играеш с нея на футбол, а ще я върнеш на този, който я е загубил. Ако беше го направил, щях да ти дам да се почерпиш, но сега…

— Бе-е-е! — изблеях аз, макар че никога не правя такова нещо и никога не се държа нахално с възрастните хора. Но този път ми бе позволено въпреки всичко. Само мама, която точно в момента минаваше покрай мен и отиваше в млекарницата, бе на друго мнение. Бях наказан с един ден домашен арест. Справедливо ли е това?