Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (25) (Веселите истории на един неудачник)

Как ходих в амбулаторията

Тази история започна веднага с неприятности, които след това се увеличиха още повече.

Исках да отида на мач. Нашият отбор играеше срещу отбора на Таухлерското училище. Ние от нашата пионерска дружина щяхме да викаме в хор:

Давайте, кураж, кураж!

Браво на отбора наш!!!

Стреляйте! Напред! Напред!

Гол след гол — безчет!

Мама каза:

— Можеш да отидеш на мача, но преди това изтичай до амбулаторията да ми вземеш една рецепта.

Всъщност беше вече доста късно, но какво можех да направя. Мама ми обясни как да стигна до „Шмидщрасе“. Хукнах веднага. Точно на „Шмидщрасе“ срещнах нашия отбор и другите пионери.

— Да не би да не идваш на мача? — ми извикаха приятелите.

— Ами, ще дойда, само ще взема набързо за мама от…

Бях забравил вече как се казваше това нещо. Бруно забеляза, че се запъвам, и започна веднага да ме укорява:

— Не намираш подходящо извинение, нали?

— Но аз ще дойда непременно на игрището, веднага идвам — извиках аз. За какъв ме смятаха?

Но къде трябваше да отида?

На „Шмидщрасе“ има един голям магазин за лампи към супера. Над вратата виси табела: „Лампи — Осветителни тела — Абажури“. Не се ли казваше мястото, където трябваше да отида, ламбулатория?

Влязох в магазина и казах на продавача:

— Искам да взема една рецепта за мама.

Продавачът намръщи чело:

— Рецепта ли? — попита той и видях, че му се развали настроението. — Ти какво, подиграваш ли се? — запита сърдито.

Изчервих се.

— Не, в никакъв случай не!

Сега се ядосах аз, но на себе си. Как се казваше само онова място?

— Това тук не е ли ламбулаторията?

Продавачът се изсмя изведнъж.

— Сигурно имаш предвид амбулаторията, отделението в болницата. Тя е през четири къщи на нашата улица.

Изтичах ядосан навън, сетих се, че трябваше да кажа „благодаря“, втурнах се отново в магазина, при което се блъснах в един мъж, извиках „благодаря“ и изтичах отново навън. Ето я и амбулаторията. До входа седеше една медицинска сестра.

— Е, малкият, какво ти е?

От бягането не можех да си поема въздух и да й отговоря, нито да кажа за какво съм дошъл. Та аз въобще не бях болен!

— Аха, ти се страхуваш, сигурно трябва да отидеш при зъболекаря. Всички деца ги е страх от зъболекаря.

Аз не се страхувам от зъболекаря, но все още не можех да си поема дъх и не можех да кажа нищо. Веднага се оказах в една голяма чакалня и болничната сестра извика:

— Един малък пациент за зъболекаря Хенкел.

Хоп и вече седях на белия зъболекарски стол и чух как сестрата прошепна на зъболекаря:

— Много е боязлив. Не обелва нито дума.

Докторът пристъпи към стола и ме издигна и спусна няколко пъти, за да не се страхувам повече. А аз въобще не се страхувах, само трябваше да взема медицинската бележка за мама.

— Хайде сега да видим зъбите!

Зъболекарят Хенкел погледна устата ми. Аз не я отворих. За какво да я отварям? Той ме изгледа с проницателния си поглед. И също си развали настроението, като навъси чело.

— Толкова голям, а пъзльо?

— Не — казах аз, но повече не можах да произнеса нищо, защото зъболекарят вече беше пъхнал между зъбите ми едно огледалце и дращеше с инструмент по тях.

— Хм… а… ис… ма…

Това значеше: аз трябва да взема една рецепта за мама. Зъболекарят Хенкел обаче не разбра нищо. Той оглеждаше устата ми с огледалцето и стържеше по зъбите ми.

— Не си миеш редовно зъбите; аха, тук има едно черно петно.

— Хм… аз… ис…

Но бормашината вече бръмчеше.

— Е, толкова зле ли беше? — попита зъболекарят малко по-любезно. — Довиждане, малкия.

Лекарят ме нарече „малкия“, а самият не беше по-голям на ръст от мен. В устата ми сладнеше и пареше.

Сега бях в чакалнята. Една друга врата се отвори и някаква сестра извика:

— Следващият, моля!

Огледах се. Навярно аз бях следващият.

— Къде те боли? Веднага ще оправим всичко, не бой се, седни, значи…

Другият лекар имаше посивяла брада и весели очи. Отворих послушно устата си, дадох да ми опипа гърлото, усетих как лекарят ми бърка в носа и после как ми светна в ушите.

— Всичко е наред — извика той високо и се засмя. Изведнъж стана сериозен. — Но ушите ти имат малък дефект.

Изплаших се. Какво ли ми имаше на ушите?

— Ще трябва да ги миеш по-добре. Иначе ще посадят в тях някой ден моркови.

Също като мама, която винаги, след като съм се измил, намира, че все нещо с ушите ми не е в ред.

„Това е една глупава ам…“ — помислих си аз и пак забравих как се казва. Седях отново сам в чакалнята.

От третата врата излезе третият лекар. Погледнах крадешком надписа на вратата: доктор Пайкелт, лекар по обща медицина. Той пък какво ли щеше да ми прави? Реших да не казвам нищо, нямаше никакъв смисъл.

— Идваш доста късно — каза доктор Пайкелт и ме изгледа през очилата си.

Аз мълчах.

— Ти си последният от отбора по хандбал. Дребен си за вратар.

Но аз не играех хандбал, не бях записан за преглед при доктор Пайкелт и не бях последният.

Доктор Пайкелт ме преслуша, накара ме да направя десет прикляквания и пак ме преслуша.

— Здрав — каза докторът, — прекалено малко мускули, прекалено слаб. Малко ли ядеш?

Кимнах.

— Да ядеш повече, стой повече на чист въздух и отново — да се храниш добре. Плодове.

Точно това казва и татко винаги. Клюмнах глава, когато доктор Пайкелт писа, че съм негоден за отбора по хандбал. Прекалено дребен, прекалено слаб. Точно като татко.

И тъй, минах през всички лекари и можех вече да си отивам. Хукнах. Само да се махна от тази глупава а… а… ах, все ми е едно как се казва.

Когато тичах покрай магазина за лампи, се сетих за рецептата на мама. Но аз не бях отишъл в а… амбулаторията (изведнъж се сетих за името), за да ми човъркат зъбите и да правя прикляквания. Още по-бързо се затичах обратно.

Премного време беше минало, вратата — заключена.

Позвъних. Най-после дойде медицинската сестра. И пак не можах отначало да обеля нито дума. Не достигаше дъхът ми.

— Но ти току-що беше тук. Какво искаш още?

— Аз не исках… аз всъщност съм тук… аз не се страхувах, понеже трябва само да взема за мама една рецепта… Треперибузкова.

Видях, че сестрата се ядоса, сигурно смяташе, че се шегувам.

— Можеше да го кажеш веднага.

Сестрата беше действително ядосана. Веднага намери рецептата на мама. Три пъти на ден по три капки.

Реших да не ходя никога вече в амбулаторията, предпочитам да си мия редовно зъбите, ушите, да се храня добре.

Но с това не завърши тази неприятна история.

Нашият мач!

Когато пристигнах на игрището, съдията тъкмо изсвири края на мача. Нашият отбор беше загубил срещу пионерите от Таухла с 11:3. Гледаха ме сърдито, като че ли аз бях виновен.

— Щяхме да викаме много по-добре, ако и ти беше тук. Сигурно щяхме да спечелим.

Дори Петер, нашият винаги справедлив отряден председател, беше ядосан.

— Ето какви са твоите обещания, Алфонс! Нали щеше да дойдеш тук навреме.

— Аз бях в ам… а… — Как се казваше това нещо?

През това време Бруно крещеше:

— Той само си търси оправдание, а ни заряза ей така. Треперибузков да се извика пред отрядния съвет.

Може би утре ще трябва да се явя пред отрядния съвет. А там какво ли ще ми кажат, като им разкажа за съветите на лекарите: да си мия зъбите, ушите, да ям повече. Ще ме упрекнат, че не изпълнявам пионерското правило: пионерите поддържат тялото си здраво и чисто.

А освен това и дългият Херберт от 7-а клас се бе оплакал, че някой е бил при лекаря и се е представил за вратар на отбора по хандбал. Само да му падне… ще… ще види той тогава. Ама че неприятна история. И кой е виновен за всичко?